Решение № 9112 от 2.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5843/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по подадена касационна жалба от Р. Т. Х., г ражданин на Сирия, подадена чрез адв. С. Йорданов, против решение 4228 от 25.04.2025г., постановено по адм. дело 836/2025г. на Административен съд Хасково, в частта, с която е отхвърлена жалбата му, против решение 2531 от 14.03.2025г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което му е отказано да му се предостави хуманитарен статут. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Развиват се подробни доводи в подкрепа на становището за незаконосъобразност на съдебното решение в оспорената част. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт в съответната част, отмяна на административния акт в частта, с която на Р.Х. е отказано предоставяне на хуманитарен статут и връщане на преписката за ново произнасяне. Ответникът - председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), в съдебно заседание, чрез главен юрисконсулт Хичовски изразява становище за неоснователност на жалбата и заявява искане първоинстанционното решение да се остави в сила като правилно, валидно и законосъобразно. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания за отмяна и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след преценка на направените в касационната жалба оплаквания във връзка със становищата на страните и доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу част от акт, който подлежи на касационно оспорване, в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Р. Т. Х., гражданин на Сирия, срещу решение 2531 от 14.03.2025г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при МС. За да стигне до този правен резултат, административния съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание по чл. 59 от АПК. Съдът не е установил допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Приел, че административният акт е постановен и в съответствие с материалния закон. Съдът е приел за правилен извода на административния орган за липсата на материалноправните предпоставки за прилагане на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на бежански статут. По отношение наличието на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут е установено от първоинстанционния съд, че в случая чужденеца не е изложил твърдения за наличие на обстоятелствата предвидени в чл. 9, ал. 6 и 8 от ЗУБ, както и че не са изложени съображения, че същия в държавата си на произход е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, съобразно чл.9, ал.1, т.1 и т. 2 от ЗУБ. На следващо място изхождайки от бежанската история на Р.Х. и от актуалните данни за обществено-политическата обстановка в Сирия, дадени със справки, както и в представените такива в хода на съдебното производство всички на дирекция "Международна дейност" при ДАБ, и след извършена преценка на пълзящата скала, посочена в т. 39 от Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-465/07 първоинстанционният съд е приел, че за чужденеца не е налице обоснован страх от преследване, поради което не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Административния съд е приел за правилен извода на административиня орган, че не са налице визираните предпоставки на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ. Съдебният акт не е обжалван в частта, в която е установено, че не са налице предпоставките по чл. 8 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец, поради което съдебният акт в тази част е влязъл в сила. Предмет на касационен контрол е другата част от решението на съда, с което е прието че не са налице основания по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Решението в обжалваната част е правилно. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от първоинстанционния съд по отношение на липсата на материално правните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК не следва да ги преповтаря, а препраща към тях. Съдебното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на чл. 9 от ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Неоснователни са доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. Правилен е извода на административния съд, че липсват основания за предоставяне на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 ЗУБ. В случая лицето не е бил принудено да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, нито би било застрашено от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. При издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до обосновано заключение, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. От съдържащите се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. Въз основа на приложените доказателства се установява, че макар обстановката в някои части от страната по произход на молителя да остава сложна, то не са налице ситуации, в които конфликтът понастоящем да е достигнал нива, при които съществува реален риск чужденецът да понесе тежки посегателства. В случая общата обстановка относно сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в производство пред административния съд справка с вх. МД-02-200/08.04.2025 г. относно актуалното положение в страната, както и от справките представени пред настоящата съдебна инстанция. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Затова, когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Значението на понятието "въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено, ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни и не споделя конкретни обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в Сирия. Още повече, че видно от бежанската история чужденецът е напуснал Сирия още през 2013г., пребивавал е легално в Турция до 2024г., когато турските власти са му отнели кимлика и е бил нелегално пребиваващ, което всъщност го е накарало да напусне Турция. Представените от пълномощника на касатора извадки към различни статии от Интернет, не могат да променят тези изводи, доколкото представените статии не произхождат от официални източници, а представляват медийни публикации. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,