Решение № 215 от 27.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 648/2014 г.

Решение № 215 от 27.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 648/2014 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане /именувано "жалба"/ на В. К. К. - подсъдим по нохд № 306/2013 г. на Пловдивския районен съд и внохд № 1185/2013 г. на Пловдивския окръжен съд - за възобновяване на наказателното производство, предмет на тези дела и отмяна на постановените по тях присъда и решение, след което или К. да бъде оправдан, или делото да се върне на първоинстанционния съд за ново разглеждане. В искането се твърди наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК: съдът не бил назначил поискана от подсъдимия експертиза за да се установи, че е бил поставен в положение на неизбежна отбрана, с което нарушил негови процесуални права, а като не приел наличието на такова положение, неправилно го осъдил, вместо да го оправдае. В съдебно заседание искането се поддържа от упълномощен защитник, който добавя към писменото изложение още твърдение за проявена от предходните инстанции пристрастност с липсата на мотиви към отказа да се назначи поисканата от страната на подсъдимия експертиза, както и за незаконосъобразност с необсъждането наличието на реторсия след като е прието, че пострадалият е отвърнал агресивно на агресивното поведение на подсъдимия. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на атакуваните съдебни актове и предлага искането да се остави без уважение. ВКС установи: С първоинстанционната присъда - № 241 от 29.VII.2013 г. -К. е признат за виновен в това, че на 29.IХ.2012 г. в П. е отправил към С. П. М. от с. гр. закана с убийство, за което и на основание чл. 144, ал. 3 НК е осъден на 6 месеца лишаване от свобода, отложени от изтърпяване за срок от 3 години, както и да заплати на М. 400 лв. за обезщетяване на причинените му с това деяние неимуществени вреди. С въззивното решение - № 311 от 15.ХI. 2013 г. -горната присъда е потвърдена. Искането за възобновяване е допустимо като подадено от легитимна страна, в срока по чл. 421, ал. 3, изр. първо НПК и целящо отмяната на непроверявани по касационен ред съдебни актове от изброените в чл. 419 НПК, но не и основателно. Неоснователно е възражението за нарушаване процесуалното право на подсъдимия да представя доказателства с отказа на въззивния съд да назначи психиатрична експертиза, която да даде отговор на писмено поставените от защитника на Ч. въпроси: "...предизвикан от...М...., К. бил ли е в силно раздразнение и уплаха...и как следва да се оцени в психологическо отношение проявата на двамата", както и "предвид неравнопоставеното физическо състояние на двамата-...М. е много по-силен физически", "как следва да се оцени поведението на...К....и какво е целял" с изваждането на газовия пистолет- като предпазване "от пряко и непосредствено нападение...или като... закана за убийство".Вярно е твърдяното в искането, че въззивният съд е бил твърде лаконичен в мотивирането на отказа си да назначи исканата експертиза, но не е вярно, че този отказ е ограничил правото на К. да иска събирането на доказателства.Въззивният съд правилно е счел, че установените факти за поведението на подсъдимия и пострадалия подлежат на анализ и оценка от съда, а не от експерт.Що се отнася пък до искането да се установи, дали подсъдимият не се е намирал в състояние на страх и смущение, това искане би било основателно при установяващи наличието на такова състояние факти.Такива факти, обаче, не само не са твърдяни от който и да било свидетел, но не са твърдяни и от самия подсъдим, когато е давал обяснения в края на съдебното следствие в първата инстанция.Дори във въззивната жалба, макар поведението на К. да е коментирано като реакция срещу нападение от страна на М., няма и намек тази реакция да се дължи на породили се у подсъдимия уплаха и/или смущение.Напротив, казаното и от свидетелите С. и Д., и от К. сочат на проявено от последния хладнокръвие и пълно отсъствие на твърдяните емоционални изживявания, когато се е навел в автомобила си, извадил е оттам пистолет, заобиколил е автомобила за по-удобна позиция спрямо М. и е демонстрирал произвеждане на изстрел. Неоснователно е възражението срещу правилността на направения от двете съдебни инстанции доказателствен анализ, при който е отхвърлена като необективна версията на К., че с пистолета целял да се отбрани срещу противоправното нападение на М.. Единственият, подкрепящ това твърдение на К., е свидетелят Т. Д., очевидец, според него, на целия инцидент между К. и М.. Противоречията, обаче, между казаното от двамата, от една страна, и, от друга, между казаното от тях и от също очевидците Д. С., Г. М. и от пострадалия Ст. М., не е позволило кредитирането изцяло на показанията както на Д., така и на обясненията на К. в частта им, по-специално, че първо М. е взел в ръката си камък, насочвайки се към К., в отговор на което последния извадил и насочил към М. пистолет, поради което още първоинстанционният съд е отхвърлил лансираната и пред него процесуална фигура на неизбежната отбрана. Що се отнася до направеното в тази инстанция възражения за т. нар. "реторсия", прилагането й е винаги изрично предвидено /чл. 130, ал. 3, чл. 146, ал. 2 НК/, а такова в чл. 144 НК несъмнено няма. Съобразявайки изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 426 НПК, ВКС