Решение № 19 от 22.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1942/2012 г.

Решение № 19 от 22.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1942/2012 г., III н. о., НК, докладчик председателят Цветинка Пашкунова Производството е инициирано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на чнд № 343/2000 г. на Военно-апелативния съд, отмяна на постановеното по него определение от 21.11.2000 г., с което е потвърдено постановление от 16.11.2000 г. на Военно-апелативната прокуратура и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК. В съдебно заседание на 17.01.2013 г. представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа депозираното предложение и аргументира позицията си с нарушение на чл. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, установено с влязло в сила решение на Европейския съд по правата на човека, по делото "К. срещу България". Пострадалата Н. К. и нейният процесуален представител-адвокат Й. Г., редовно уведомени не се явяват Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: През 1995 г. срещу П. Р. К. е водено наказателно разследване за извършени престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. С определение от 18.12.1996 г., Софийски районен съд изменя определената по отношение на подсъдимия К. мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 15 000 лева, в по-тежка такава задържане под стража и обявява лицето за издирване. На 05.06.1997 г. П. Р. К. е арестуван и настанен в килия, в Трето районно полицейско управление /РПУ/, в гр. София. Дежурните служители -главен сержант Г. П. и капитан В. С. го претърсват, но не му поставят белезници, тъй като задържаният не се съпротивлявал и изглеждал видимо спокоен. Около 20.30 часа К. успява да отвори вратата на килията, блъсва Г. П. и напуска сградата на управлението. Започва преследване на арестанта, в хода на което главен сержант П. призовава лицето на спре и възпроизвежда три предупредителни изстрела във въздуха. Когато П. К. достига пресечката на улица "Пиротска" с улица "Найчо Цанов", отправяйки се към центъра на града, Г. П. стреля по посока на беглеца, като куршумът уцелва задната част на главата и К. пада на земята. Непосредствено след инцидента простреляният е откаран в спешното отделение на болница "Пирогов", където въпреки предприетата медицинска интервенция / мозъчна операция/, на 07.06.1997 г. П. К. умира. На 04.03.1998 г. е образувано предварително производство за изясняване на обстоятелствата, при които полицейският служител от Трето РПУ, гр. София - Г. П. е причинил смъртта на П. Р. К., в рамките на което са разпитани свидетели-очевидци на случая и са допуснати и изготвени експертизи. С постановление от 21.12.1998 г., представител на Софийска военно-окръжна прокуратура прекратява наказателното разследване на основание чл. 21, ал. 1, т. 1 от НПК /обн. ДВ, бр. 89/1974 г./, поради липса на престъпление, като приема че главен сержант П. е изпълнил стриктно служебните си задължения и употребил огнестрелно оръжие, в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл. 42, ал. 1, т. 5 от действащия Закон за националната полиция. По жалба на майката на пострадалия - Н. К. срещу визираното постановление, на 23.12.1999 г. се е произнесъл прокурор при Военно-апелативна прокуратура на Република България, който потвърдил атакувания акт. На 02.06.2000 г. представител на Върховната касационна прокуратура е отменил цитираното постановление и върнал делото за доразследване на Софийска военно-окръжна прокуратура. С постановление от 24.10.2000 г. на прокурор от компетентната институция, потвърдено от Военно-апелативна прокуратура на 16.11.2000 г., наказателното производство отново е прекратено, с аргументацията, че деянието е извършено от Г. П. при условията на чл. 12а, ал. 1 от НК - институт, изключващ неговата обществена опасност и обосноваващ престъпна несъставомерност. При реализирания в обсега на чл. 237, ал. 6 от процесуалния кодекс /отменен с ДВ, бр. 86/28.10.2005 г. и в сила до 29.04.2006 г./, контрол върху действията на досъдебните органи, с определение от 21.11.2000 г. Военно-апелативният съд е потвърдил обжалваното постановление за прекратяване на наказателното разследване. След изчерпване на всички вътрешноправни следства за защита, при съблюдаване на нормите на чл. 34 и чл. 35 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, майката на починалия- Н. К. е депозирала жалба пред Европейския съд в Страсбург и инициирала дело срещу България, финализирало с решение на 07.10.2010 г. Съдът е установил нарушение на чл. 2 от Конвенцията, поради това че разпоредбите на Закона за националната полиция /чл. 42, ал. 1, т. т. 4 и 5/, уреждащи употребата на огнестрелно оръжие от полицейските служители са неправилни, несъобразени с изискванията за защита на физическите лица от произволни накърнявания на правото им на зачитане на човешкия живот като основна ценност и в противоречие със съдържимите се в чл. 2, § 2 (b) от ЕКЗПЧОС предписания, според които се разрешава използването на сила, която не надхвърля абсолютно необходимото за "предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода". С поставен акцент на принципа на строга съразмерност, присъщ на чл. 2 от Конвенцията и налагащ националната правна система, регламентираща операциите по арест да предвиждат употреба на огнестрелно оръжие в зависимост от внимателна преценка на конкретните факти, свързани с естеството на престъплението, извършено от беглеца и с неговата лична опасност, Европейският съд е формирал заключение, че П. К. е застрелян при обстоятелства, при които употребата на огнестрелно оръжие е несъвместима с цитираната разпоредба. Разглежданият казус сочи, че лицето което е трябвало да бъде арестувано, не представлява заплаха за живота или телесната неприкосновеност на гражданите, и не е заподозряно в осъществени насилствени престъпни посегателства, мотивира изводи за липса на необходимост от използване на смъртоносна сила, дори ако подобно бездействие би довело до осуетяване на задържането му. В подкрепа на очертаната позиция са и наличните доказателства за присъствие в близост на патрулна кола и на други полицейски служители /неучаствали в преследването/, които обезпечават реалната възможност за възпрепятстване на бягството на К., без употреба на огнестрелно оръжие. Съдът по правата на човека констатира и неефективност на проведеното разследване на смъртта на П. К. Член 2 от Конвенцията и чл. 28 от Конституцията на България гарантират най-ценното човешко благо - правото на живот. В аспекта на значимостта на охраната на тази основна ценност в демократичните общества на Съвета на Европа, сред които и нашето, националният съд трябва да подлага оплакванията, свързани с лишаване от живот на внимателна, задълбочена и обективна проверка, съобразно всички относими и необходими доказателства. При обсъждане на релевантните обстоятелства е изискуем стандарт на доказване "извън разумното съмнение", който следва от съвместно съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви индиции или на подобни неопровергани фактически презумпции. В коментирания смисъл константната практика на Европейския съд в Страсбург е категорична и последователно очертава, че произтичащото от чл. 2 на ЕКЗПЧОС задължение, интерпретирано в кореспондираща връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 да "осигуряват на всеки под тяхната юрисдикция правата и свободите, определени в тази Конвенция", имплицитно включва необходимост от ефективно официално разследване, в случаите на насилствена смърт, с цел осигуряване прилагане на националните закони, които защитават правото на живот. За да бъде ефективно разследването, то трябва да е всеобхватно, безпристрастно и годно да доведе до идентифициране и наказване на отговорните лица. Това не е задължение за резултат, а за средства. Нужно е предприемане на разумни и достъпни стъпки за събирането на всички относими и необходими фактически данни по случая /свидетелски показания, писмени материали, съдебни експертизи/, довели до летален изход/, с последващ обективен доказателствен анализ. Всеки недостатък на разследването, който подкопава годността му да установи причините за смъртта или отговорното лице, рискува да го направи несъответстващо на този стандарт. /параграфи 161-163 на решение от 27.09.1995 г. на ЕСПЧ по делото М. срещу Обединеното кралство (Великобритания); § 105 на решение от 28.03.2000 г. на ЕСПЧ по делото К. срещу Турция; параграфи 136, 139 на решение от 13.06.2002 г. на ЕСПЧ по делото А. срещу Р България; параграфи 102-105 на решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото О. и Ч. срещу Р България / Конкретиката по настоящото дело не удовлетворява предявените критерии за ефективност на наказателното разследване. Според Съда, процесуално-следствените действия са се ограничили до установяване законността на поведението на главен сержант Г. П., в контекста на чл. 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция и чл. 12а от НК, съгласно тълкуването им, което се прави от компетентните органи и при пренебрегване на значими обстоятелства, индициращи, че полицаят не е имал причина да счита, че К. е потенциална заплаха за някого, че са съществували налични алтернативни начини за възпрепятстване на неговото бягството и че е спорно дали при конкретната ситуация длъжностното лице е имало право да използва огнестрелно оръжие-подход, неотговарящ на изискванията на чл. 2 от ЕКЗПЧОС. Не са положени усилия за издирване на цивилните очевидци и за снемане на показания от тях или за намиране на изпразнените пълнители от всички изстрели, произведени от Г. П. Информацията, събрана чрез визираните доказателствени способи и средства би способствала за проверка на описаното от главния сержант развитие на събитията на 05.06.1997 г., в хронологическата им последователност, и за изясняване на наличното противоречие между твърдяното от полицейския служител, че е стрелял няколко пъти и тестът за остатъци от барут, който е отрицателен. Съществува доказателствена непълнота и по отношение на точните позиции на Г. П. и пострадалото лице в момента на стрелбата, преодолима чрез назначаване на балистична експертиза, която да внесе уточнение с оглед положението на полицая при възпроизвеждане на фаталния изстрел, възможно ли е при заявеното от разпитания целене в коленете на К., куршумът да попадне в задната част на главата на жертвата. В заключение Европейският съд по правата на човека обръща специално внимание и на факта, че в продължение на повече от две години, разследващите органи не запознават по надлежния ред майката на починалия- Н. К. с резултатите от наказателното разследване, което предпоставя процесуалната й невъзможност да опровергава установеното, да оспорва доказателствата, да прави доводи и възражения, и възпрепятства включване в наказателното производство в степента, нужна за защита на нейните законни интереси. Решението на Европейския съд по правата на човека е станало окончателно на 07.01.2011 г. и съгласно императивно предписаното от чл. 46 от Конвенцията е придобило задължителна сила за Р България, в качеството й на засегната страна-ответник, с произтичащите от това юридически последици за изпълнението му. Мотивиран от очертаните съображения, настоящият състав упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, в процедурата по възобновяване, чрез отмяна на обявеното на 21.11.2000 г. определение на Военно-апелативния съд, по чнд № 343/2000 г. и връщане на наказателното дело за ново разглеждане. При последното оторизираният орган, в пределите на предоставената компетентност по чл. 243 от НПК и при съблюдаване констатациите в решението на Европейския съд за допуснати нарушения на чл. 2 от Конвенцията, да обезпечи провеждане на ефективно разследване на обстоятелствата, при които К. е загубил живота си. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд