Решение № 358 от 25.09.2026 г. на ВКС по н. д. № 449/2026 г.

Касационното производство е образувано по касационни жалби от защитника на подс. В. Д. Т. и повереника на частните обвинители Т. Ж. С., И. Х. С. и П. И. С. срещу решение № 10/20.01.2026г. на Пловдивския апелативен съд по внохд № 292/2025г. по описа на същия съд. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. Претендира се приложение на намалената отговорност по чл. 343 а от НК, както и намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. Частните обвинители Т. С., И. С. и П. С. оспорват решението с доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Изтъкват съображения за неговата заниженост и необходимост от увеличаване размера му. Отправят искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба. Акцентира на съображенията, свързани с оказаната помощ от страна на подсъдимия на пострадалите, обуславяща приложението на смекчената отговорност по чл. 343а от НК, както и на доводите за отсъствие на мотиви по възражението за съпричиняване на резултата от пострадалите. Изтъква аргументи за завишеност на наложеното наказание и необходимост от прилагане на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК с оглед постигане целите на специалната превенция. Подсъдимият В. Т. се присъединява към становището на защитника си. Повереникът на частните обвинители Т. С., И. С. и П. С. поддържа касационната жалба по всички изтъкнати в нея доводи. Представляващ и частните обвинители Г. И., П. С., Я. С. и С. С. пледира за оставяне без уважение на касационната жалба на подсъдимия. Частните обвинители Д. М. Д., И. М. Ж., Д. М. Г., Б. В. В., редовно призовани не се явяват и не изпращат процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, като извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С атакуваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд изменил постановена от Окръжен съд – Стара Загора по нохд № 258/24г. присъда в частта относно дължимите от подсъдимия разноски, направени в досъдебното производство, като изцяло я потвърдил в нейната наказателна част. С първоинстанционната присъда подс. В. Т. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 ал. 4 във вр. с ал. 3, б.“б“, пр.1 във вр. с ал.1, б “б“ и б.“в“ във вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, за това че при управление на МПС нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 21, ал. 2 и чл. 25, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – Х. И. С., Г. М. Д. и Я. К. С., както и телесни повреди на повече от едно лице – средна телесна повреда на Б. В. В. и средна телесна повреда на Н. И. А.. При условията на чл. 58а, ал.1 от НК на подсъдимия е наложено наказание 5 (пет) години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, както и кумулативно наказание – лишаване от право да се управлява МПС за срок от 6 (шест) години. І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, наведено в касационната жалба на защитника на подсъдимия7 Същото е лишено от основание. Прочитът на жалбата не оставя съмнение, че фактическите положения, приети от въззивния съд, не се оспорват нито поради процесуалния ред за приобщаване на доказателствата, нито поради осъществената от контролирания съд аналитична дейност, обусловила установяването на релевантната за отговорността на подсъдимия фактическа обстановка. По установените факти във връзка с деянието, неговия механизъм и последващото поведение на подсъдимия като водач на МПС не е съществувал спор, поради което производството е протекло по реда на гл. ХХVІІ от НПК, чл. 371, т. 2 от НПК - съкратено съдебно следствие с пълно признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт от страна на подсъдимия и надлежно отразеното му съгласие да не се събират доказателства по тези факти. Ето защо, при отсъствие на възражения за неправилна доказателствена дейност на съдилищата, както и поради липса на други възражения за процесуални нарушения от категорията на абсолютните и/или такива, които да са довели до съществено засягане правото на защита на касационния жалбоподател, оплакването не може да бъде споделено. В действителност, в касационната жалба на защитника се оспорва дадената от апелативния съд правна оценка на иначе вярно установените факти по отношение на въпроса – как следва да се квалифицират действията на подсъдимия след настъпване на транспортната злополука и дали те обективно обуславят приложението на намалената отговорност по чл. 343а от НК. Всъщност това представлява основното възражение и то е насочено към оспорване на материалната законосъобразност на атакуваното решение и обосноваване на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК – „нарушение на материалния закон“. Въззивният съд изцяло е утвърдил приетата от първия съд фактическа обстановка, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е приел за установени от фактическа страна и обстоятелства относно поведението на подсъдимия след настъпване на катастрофата, които не са били отразени в обвинителния акт, но за които по досъдебното производство са били събрани еднозначни доказателства. Посочил е, че подсъдимият се е обадил на тел. 112 веднага след автотранспортното произшествие след като видял, че едно от децата лежи на земята без да реагира (починалата на място Х. С.), а после отишъл до другия автомобил, участвал в ПТП, който бил обърнат по таван. Апелативният съд е разсъждавал върху посочените две обстоятелства, като е отказал да преквалифицира деянието на подсъдимия по привилегирования състав на чл. 343 а, б.“г“ във връзка с 343, ал.4 във връзка ал. 3, б.“б“, пр.1 във връзка ал.1, б.“б“ и б“в“ във връзка с чл.342, ал.1 от НК. Изтъкнал съображения, че не са налице предпоставки за приложение на намалената отговорност по чл. 343а от НК, тъй като обаждането до тел.112 от страна на подсъдимия не е било необходимо за спасяването на Х. С. (която е починала на място и която е била възприета от него преди да се обади на тел.112), а това действие не е било обективно насочено за спасяване на живота на Б. В. и Н. А., тъй като те двамата не са били възприети от подсъдимия. Действително посочените съображения не са достатъчно убедителни, за да се отхвърли искането на подсъдимия за преквалифициране на деянието му по текста на намалената отговорност по чл. 343а от НК, но крайният извод за отсъствие на фактически основания за исканото приложение на чл. 343а от НК е принципно верен, поради което следва да бъде утвърден, а наведените в касационната жалба на подсъдимия доводи следва да се оставят без уважение като неоснователни. Първо, принципно е допустимо, с оглед конкретните особености на деянието и неговия резултат, въпросът за приложимостта на намалената отговорност по чл. 343а от НК да бъде поставен на разглеждане. Вярно е, че хипотезата на ал. 4 на чл. 343 от НК не е изрично посочена в привилегирования състав на чл. 343а от НК, но това не изключва приложението й, доколкото той е неприложим само в случаите, когато са налице квалифициращите признаци по чл. 343, ал. 3 от НК, извън хипотезите на „настъпила телесна повреда или смърт на повече от едно лице“. ( вж. Р. № 30 от 6.04.2021 г. на ВКС по н. д. № 28/2021 г., III н. о.; Р. 492/14.10.24г. по н.д. № 742/24г., ВКС, ІІ н.о.) Второ, съгласно дадените в т. 5, б.“б“ на Постановление 1/83г. на Пленума на ВС разяснения намалената отговорност по чл.343а от НК е налице, когато деецът е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите, като преценката относно обхвата, насочеността, необходимостта и съдържанието на обективно предприетите действия по помощ следва да се основава на данните за конкретните възможности на дееца (психофизически, подготовка, здравословно състояние в момента и др.), обстановката в която е действал, и характера на действията, които сам или с помощта на другиго е извършил. Изискванията за необходимост на помощта (т.е. по отношение на жив човек) и за нейната обективна и субективна насоченост (към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия) представляват само част от кумулативните предпоставки за приложението на чл. 343а от НК. Наред с това следва да се съобрази, че в случаите на комплексен резултат, включващ причиняване на смърт на едно или повече лица и причиняване на съставомерна телесна повреда на едно или повече лица, обстоятелството, че деецът не е оказал помощ на всички пострадали само по себе си не е основание да се откаже привилегията по чл. 343а от НК. Смисълът на посочената разпоредба е да поощри деецът при оказване помощ на пострадалите във всички допустими случаи, независимо от това дали последиците са особено тежки или не, дали е оказана помощ на един, на повече или на всички пострадали и че на някои от пострадалите не е могло да се окаже помощ поради настъпила смърт на място. Посочените принципни постановки илюстрират неубедителността на поднесената от въззивния съд аргументация за отказа да се преквалифицира деянието по чл. 343а от НК, тъй като решаващо за този отказ не е отсъствието на предпоставките за необходимост и насочеността на помощта (поради обстоятелството, че от транспортната злополука са пострадали и Я. С., Б. В. и Н. А., които са се нуждаели от помощ), а липсата на обективни действия от страна на подсъдимия, които действително да запълват съдържанието на изискването деецът да е „направил, всичко зависещо от него“, т.е. да е действал според възможностите си за намаляване вредите от виновното му поведение. Затова, когато деецът има широк спектър от възможности (комуникационни, психофизически, физически и пр.) за оказване на различна по естество помощ на лицата, които са живи, но въпреки това не е предприел конкретни действия по помощ, следва да се приеме, че не е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите. В конкретния случай нито подаването на сигнал на тел.112, нито отиването до обърнатия по таван до другия автомобил, представляват активна и целенасочена дейност по спасяване живота и здравето на оцелелите от катастрофата лица. За да се стигне до намаляване отговорността на дееца поради оказана от него помощ на пострадалите, в конкретния случай, не е достатъчно той да е проявил активност да сигнализира компетентните органи за злополуката и да е проявил заинтересованост към част от пътната обстановка, но и и да предприеме действия с по-висока степен на конкретност и интензивност. Това е особено ясно и то най-вече в контекста на изяснения факт, че подсъдимият преди злополуката е възприел групата от деца и младежи, т.е. имал е представа за наличието им на пътното платно и съответно - за вероятното им засягане от настъпването на транспортното произшествие. Освен обаждането на тел. 112 и отиването до другия автомобил, подсъдимият не е извършил други ефективни действия, които са били в неговите възможности – не е проявил заинтересуваност към останалите, не е проверил какво е състоянието им, отсъстват и конкретни прояви за облекчаване на състоянието на живите пострадали, поради което не е налице основанието за прилагане на намалената отговорност по чл. 343а от НК. ІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието, развити както в жалбата на подсъдимия, така и в жалбата на частните обвинители, позволяващи общото им обсъждане: Настоящият състав на ВКС ги намира за неоснователни. Индивидуализираното от първия съд и утвърдено от въззивния съд наказание лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а от НК – седем години и шест месеца лишаване от свобода – е съобразено с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на дееца законосъобразно е индивидуализирана при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, под средния размер на предвидените в чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1 от НК санкционни рамки (9 години). Към момента на деянието законът е предвиждал наказание лишаване от свобода от 3 (три) до 15 (петнадесет) години лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 4 във връзка с ал.3, б“б“ от НК, а не както се посочва в касационната жалба – от 3 (три) до 10 (десет) години лишаване от свобода. По делото са били обсъдени в пълнота всички доказателства, имащи значение за определяне на наказанието и са спазени принципите за индивидуализация на наказанието. Не се наблюдава необосновано подценяване или надценяване на конкретното значение на всяко едно от изяснените обстоятелства по чл. 54, ал. 2 от НК обстоятелства. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства контролираната инстанция е отчела чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст, добрите характеристични данни, обстоятелството, че е студент, както и обективния факт за съобщаване на тел.112 за злополуката, облекчаващ наказателното му положение и характеризиращ го в положителна светлина, проявената от него критичност и искрено съжаление за станалото. С основание при преценката на обстоятелствата, значими за отговорността на подсъдимия, въззивният съд е отчел съпричиняването от страна пострадалата пешеходка Х. С., движела се заедно с останалите от групата младежи по пътно по платното на движение от управлявания от подсъдимия автомобил в нарушение на чл. 108, ал.1 и ал. 2 от ЗДвП. Независимо от това обаче приносът на пострадалата в каузалния процес не е значителен, доколкото подсъдимият Т. е нарушил чл. 21 от ЗДвП, движейки се с превишена скорост от 108, 35 км/ч., значително надвишаваща разрешената за конкретния пътния участък от 70 км/ч. и предприел заобикалянето на пешеходците без да предприеме действия по намаляване на скоростта на движение на автомобила. Неоснователно се претендира от страна на защитата, че към категорията на смекчаващите отговорността обстоятелства следва да се включи и фактът на съпричиняване на тежкия резултат от страна на водача на л.е. „*****“, управляван от починалия при злополуката Г. Д.. Необходимо е да се посочи, в контекста на развилата се диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК с пълно признание на фактите по обвинителния акт от страна на подсъдимия, че в обвинителния акт не е отразен факт за съпричиняващо виновно и противоправно поведение на другия участник в транспортното произшествие. Обстоятелството, че автомобилът се е движел с превишена скорост ( 95, 44 км/ч.) в нарушение на чл. 21 от ЗДвП не е достатъчен, за да се приеме съпричиняване на резултата. За да е налице такова, е необходимо да се установи, че незаконосъобразното му поведение е един от факторите, без които пътнотранспортното произшествие не би настъпило, т. е., че е налице причинна връзка между действията или бездействията му и настъпилите общественоопасни последици. Изяснено е по делото по експертен път, че причината за настъпване на произшествието се състои в действията на водача Т. - несвоевременното възприемане на създалата се конкретна пътна обстановка, технически несъобразената му скорост на движение; недостатъчно осигуреното странично разстояние при предприетата маневра заобикаляне между лек автомобил „*****" и групата младежи; навлизане в лентата за насрещно движение при наличие на друг автомобил. Транспортното произшествие е могло да се предотврати ако подсъдимият Т. се е движел със скорост не по-висока от разрешената за този участък (70 км./ч) и ако се е уверил, че в насрещната пътна лента няма други превозни средства, преди да предприеме маневра заобикаляне на групата младежи. Следователно, причините за настъпване на произшествието са изцяло поради поведението на водача Т., включително и при избиране на маневрата „заобикаляне“ на групата младежи и последвалото навлизане за насрещно движение при наличие на друг автомобил. Затова, щом поведението на пострадалия Г. Д. не е допринесло за развитието на причинно - следствения процес за съпричиняване не може да се говори, поради което доводите на защитата са неоснователни. Изтъкнатите в касационната жалба на частните обвинители Т. С., И. С. и П. С. съществени по значение отегчаващи обстоятелства – броят на жертвите от катастрофата, причиняването на телесни увреждания на още 2 лица, както и множеството несъставомерни последици –леки телесни повреди на други 2 лица и щетите по автомобилите са взети предвид при конкретизирането на срока на определеното на подсъдимия наказание. Значението им е мотивирано от апелативния съд (вж. л.108 от внохд № 292/25г. на ПАС), като ВКС споделя дадената им оценка. По отношение на наложените на водача административни наказания, наложени на подсъдимия за нарушения на правилата за движение по пътищата, въззивният съд е направил дължимия точен и изчерпателен анализ на характера и тежестта на отражението върху безопасността на движението на всяко от нарушенията, довели до санкционирането на водача, както и на тяхната давност. В тази насока с основание е поставен акцент на обстоятелството, че от трите административни наказания едното е за нарушение, извършено от подсъдимия като пешеходец, второто е за непоставяне на обезопасителен колан, а третото – за нарушение, свързано със скоростта на движение, но осъществено след инкриминираното деяние. При това положение е очевидно, че данните за административните санкции на подсъдимия не са игнорирани, а адекватно преценени като недостатъчни да обусловят необходимост от завишаване на срока на наложеното от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода. С оглед посоченото, правилно инстанциите по същество са приели, че на подсъдимия следва да бъде определено наказание при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като няма основания за индивидуализация на наказанието "лишаване от свобода" при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като нито са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, нито пък най-лекото наказание, предвидено в закона за престъплението се явява несъразмерно тежко за подсъдимия. Не се констатират и неотчетени отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, които да налагат увеличаване както на размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“, така и на кумулативното наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ за срок от 6(шест) години. Доколкото не са налице материално-правните предпоставки по чл. 66, ал. 1 от НК, институтът на условното осъждане е неприложим. С оглед изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби на подсъдимия и частните обвинители Т. С., И. С. и П. С. следва да бъдат оставени без уважение. Предвид изтъкнатото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК