Решение № 13019 от 20.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8294/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Али, гражданин на Сирия срещу решение 466/21.07.2021 г. по адм. дело 648/2021 г. на Административен съд-Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 1618/07.06.2021 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. Релевирани са доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон - основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната на съдебното решение. Ответната страна - заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците, чрез процесуалния си представител юрисконсулт М. Кушев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Р. Али, гражданин на Сирия, срещу решение 1618/07.06.2021 г. на заместник-председателя на ДАБ, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Въз основа данните от събраната административна преписка, първата инстанция приема за установени фактите, изложени в оспорения административен акт и прави извод, че административният орган е съобразил както административнопроизводствените правила по ЗУБ, така и приложимите материалноправни разпоредби. Изтъкнато е, че заместник-председателят на ДАБ е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност изложените в бежанската история обстоятелства, при което e констатирал липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. Прието е, че събраните доказателства не установяват преследване или наличие на основателен страх от преследване поради расата, религията, националността или принадлежността към убеждение на чужденеца, поради което липсват законовите основания да му бъде предоставен статут на бежанец. На следващо място са обсъдени доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, като е прието, че не са налице и основанията по чл. 9 от закона. Така, при липсата на отменителни основания по смисъла на чл. 146 АПК, съдът приема оспорването за неоснователно и го отхвърля. Постановеното решение е правилно. Напълно обосновано с оглед данните по делото, в това число и разказаната от кандидата за бежанец история при проведените с него четири интервюта, административният орган и първоинстанционният съд приемат, че лицето не установява, че е обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, а оттам и че не са налице предпоставките по ал. 1 на цитираната разпоредба. Не намира основание и твърдението в касационната жалба, че съдът не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност представените по делото писмени доказателства. Напротив- приетата за установена от съда фактическа обстановка е основана именно на пълния и съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, включително и предоставената от самия Али информация в проведените с него четири интервюта. Накратко, до 2013 година Али живял в Дамаск, район Алканауат. Притеснявал се, че може да го вземат запас, поради което през януари 2013 година напуснал Сирия. Няколко месеца останал в Ливан, след което се установил в Турция, където живял до 2020 година. Там работел като монтажник на климатици, а през 2020 година се оженил за А. Алдарси, [произход]. През месец май 2020 година двамата заедно преминали нелегално от Турция на територията на Република България. Желанието им било да стигнат до Германия, но били задържани на гарата в град Видин, след което подали молба за закрила. Изложената бежанска история не установява наличието на условията по чл. 8 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Изцяло в съответствие с данните по делото, в това число и свободно разказаната от кандидата за бежанец история при провеждане на интервютата, административният орган и първоинстанционният съд приемат, че Али не е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Сирийският гражданин не сочи нито една основателна причина, поради която не би могъл да се завърне в страната си на произход или в Турция. Основният му мотив да не желае да се завърне в Турция е обстоятелството, че се опасява, че може да го върнат в Сирия, където да бъде мобилизиран. Това обаче не е основание за предоставяне на статут на бежанец. Цялостният анализ на обясненията на Р. Али доказва ясно и недвусмислено, че Али е напуснал Турция изцяло по икономически подбуди. Поради това законосъобразно му е отказано предоставяне на статут на бежанец. Правилни са и изводите на съда, че в случая не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Данните, съдържащи се в проведените с него интервюта, налагат извод за липса на доказателства Али да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. В тази връзка съдът намира за неоснователни оплакваниятата на касационния жалбоподател, че решаващият орган и съдът не са извършили задълбочена оценка дали има основателни причини да се смята, че чужденецът е изправен пред реален риск да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. Административният орган приема за установено, че в Сирия съществуват проблеми, свързани с правата на човека и обстановката в страната е достигнала прага на всеобхватно насилие, поради което връщането на Али в страната му по произход е неприложимо. Поради това са обсъдени и данните относно Турция- страната, в която той е пребивавал седем години след като е напуснал Сирия, и е прието, че за него не съществува реална опасност от тежки посегателства по смисъла на чл.9, ал.1-3 от ЗУБ при завръщането му в Турция. Неоснователно е твърдението на касатора, че административният орган и съдът не са събрали и обсъдили актуалната информация за състоянието на сигурността в Република Турция, както и че не следва да се приема, че тя е "трета сигурна държава". По делото са представени справки за актуалната обстановка и положението на чужденците, търсещи международна закрила в Република Турция, изготвени в съответствие с "Методология на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището за изготвяне на информация за страните на произход". От тях е видно, че Законът за чужденците и международната закрила и Регламентът за временна закрила, предоставят правна рамка за легален престой и достъп до права и услуги за лица, нуждаещи се от международна закрила, включително достъп до образование, здравни грижи и социални услуги, след регистрация пред съответните органи. Правилно е прието, че Турция се явява трета сигурна страна, тъй като попада в легалната дефиниция на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ. Р. Али е пребивавал в Турция повече от седем години и не сочи основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение; не посочва да е бил изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, а единствено, че не знае кога може да го върнат в Сирия, където могат да го мобилизират. Правилно съдът е приел, че е налице "смислена" връзка между чужденеца и Турция, доколкото той е пребивавал легално в страната повече от седем години и я е напуснал по икономически причини, в търсене на по-добър живот. Неоснователно е и развитото в касационната жалба оплакване за липса на преценка приложим ли е в случая принципът "non-refoulеment" (забрана за връщане). Посоченият принцип е установен от чл.33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл.4, ал.3). Макар да не е изложил нарочни мотиви конкретно за приложението на тази норма, административният орган се е съобразил с визирания принцип. Изложени са констатации относно липсата на фактическите предпоставки, които обуславят приложението на тази забрана, доколкото тези предпоставки се явяват и предпоставки за предоставяне на статут по чл.8 или 9 от ЗУБ. Административният орган е приел, че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне нито страната си на произход - Сирия, нито страната, в която е живял повече от седем години - Турция, поради наличието на заплаха за живота или свободата му или опасност от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Изводите на административния орган в тази насока се основават на представените справки за актуалната ситуация в Турция и не се опровергават в рамките на съдебното производство. Ето защо, след като завръщането на жалбоподателя в трета сигурна държава по смисъла на ЗУБ няма да застраши неговите живот и здраве и няма да го постави в опасност от изтезания или нечовешко отношение, не е нарушен и принципът "non-refoulement". Следователно, като е приел решението на заместник-председателя на ДАБ за законосъобразно и е отхвърлил подадената срещу него жалба като неоснователна, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение