Решение № 2109 от 13.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4723/2011 г.

Решение № 2109 от 13.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4723/2011 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на юрисконсулт Антоанета Калоферова, в качеството й на процесуален представител на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София, срещу решение № 609 от 14.02.2011 г. по адм. дело № 8854 по описа за 2009 г. на административния съд - София град. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - СНЦ "Български футболен съюз" не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е частично основателна. Административният съд е бил сезиран с жалба от СНЦ "Български футболен съюз" срещу ревизионен акт № 2250900151 от 30.06.2009 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, поправен с РА под същия номер, но от 13.07.2009 г., потвърден с решение № 1676 от 30.11.2009 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. София в обжалваната част. Същият е издаден в резултат на осъществена ревизия, като с него са определени задължения за вноски във връзка със задължителното социално осигуряване по реда на КСО в размер на 1 524.82 лв. и лихви за забава в размер на 1 999.51 лв., и вноски във връзка със задължителното здравно осигуряване по реда на ЗЗО в размер на 1 980.96 лв. и лихва за забава в размер на 1 645.39 лв. В мотивите на РА е прието, че е погасено по давност задължението за здравни осигурителни вноски за 2001 г. и за 2002 г. по повод направено възражение от ревизираното лице в размер на 4 073.42 лв., главница и лихва. При оспорването по административен ред горестоящият административен орган е потвърдил обжалвания пред него акт, спрял е изпълнението му в същата част и е дал указание да бъдат предприети действия за проверка на срока на погасителната давност, с оглед спиране или прекъсване на давността, както и за предприемане на съответни действия по чл. 173 от ДОПК за отписване на вземанията за времето от 1.11.2001 г. до 31.12.2002 г. като погасено по давност. В мотивите на акта си съдът подробно е обсъдил фактическата обстановка по спора, събраните по делото доказателства, приложените правни разпоредби и възраженията в жалбата, с която е бил сезиран. Първият спорен момент е бил относно направеното възражение за погасено по давност вземане за задължителни осигуровки за 2001 г. и за 2002 г., и произнасяне от страна на административния орган по него. Първоинстанционният съд е приел, че за установяване на задълженията за осигуровки по реда на КСО и на ЗЗО, Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, същият се явява приложим. В разпоредбата на чл. 109 от ДОПК е регламентиран 5-годишен преклузивен срок, след изтичането на който не се образува производство за установяване на задължения по кодекса. В конкретния случай се констатира, че заповедта за възлагане на ревизия е от 14.11.2008 г., като посоченият срок се явява изтекъл относно задълженията за времето от 1.11.2001 г. до 31.12.2002 г., поради което не е било допустимо към тази дата установяване на такива. Приложимостта на тази разпоредба по повод задължения за социални и здравни осигуровки се обосновава от тълкуването на тази норма при прилагането й, както е прието и в съдебната практика. Недопустимостта да се образува ревизионно производство предпоставя и извод за недопустимост да бъде постановен завършващия акт, който следва да се издаде в резултат на това производство. По тези съображения съдът е прогласил нищожността на оспорения пред него РА в тази му част. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение в тази част е неправилно постановено, понеже този ревизионен акт не се явява нищожен, а е унищожаем, съответно незаконосъобразен. След като в оспорения РА е прието, че задълженията по повод тези две държавни публични вземания по чл. 162, ал. 1, т. 1 от ДОПК са погасени по давност, няма пречка да бъде издаден РА, понеже същите могат да бъдат изпълнени доброволно, съответно продължават да бъдат дължими, съгласно чл. 174 от ДОПК, както и да бъдат прихванати, съгласно чл. 128, ал. 1, изр. второ от ДОПК при условията, предвидени в последната разпоредба. Доколкото обаче същите се явяват установени в производство при неспазване изискванията на чл. 109, ал. 1 от ДОПК, ревизионният акт се явява незаконосъобразен, а не нищожен. Вторият спорен момент е относно определените с РА вноски за задължителното социално осигуряване по реда на КСО в размер на 1 524.82 лв. и лихви за забава в размер на 1 999.51 лв., и за вноски за задължителното здравно осигуряване по реда на ЗЗО в размер на 1 980.96 лв. и лихва за забава в размер на 1 645.39 лв. Административният орган е приел, че сключените договори от страна на ревизираното сдружение с физически лица за осъществяване на конкретно посочените в РА дейности, с наименование "граждански договори" и "договори за услуга", със страни възложител и изпълнител, с оглед на съдържанието, предмета и страните по тях представляват трудови договори по чл. 66, ал. 1 от КТ. Поради качеството на работодател, ревизираният субект е следвало да начислява осигурителни вноски за всички осигурителни рискове, включително за осигурителните случаи по КСО чл. 405а от КТ за трудови правоотношения, като не се установява, че съответните физически лица са работили работа повече от 5 работни дни месечно или 40 часа седмично по никой от договорите, поради което не е осъществен фактическия състав на чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО и на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО и не е възникнало задължение за вноски по реда на посочените нормативни актове за ревизирания субект, в качеството му на работодател. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно в тази част на спора. След извършен подробен и задълбочен анализ на съдържанието на представените договори съдът законосъобразно е приел, че в тях не се съдържат елементите на трудови договори по чл. 66, ал. 1 от Кодекса на труда. Договорите не са сключени за заемане на определена длъжност от щатното разписание, а за извършване на конкретно уговорена работа. Липсват клаузи за работно време, почивки, отпуски, трудова дисциплина и пр. Не се установява наличието на фактическите предпоставки за прилагане на правното основание за социално и здравно осигуряване по реда на КСО чл. 405а от КТ, респ. относно невъзможността органът по приходите да прилага правилата на трудовия договор без произнасяне на съответната инспекция по труда. Няма пречка този орган в производството пред него да се позове на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД и да приложи правилата за прикрития договор, при условие, че отговаря на изискванията за действителност. В тази част решението е правилно по изложените съображения и следва да бъде оставено в сила. По последния спорен момент относно осъществения съдебен контрол върху решение № 1676 от 30.11.2009 г. на директора на дирекция "ОУИ"-гр. София в частта, в която се указва на органите по приходите да бъдат предприети действия за проверка на срока на погасителната давност и за предприемане на съответни действия по чл. 173 от ДОПК за отписване на вземането за здравно-осигурителни вноски касационната жалба е основателна. Този акт на горестоящия административен орган не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, като съгласно чл. 156, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, на такъв контрол подлежи само ревизионния акт. Произнасянето на този орган с решение по чл. 155, ал. 1 от ДОПК представлява абсолютна процесуална предпоставка за съдебното обжалване. Съдът обосновава отмяната на решението на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София с прогласяване нищожността на оспорения ревизионен акт по административен ред. Действително отмяната на това решение на този административен орган би следвало да бъде постановена само дотолкова, доколкото се потвърждава нищожен ревизионен акт, но не и в случая като процесния, при който се отменя РА като незаконосъобразен, както и неговото потвърдително решение. С отмененото решение се дават указания за започване процедура по чл. 173 от ДОПК за отписване на погасено по давност вземане, което не подлежи на съдебен контрол. Съдебното решение в тази част се явява недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено. При този изход от делото на касатора следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 150.00 лв., на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, във връзка с чл. 8, чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, ал. 3 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение,