Решение № 631 от 23.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 568/2008 г.
ВКСI наказателно отделение23.02.2009 г.докладчик т Пламен Томов
Диспозитив
Отменя решение № 376 от 16 юли 2008 г. по внохд № 691/2008 г. на Софийски апелативен съд и връща делото в този съд за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. Особено мнение на съдия Б. И. по дело № 568/08 на ВКС Изразявам несъгласие със становището на мнозинството, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена. Споделям мотивите на въззивната инстанция, че деянието е съставомерно по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, който извод почива на вярна интерпретация на доказателствените източници. САС се е спрял на доказателствата, касаещи полученото от подсъдимия нараняване, с оглед данните от медицинския фиш, и като е обсъдил обясненията на подсъдимия за обстоятелствата, при които е получил нараняването, наред със заключението на СМЕ (изготвена, въз основа на фиша), правилно е приел, че се касае за защитна версия, която не следва да бъде кредитирана. Въпросът за процесуалната годност на медицинския фиш, тоест дали той да бъде ползван като доказателство или да бъде изключен от доказателствената съвкупност, не е от решаващо значение за изводите по релевантните факти, по следните съображения: Прави впечатление, че фишът не съдържа задължителни реквизити, който факт, след като е констатиран от въззивния съд, му е дал основание да се усъмни в неговата достоверност. Доколкото обаче фишът е писмено доказателство, а не писмено доказателствено средство, в какъвто случай условие за валидност е спазване на изискуемата форма, фишът интересува процеса от към неговото съдържание, а то е обсъдено от въззивния съд. Преценявайки съдържанието на фиша, наред със заключението на СМЕ (въз основа на фиша), правилно САС е приел, че данните от този документ не дават възможност за категорични доказателствени изводи. Това е така, защото от лаконичното описание на характеристиките на нараняването във фиша не може да се изведе механизмът на увреждането: дали е получено по начина, съобщен от подсъдимия, или е получено при самонараняване, което би могло да бъде, както след инцидента, така и в момента на инцидента (докато подсъдимият е нанасял ударите с ножа по тялото на пострадалия). Затова фишът сам по себе си не подкрепя версията на подсъдимия и изключването му от доказателствения материал (без значение дали като негоденили като недостоверен) не нарушава правото на защита на подсъдимия. Същественото е, че при съвкупната преценка на доказателствените източници следва извода, направен от въззивния съд, а именно: че нараняване по ръката наподсъдимия, предшестващо нанасянето на ударите по тялото на пострадалия, не е имало, а оттам и версията на подсъдимия за инкриминираните събития няма как да бъде кредитирана. На следващо място, ако е налице неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК, тогава не е възможно да е налице и "мнима неизбежна отбрана", тоест, двата института са алтернативни и не могат да съществуват паралелно. Ако се приеме, че преследването с кола и заставянето на подсъдимия и неговия спътник да спрат, е някаква форма на нападение, то със спирането на двата автомобила и излизането на четиримата мъже от колите са настъпили събития, които имат самостоятелно наказателно-правно значение, а именно: Между св. Щ. и св. К. се е развила физическа разправа, а между подсъдимия и пострадалия - словен контакт, при който пострадалият попитал защо са спукали гумите на колите, а подсъдимият отговорил: "Ей сега ще ви кажа защо", и му нанесъл шест удара с нож. При тези правилно установени фактически положения, въззивният съд законосъобразно е посочил, че липсва непосредствено и противоправно нападение срещу подсъдимия, което да породи правото му на неизбежна отбрана. САС, за пълнота на изложението, е коментирал хипотезата на мнимата неизбежна отбрана, която, в случая, не е налице, тъй като самият подсъдим не дава обяснения в такъв смисъл. При мнимата неизбежна отбрана деецът изпада в грешка относно действителността на нападението, като смята, че е нападнат или съществува реална и непосредствена заплаха от нападение, каквато всъщност няма. Подсъдимият обаче не твърди да е възприел нещо заканително в поведението на пострадалия (с думи или действия), а твърди, че е бил нападнат от него, тоест, обясненията му са насочени към хипотезата на неизбежната отбрана, а, както вече беше посочено, неизбежната отбрана и мнимата неизбежна отбрана могат да съществуват само алтернативно. Относно действията на подсъдимия при условията на грешка (чл. 14 НК), считам, че, в настоящия казус, евентуална грешка би могла да бъде само относно действителността на нападението, който въпрос (относно мнимата неизбежна отбрана) вече беше обсъден. Вярно е, че инцидентът се е развил нощно време, на безлюдно място и между непознати хора, които обстоятелства биха могли да предизвикат особено емоционално състояние у дееца като страх или смущение, но това не променя правната квалификация на деянието, а би могло да се цени за строгостта на наказанието, което, с оглед на извършеното, е значително занижено. По изложените съображения, считам, че не са допуснати релевираните с жалбата касационни основания, а въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да остане в сила.
Мотиви
Решение № 631 от 23.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 568/2008 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред нея, което е образувано по жалба от името наподсъдимия С. Д. Г., оспорваща решението на Софийския апелативен съд за изменение на присъдата спрямо подсъдимия на Софийския окръжен съд. Първоинстанционната осъдителна присъда - № 17 от 28 март 2008 г. по нохд № 309/2007 г., е по обвинението за опита на 5 август 2006 г. да бъде убит С. И. Б. - престъпление по чл. 115 във вр. с чл. 18 НК. Подсъдимият е наказан при условията на чл. 58 във връзка с чл. 55 НК (под минимума на предвиденото наказание) на 7 години лишаване от свобода при "строг" първоначален режим. Наказанието е наложено и за съвкупността от престъпленията по това дело и предишно дело на Софийския районен съд. На пострадалия е присъдено обезщетение за причинените му с престъплението неимуществени щети в размер на 35 000 лева. Второинстанционното (въззивно) решение - № 376 от 16 юли 2008 г. по внохд № 691/2008 г., е постановено по жалба от същата страна, обжалвала и сега; присъдата е само изменена с намаляване на наказанието с 2 години (на 5 години лишаване от свобода при "общ" режим). Касационната жалба е за ново разглеждане на делото в първата инстанция или за корекции в осъждането наподсъдимия, направо във ВКС. Първата от възможностите е свързана с доводи за съществено нарушаване на процесуалните правила, а втората - с нарушения на наказателния и гражданския закони при определяне на основанията и размера на отговорността. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, а прокурорът-единствената друга страна, взела участие в него, е за отхвърляне на жалбата. ВКС намери жалбата за основателна, макар и не поради всичко, изложено в нея или в нейна подкрепа. I.1. Медицинският документ, приложена л.81 от дознанието, незаконосъобразно е изключен от доказателствата поделото. САС е отрекъл доказателствено значение на фиша за спешна медицинска помощ, оказана на подсъдимия Г. в деня на инцидента, заради пропуските в неговото попълване; обявил го е за "лишен от официална форма", а прилагането му към делото - дори за "мистериозно". Като се има предвид как се комплектоват делата в досъдебното производство, Сас очевидно е преувеличил недостатъците около спорния документ. В касационната жалба има позоваване на утвърдена полицейска практика за медицинско освидетелстване на задържани лица, но съдът и без друго е трябвало да основе отношението си към фиша с амб. № 2* от 5 август 2006 г. и върху официалната документация, която се намира на л. 46-49 от съдебното дело в първата инстанция; на гърба на л.47, по-специално, достатъчно ясно се вижда, че въпросният фиш фигурира записан в амбулаторната книга на Филиала за спешна медицинска помощ в гр. П. II.2. Лишаването на защитната теза наподсъдимия от доказателство, което би могло да я подкрепя (лишаване, което всъщност са сторили преди САС, и СОС, и органите на досъдебното производство, задоволявайки се само с експертното проучване на самия документ - вж. на л.144 от дознанието), без съмнение се е отразило по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК на правото на защита. Отражение в същата насока обаче е оказало и едностранчивото - в нарушение пак на чл. 107 НПК, но на неговата ал. 3 - обсъждане на една от насоките в защитната теза на подсъдимия (за това отражение вж. и р. 131/99-I, Сб., с. 86). Защитната теза и към настоящия момент се основава на алтернативата, че подсъдимият е действал при условията на неизбежна отбрана (чл. 12 НК), а за да я отхвърли, САС е отрекъл наличието на нападение срещу подсъдимия от страна на пострадалия. Самото отричане на с.8 от мотивите е станало с довода, че "Б. не е демонстрирал вербално или чрез конклудентни действия своето вероятно намерение да нападне противозаконно Г. Нито от зададения въпрос (защо с придружаващия го св. К. са спукали гумите на чужди моторни превозни средства), нито с тяло е подсказал, че ще извърши запретени действия спрямо подсъдимия". Така, от една страна, инцидентът е обсъден само в последния му етап, а, от друга -само за част от участниците в него (едностранчивостта би имала и трета страна, но съдът е изключил като негодно доказателство посочения вече фиш № 2* ако подсъдимият е бил наранен от пострадалия, както твърди, дали по този начин Б. не е "подсказал" "с тяло" за намеренията си към Г.). Инкриминираният инцидент обаче не е протекъл нито само на мястото, където е намушкан с нож пострадалият, нито пък само между него и подсъдимия. Всичко започнало, когато пострадалият Б. и придружаващият го после св. З. Щ. установили спукване на гумите на микробуса на свидетеля и на мотоциклета на трето лице, паркирани до заведението на Б., и решили, че злосторниците са Г. и К. Междувременно последните двама побързали да се отдалечат от мястото с лекия автомобил, с който били пристигнали от С. вс. Б., но по-късно били последвани от Б. и К. с друг лек автомобил. Започнало и преследване между двата автомобила, при което автомобилът на подсъдимия и спътника му бил принуден да спре, "засечен" от застаналия пред него друг автомобил. Четиримата излезли от автомобилите, но спречкването започнал първи Щ., който се нахвърлил върху К. Интересно е, че описаното накратко цялостно развитие на инцидента и на участието в него на четиримата, не е пренебрегнато в мотивите на въззивния съд. Подробното разглеждане на случилото се обаче не е попречило и то да се оцени едностранчиво. Едностранчивостта в интерес на обвинението се е проявила тук чрез приемане на фактите от гледната точка единствено на пострадалия Б. той е имал основание да сметне Г. и К. за вредителите на чуждото имущество; предприел е автомобилното преследване като"обичаен акт на разбирателство и дирене на отговорност за стореното"; не е разполагал с друга възможност да го осъществи освен като спре принудително преследваните, а самите те знаят защо са преследвани. Стигайки до посочените изводи на с. 7/8 от мотивите си, САС е бил длъжен да провери дали наистина доказателствата позволяват еднозначната им подкрепа или могат да бъдат разколебани от защитната позиция на подсъдимия, например: Б. може да е имал основание, да смята Г. и К. за злосторници, но дали то е достатъчно да бъдат обявени за такива, след като и обвинението не го е направило; как автомобилното преследване може въобще да бъде "обичаен акт на разбирателство и дирене на отговорност", особено когато гонитбата е извършвана нощем, между непознати и в непознато за преследваните място; как при такива неясноти принуждаването на преследваните да спрат чрез грубо нарушаване на правилата за движение се явява единствената законосъобразна реакция на преследвачите; достатъчно ли е преследваните да знаят защо ги преследват, ако не са сторили нищо на преследвачите. Нещо повече - ако примерно посочените колебания бъдат разрешени обективно в интерес на обвинението и пострадалия, този резултат също не означава непременно законосъобразност на осъждането по чл. 115 във връзка с чл. 18 НК. Първо, дори Г. да е имал неправомерна престъпна проява, тя, сама по себе си, не позволява извършеното в отговор от Б. да бъде оценявано като правомерно при всички случаи; то на свой ред се превръща в нападение, макар и поначало по-леко наказуемо, защото увреждането на моторните превозни средства е прекратено, а всеки нападнат има правото да се отбранява на общо основание. Второ, възможно е Г. да е изпаднал в грешка по смисъла на чл. 14 НК относно действителните намерения на Б., но пък грешката изключва умисъла при увреждането на пострадалия. (Вярно, че САС е отделил по свой почин място в мотивите си на т. нар. мнима неизбежна отбрана, но най-вече чрез препращане към критикуваните по-горе съображения). Отделно от това, на трето място, "мнимата неизбежна отбрана" също не приключва проблема - възможно е и "превишаване" на нейните "предели". Възможно е, накрая, различно осъждане, ако Г. не е действал при грешка, а само е предполагал или допускал, че има нападение срещу себе си, при което обаче и умисълът е само евентуален (за всички тези хипотези вж. по-подробно р. 321/00-I, Сб., с. 18 и 19, като се има предвид и допуснатата на последната страница печатна грешка: "погрешното нападение" вместо "погрешното възприемане"). III. Всички нарушения на процесуалните правила, за които стана дума в предходния раздел, могат и трябва да бъдат отстранени при ново разглеждане на делото в апелативния съд - арг. от чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК. Останалото обаче в жалбата не може да бъде свързано с последиците нито от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, нито от останалите касационни основания. Останалите възражения от процесуално естество за качеството на първоинстанционния съдебен акт са били отправени и във въззивната жалба, но ВКС споделя отхвърлянето им на с. 10 от мотивите към обжалваното решение(наистина е допуснато само техническо объркване от окръжния съд). На същата и на предходната страница от мотивите е намерило място отхвърлянето и на възраженията в касационната жалба от материалноправно естество, които ВКС също споделя изцяло (във връзка с чл. 18, ал. 3, б. "а", чл. 118 и чл. 132, ал. 1 НК, доколкото, разбира се, това не противоречи на изложеното тук, по-горе). Що се отнася до несъгласието с размера на наказателната и гражданската отговорности, то няма как да бъде обсъдено сега при налагащото се ново разглеждане на делото в апелативния съд. Поради всичко изложено, ВКС - I наказателно отделение