Решение № 13905 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10234/2018 г.

Решение № 13905 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10234/2018 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от А. Б., [гражданство], срещу решение № 4204 от 20.06.2018 г. постановено по адм. дело № 2750 по описа за 2018 г. на Административен съд София-град (АССГ). Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Излага, че пред първа инстанция са представени като доказателства свидетелство за сключен брак и удостоверение за раждане, от които било видно, че г-н Б. е женен за българска гражданка и има дете – български гражданин. Същите не били ценени от съда с оглед гарантиране на жалбоподателя на правото на семен живот. На следващо място, съдът не приел като доказателство по делото представеното копие от документ за самоличност на г-н Б., което опровергавало основанието за издаване на обжалваната заповед, а именно факта на неустановената самоличност на жалбоподателя. Съдът не изследвал възможността спрямо г-н Б. да бъдат приложени по-леки мерки, които да осигурят извеждането му от страната. Предвид изложеното, прави искане решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, а при условията на евентуалност да бъде постановено ново решение, с което Заповед № 5364 з-354/23.02.2018 година на директора на Дирекция "Миграция" - МВР бъде отменена като незаконосъобразна. Ответникът – Директорът на дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи (МВР), изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че г-н Б. е с отхвърлен статут за международна закрила, без документ за самоличност, като спрямо същия са били налице всички материалноправни предпоставки за издаване на обжалваната заповед. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна: Производството пред АССГ е образувано по жалба на А. Б., [гражданство] срещу Заповед № 5364 з-354/23.02.2018 година на директора на Дирекция "Миграция" - МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето от ЗЧРБ е продължено принудителното настаняване на лицето в СДВНЧ – София до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и при изключенията на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ за срок от шест месеца, считано от 02.03.2018 година. За да постанови решението си съдът е приел, че със заповед № УРИ 4379 ОЧ – 443 от 02.09.2017 година на началника на ГПУ Калотина на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка "връщане на чужденец до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". Видно от мотивите на заповедта, на 02.09.2017 година жалбоподателят е задържан, като се е опитвал да напусне границата на страната не през определените затова места. Обосновал е, че оспорваната заповед е издадена и на основание предложение рег. № 2364 р – 3828 от 23.02.2018 година, в което са обективирани факти за: - сключен граждански брак на жалбоподателя с българска гражданка през 2008 година; - родена през 2009 година от брака дъщеря; - отказан статут на бежанец по подадени молби за международна закрила; - отказ на г-н Б. да се завърне в страната си по произход; - процедура по установяване на самоличност на лице без документи; - липса на адрес за местопребиваване и отказ на лицето да съдейства за установяване на неговата самоличност. Като се е позовал на отказа на г-н Б. да съдейства за установяване на неговата самоличност, съдът е приел, че са налице материалноправните предпоставки за издаване на заповедта за продължаване на срока на настаняването му в СДВНЧ, ирелевантни към която били останалите факти относно семейното положение на лицето. Решението е правилно: В действителност, оспорваната заповед е издадена на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето от ЗЧРБ, като с нея е продължено принудителното настаняване на лицето Б., [гражданство], в СДВНЧ – София до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и при изключенията на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ за срок от шест месеца, считано от 02.03.2018 година. С предходна заповед № УРИ 4379 ОЧ – 443 от 02.09.2017 година на началника на ГПУ Калотина на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка "връщане на чужденец до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". А със заповед № УРИ 4379 ОЧ – 444/02.09.2017 година на началника на ГПУ Калотина същият е настанен в СДВНЧ към Дирекция – "Миграция", предаден с приемно-предавателен протокол от 02.09.2017 година, като тази заповед обезпечава заповедта по връщане на чужденеца. След анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ /и на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО)/, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган (съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ), а при издаването й са спазени административнопроизводствените правила. Приел е, че са налице очертаните в чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ материалноправни основания директорът на дирекция "Миграция" да продължи принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ за срок от още шест месеца. Изложил е, че по делото е установено, че чужденецът отказва да се завърне доброволно в страната на произход; няма документ за самоличност; направил е опит да напусне границите на страната не през установените затова места и не съдейства за установяване на самоличността му. От своя страна ответникът е положил усилия за привеждане в изпълнение на ПАМ "връщане", което е било препятствано от причини извън неговата воля. Съдът е приел, че не е налице изключението по чл. 44, ал. 8, изр. последно от ЗЧРБ, тъй като с оглед на конкретните обстоятелства по случая съществува разумна възможност за принудителното извеждане на чужденеца. По отношение на молбите на жалбоподателя за предоставяне на статут, съдът е приел, че такъв му е отказан. Решението е правилно. Правилен е направеният от първоинстанционния съд извод, че оспореният административен акт е постановен в съответствие с изискванията за законосъобразност по чл. 146 от АПК. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ орган – директора на дирекция "Миграция" и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Издадена е на основание чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в пар. 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. От доказателствата по делото е видно, че А. Б. няма валиден документ за завръщане в страната си по произход, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му, отказва да се върне доброволно в страната си по произход. Предвид липсата на съдействие е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му. Липсват доказателства, че вече не съществува разумна възможност за извеждане на чужденеца по правни или други съображения и следователно чл. 15, пар. 4 от Директива 2008/115/ЕО не може да намира приложение. Наред с това по отношение на лицето не могат да бъдат наложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки, тъй като не е доказал наличието на средства за издръжка, адрес за местопребиваване. С оглед посоченото, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ и чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ са упражнени законосъобразно. Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила, като валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция не споделя възражението на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на съдебното производство: Отмяната на хода на делото по същество и връщане на същото в открито съдебно заседание е допустим процесуален способ за корекция от страна на съда на допуснати от него поправими грешки в хода на производството. В действителност, административният съд неправилно е конституирал като ответник по делото интервюиращ орган към ДАБ, но с определение № 3243/23.05.2018 година по номера на делото тази нередовност е отстранена, като последващо съдът е конституирал правилно като ответник по делото издателят на оспорвания административен акт – директора на Дирекция "Миграция" – МВР, спрямо когото е постановил и решението си. Поставените въпроси, касаещи работата на адвоката и разпределението на ангажиментите му във времето, не могат да наведат на извод за допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Съгласно чл. 139, ал. 1 АПК, съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. По делото няма данни за кумулативно наличие на тези предпоставки, както и за допуснати процесуални нарушения във връзка с правото на защита и процесуалното представителство на чужденеца. По отношение на възражението, че съдът не е отменил хода на делото по същество, за да приеме като доказателство представеното копие от документ за самоличност на г-н Б., касационният състав констатира следното: копието е представено с молба от 14.06.2018 година, след като с определение от 12.06.2018 година съдът е дал ход на делото по същество. При така входираната по делото молба, съдът няма задължение да отмени хода на делото по същество и да приеме представеното доказателство. Същият правилно е извършил преценка досежно относимостта на доказателството за правилното решаването на спора по същество. В действителност, като мотив за издаване на оспорваната заповед е изписано несъдействието на лицето за установяване на неговата самоличност и липса на документ за самоличност, както и нежеланието му да се завърне в страната си по произход. Правилен е изводът на първоинстанционния съд обаче, че посоченото копие не е било част от административната преписка, а законосъобразността на обжалвания акт се преценява съобразно приложимия материален закон и фактите, установени към момента на издаването му /чл. 142, ал. 1 АПК/. Представеното ново доказателствено средство /при наличие на оригинал на документа за самоличност/ би могло да обоснове извод за съдействие на лицето във връзка с установяване на самоличността му, но от момента на представяне на доказателството за в бъдеще. То обаче не би могло да обоснове извод за материална незаконосъобразност на заповедта, издадена към 23.02.2018 година, към който момент такова съдействие не се доказва. Правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че твърдяното семейно положение на чужденеца е релевантен факт спрямо заповедта за първоначалното настаняване на същия в СДВНЧ, но не и спрямо настоящата за удължаване на този срок. Релевантни към материалната законосъобразност на заповедта за удължаване на срока за настаняването му са само фактите досежно липсата на съдействие и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му, както и тези досежно съществуването на разумна възможност за извеждане на чужденеца от страната. Неоснователно процесуалният представител на чужденеца претендира възможност за прилагане спрямо г-н Б. на по-леки мерки. Чужденецът не ангажира доказателства да има средства за издръжка, работа или трайно местоживеене, с оглед на които да се извърши преценка за възможността целта, касаеща извеждането му от страната, да бъде постигната с мерки, различни от удължаване на срока за настаняването му в СДВНЧ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,