Решение № 10221 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10507/2019 г.

Решение № 10221 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10507/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационни жалби на инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" и на контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД, гр. Велико Търново, ул. "Цар Тодор Светослав" № 1 бл. "А" срещу Решение № 338 от 30.07.2019 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 119/2019 г.

С решението в обжалваната част съдът е обявил нищожността на принудителна административна мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" и е отменил принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач", приложени на 13.02.2019 г. по отношение на лек автомобил марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС].

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" в "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, счита решението в частта, с която се отменя принудителната административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач", за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът, в противоречие с чл. 171, т. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), е приел процесната принудителна мярка за незаконосъобразна поради липса на адресат – непосочване на собственика на автомобила. Не е отчел, че собствеността на автомобила е ирелевантно обстоятелство за законосъобразността на мярката, което е функция на преустановителния характер на мярката. Сочи, че мярката е приложена устно, а съставеният констативен протокол не е форма за нейната действителност. По делото счита за събрани достатъчно доказателства установяващи нарушение на чл. 171, т. 5, б. "г" ЗДвП.

Неправилен и противоречащ на доказателствата по делото, счита и извода на съда за допуснато в хода на административното производство съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неуведомяване на районното управление на Министерството на вътрешните работи, поради приложеното по делото уведомление, както и поради факта, че уведомяването не е елемент от фактическия състав на мярката.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира направените за двете съдебни инстанции разноски. Касаторът се представлява от адв. Й. Христова, Адвокатска колегия, гр. Велико Търново.

1. Касационният жалбоподател - контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, счита решението в частта, с която е обявена нищожността на принудителната мярка "принудително задържане с техническо средство" за недопустимо, алтернативно за неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК.

Съдът неправилно, в противоречие с доказателствата по делото, е приел допустимост на оспорването на мярката като не е отчел, че едва в съдебно заседание устно е заявено оспорването й, което е извън срока по чл. 149, ал. 1 АПК.

Счита мярката за законосъобразна, с оглед на установения фактически състав на чл. 171, т. 5, б. "г" ЗДвП. Сочи, че поставянето на "скоба" не е отделна и самостоятелна принудителна мярка, а предварителна форма за изпълнение на мярката "принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач". Довод в подкрепа на това разбиране е и основният принцип в административното право, който не позволява едно и също лице да бъде наказано два пъти за едно и също наказание.

Моли съда да обезсили решението в обжалваната част, алтернативно да го отмени като неправилно. Претендира направените разноски за двете инстанции. Касаторът се представлява от адв. Й. Христова, Адвокатска колегия, гр. Велико Търново.

1. Ответникът по касационните жалби – С. Стоянов, не взема становище.

1. Ответникът по касационните жалби - "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура счита касационните жалби за неоснователни.

ІІ. По допустимостта на касационните жалби:

Върховният административен съд счита касационните жалби за допустими – подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледани по същество касационните жалби са основателни.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. С. Стоянов е собственик на лек автомобил, марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС].

1. На 13.02.2019 г. лек автомобил, марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС], е бил паркиран в гр. Велико Търново, пл. "Славейков" – зона за платено паркиране.

1. На 13.02.2019 г., около 16, 10 часа, контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, установява, че за паркираното пътно превозно средство – лек автомобил, марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС], не е заплатена цената на платеното паркиране, в т. ч. и чрез изпращане на кратко текстово съобщение (SMS), поради което прилага на автомобила принудителна административна мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство". На пътното превозно средство е поставено съобщение № 86512, сочещо прилагането на мярката, причината за прилагането й и начина на освобождаване на превозното средство.

1. На 13.02.2019 г. около 17, 31 часа, инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" в "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, установява, че лек автомобил, марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС], е паркиран, без да е платена за него дължимата цена и при изтекло разрешено време за паркиране, указано с пътен знак В-28 и допълнителна табела Т-17, поради което прилага по отношение на автомобила принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач". За приложената мярка е съставен констативен протокол № 500 от 13.02.2019 г. и снимков материал.

1. На 13.02.2019 г. в 18, 22 ч. г-н Стоянов заплаща такса в размер на 45, 00 лв. за принудително преместване на пътно превозно средство, за наказателен паркинг и за отговорно пазене, и получава автомобила си.

1. На 19.02.2019 г. г-н Стоянов подава до Административен съд, гр. Велико Търново, жалба срещу констативен протокол № 500 от 13.02.2019 г. и искане да му бъде върната сумата от 45, 00 лв.

1. На 10.04.2019 г., в първото по делото съдебно заседание, след доклада на съда, г-н Стоянов заявява, че оспорва и принудителната административна мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство".

1. В хода на съдебното производство органите представят: 1.) Заповед № РД-22-1490 от 17.09.2014 г. на кмета на Община Велико Търново за определяне на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД за служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 1, т. 1 и 2 ЗДвП; 2.) Заповед № РД-22-1906 от 09.11.2018 г. на кмета на Община Велико Търново за определяне на служители на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД, които да прилагат принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач" в хипотезата на чл. 171, т. 5, б. а), б) и г) ЗДвП, като под № 1 е служителят, издал принудителната мярка по отношение на лек автомобил, марка "Фолксваген", с регистрационен [рег. номер на МПС]; 3.) длъжностна характеристика на длъжността "инспектор в звено "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" в "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД; 6.) длъжностна характеристика на длъжността "инспектор в звено "Принудително задържане на пътни превозни средства"; 7.) докладна записка от 19.02.2019 г. от инспектора "Принудително задържане на пътни превозни средства", приложил принудителната мярка на 13.02.2019 г.; 8.) докладна записка от 21.02.2019 г. от инспектора "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" относно приложената на 13.02.2019 г. принудителна мярка; 9.) снимков материал; 10.) план за организация на движението на територията на гр. Велико Търново, подобект "Зона за кратковременен престой"; 11.) Заповед №РД-22-1475 от 26.10.2010 г. на кмета на Община Велико Търново за назначаване на общинската комисия по организация и безопасност на движението; 12.) протокол от 01.11.2010 г. от заседание на общинската комисия за безопасност на движението.

1. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелите П. Денева, подала сигнал за паркирано превозно средство без заплатена такса в зоната на платено паркиране, и Д. Михов, свидетел на комуникация на г-н Стоянов със служител на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че принудителната мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" е приложена от некомпетентен орган. Съдът приема, че "Организация за движението, паркинги и гаражи" ЕООД, с оглед на Заповед № РД-22-1490, е служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, но по делото не е представена заповед на кмета на общината за определяне на служителите на службата за контрол, които са оправомощени да прилагат принудителната мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. Липсата на надлежно оправомощаване е липса на компетентност за прилагане на мярката, което я прави нищожна.

Първоинстанционният съд приема, че принудителната мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач" е приложена от компетентен орган с оглед на Заповед № РД-22-1906 на кмета на общината, но в нарушение на материалния закон.

Мярката няма адресат, а всеки административен акт следва да има адресат – правосубектно лице. С оглед на чл. 171, т. 5, б. г) ЗДвП мярката се прилага на собственика или на упълномощено от него лице, поради което адресатът на акта трябва да има това качество, а в случая собственикът на автомобила не е посочен, нито са събирани доказателства за него преди прилагането на мярката. В констативния протокол е посочено, че е съставен на основание чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 171, т. 5, б. а), б) и в) ЗДвП. При наличието на три различни фактически основания за прилагане на принудителната мярка липсата на индивидуализация на правното основание се приравнява на липса на правно основание.

Мярката е приложена и при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като по делото липсват доказателства за уведомяване на районното управление.

Първоинстанционният съд приема, че от представения снимков материал е безспорно наличието на пътен знак, забраняващ паркирането, допълнителна табела указваща, че "нарушителят се отстранява принудително", както и наличието на паркирания процесен автомобил, но допуснатите множество нарушения на процесуалните правила не могат да бъдат санирани и водят до незаконосъобразност на мярката.

Първоинстанционният съд отхвърля иска за претърпени вреди поради ненадлежен ответник. В тази част съдебното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въз основа на горното съдът обявява нищожността на принудителната мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" и е направил извод за незаконосъобразност на принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач".

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

1. По касационната жалба на - контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства":

Касаторът счита съдебното решение в обжалваната част за недопустимо, тъй като жалбата срещу принудителната мярка е просрочена.

Видно от жалбата, с която е сезиран първоинстанционният съд на 19.02.2019 г., тя е насочена срещу констативен протокол № 500 от 13.02.2019 г. Констативен протокол № 500 отразява извършени от инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" действия по прилагане на принудителната мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач". С жалбата е направено искане за връщане на платената сума от 45, 00 лв.

В изпълнение на правомощията си по чл. 153, ал. 1 АПК първоинстанционният съд е конституирал страните по оспорването като е конституирал като ответници инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства" и "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД. В първото по делото съдебно заседание жалбоподателят е заявил: "Поддържам жалбата така, както съм я написал. Оспорвам и двете ПАМ, които са ми наложени, а именно поставянето на скоба на автомобила и преместването му. " С доклада си първоинстанционният съд е формулирал като предмет на съдебното производство оспорване на принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач", "обективирана в констативен протокол № 500 от 13.02.2019 г. " и иск.

Но в жалбата на г-н Стоянов не се съдържа дори индиция за оспорване на принудителната мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство". Именно поради това и първоинстанционният съд не е конституирал първоначално като ответник контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства". В съдебното заседание на 10.04.2019 г. г-н Стоянов, след доклада на съда, е заявил "Моля да допълните към предмета и ПАМ поставяне на скоба". Така направеното заявление от жалбоподателя съдът е приел за надлежно сезиране и срещу принудителната мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство". Изводът му е неправилен.

В случая, оспорването на принудителната мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" е направено за първи път на 10.04.2019 г., т. е. много след изтичане на срока по чл. 149, ал. 1 АПК. От жалбата, с която г-н Стоянов е сезирал съда, не може да се извлече своевременно заявено оспорване и срещу тази мярка, поради което направеното на 10.04.2019 г. оспорване се явява просрочено. Произнасянето по едно просрочено сезиране прави постановения съдебен акт недопустими, тъй като съдът не е имал правомощието да разгледа и да се произнесе по него.

С оглед на горното доводът на касатора за недопустимост на съдебното решение в частта, с която е обявена нищожността на мярката "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" е основателен. Съдът следва да обезсили съдебното решение в тази част и да прекрати съдебното производство същата.

1. По касационната жалба на инспектор "Преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства":

Касаторът твърди, че съдебното решение в обжалваната част страда и от трити, визирани в чл. 209, т. 3 АПК, порока. Доводите на касатора в подкрепа на твърдените пороци са свързани с тълкуването и прилагането на закона. Доводи в подкрепа на твърдения порок съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок.

Доводите на касатора и мотивите на първоинстанционният съд налагат съдът да изложи следното:

За процесната принудителна мярка, по силата на изрична законова разпоредба – a contrario от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване. Тъй като мярката е в устна форма, нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Законодателят не е ограничил доказателствените средства за доказването на релевантните факти с оглед на разпоредбата на чл. 39, ал. 1 и 2 АПК. Поради това съставеният от органа към момента на прилагане на мярката протокол, в който са отразени релевантни за прилагането й факти, както и съставеният снимков материал по принцип могат да бъдат доказателства за фактическите основания на органа.

Какви в случая са доказателствата по делото и какво установяват?

Процесният констативен протокол № 500, който прилагащият мярката орган е съставил, не е нормативно установен акт. Той не е предвиден като задължителен нито в Закона за движението по пътищата, нито в правилника за неговото прилагане, нито в Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Велико Търново. С оглед на това протоколът е акт, който органът създава с цел отчитане и документиране на дейността за целите на общинското предприятие. Поради това констативният протокол не обективира, както приема първоинстанционният съд, принудителната мярка. Принудителната мярка се обективира в незабавното й извършване чрез действията по чл. 172, ал. 2, т. 5 ЗДвП. Дали органът ще състави или не процесния констативен протокол е ирелевантно за законосъобразността на приложената мярка.

Безспорно, тъй като принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. г) ЗДвП е в устна форма, то съставен от органа документ, в който е отразено становището му за мярката има определено значение за законосъобразността й, но само като източник на отразени в него факти, а не и като релевантно правно основание. Наред с това, видно от процесния протокол е, че цитирането на чл. 171, т. 5, б. а), б) и г) ЗДвП е в заглавната част на протокола, представляваща предварително изготвен образец, като тези разпоредби са в контекста на цитираните релевантни актове, установяващи компетентността на органа. Образецът, в който е съставен процесният протокол, освен посочване на нормативната уредба, релевантна за компетентността на органа, съдържа и част, в която се вписват релевантните факти – дата, час, идентификация на пътното превозно средство, мястото на установяването му, наличните пътни знаци, както и част, в която се посочва правното основание за разпоредената мярка. Видно от процесния протокол, в нея органът е вписал чл. 171, т. 5, б. г) във вр. с чл. 99, ал. 3 ЗДвП. Следователно, приетото от първоинстанционния съд, че в акта не е конкретизирано правното основание, дори не отговаря на фактите по делото, отделно от факта, че само по себе си е ирелевантно за законосъобразността на мярката.

С оглед на горното, приетото от първоинстанционния съд, че процесната принудителна мярка се обективира в констативния протокол е неправилно, постановено в нарушение на закона, тъй като устен административен акт не се обективира (изразява) в писмен документ. Противното лишава от смисъл устната форма на акта. Не случайно законодателят в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания по отношение на принудителните административни мерки използва думата "прилагат", а не "налагат" или "издават", защото се издава акт, налага се наказание, а принудителната мярка просто се прилага. Тя трябва да бъде приложена максимално бързо, за да постигне целеното предотвратяване или преустановяване на нарушението, и именно тази й цел обуславя, в предвидените от закона случаи, устната форма на нейното прилагане. Фактът, че чл. 172, ал. 2 ЗДвП използва думата "налагането" за принудителните мерки, а не "прилагането" не променя същността на мярката.

Изложеното прави неправилен и извода на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на процесната мярка поради липса на адресат. Законът в хипотезата на чл. 171, т. 5 ЗДвП се интересува от фактическото положение, което съответното пътно превозно средство заема в релевантния участък от отворения за обществено ползване път по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДвП, от факта има ли регистрационни табели и от факта заплатена ли е дължимата за паркирането цена. Именно защото значима е обективно създадената фактическа обстановка, регламентирана в хипотезите на точка 5, законодателят е посочил изрично, че е ирелевантно дали фактическото състояние е предизвикано от собственика на пътното превозно средство или от упълномощен от него водач. За никакво издирване на собственика или на водача в случая не може да става въпрос, защото с оглед на чл. 172, ал. 2, т. 5 ЗДвП мярката се прилага чрез извършване на посочените действия. Засегнатото лице – собственик или упълномощен водач, ще защити правата си чрез оспорване на мярката, защото релевантно за правото на оспорване е не фигурирането на името в някакъв документ, който не е условие за валидност на акта, а реалното засягане по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията.

Неправилен е и извода на първоинстанционния съд за допуснато в хода на административното производство съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неуведомяване на съответното районно управление. Уведомяването на районното управление, първо, не е изискване за процесната мярка по б. г). Тя е изискване за мярката по б. б). Второ. Уведомяването не е елемент на фактическия състав на мярката. Тя е задължение на органа след прилагането на мярката, поради което не може да има отношение към нейната законосъобразност. И трето. На л. 57 от делото е налична информация за уведомяването на районното управление за прилагане на процесната мярка на датата на прилагането й.

Видно от горното извода на първоинстанционния съд за нарушение на административнопроизводствените правила и противоречие с материалноправни разпоредби е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон.

Що се отнася до доказаността на материалноправните предпоставки за прилагане на процесната принудителна административна мярка изводът на първоинстанционния съд е правилен. Видно от доказателствата по делото към момента на прилагане на мярката процесният автомобил е паркиран на място, означено с пътен знак В28 "Забранено паркирането", с пътен знак Т17, указващ зона за платено паркиране, срок на паркиране, поставяне на скоби на нарушителите и принудителното им отстраняване, както и липсата на заплатена цена за паркиране. Доводите на г-н Стоянов, че е бил през цялото време до автомобила си не се доказват дори и от показанията на свидетеля Михов, защото същите са несъответни на останалите доказателства по делото. Свидетелят сочи, че г-н Стоянов е бил до автомобила си след обяд, окол 14, 00 часа и тогава е разговарял със служителя на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД, а всички останали доказателства по делото сочат, че установяването на паркиране без заплащане на дължимата цена е станало около 16, 10 часа, а прилагането на мярката мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач" в 17, 31 часа.

С оглед на горното съдът следва да обезсили Решение № 338 в частта, с която е обявена нищожността на принудителна административна мярка "принудително задържане на пътно превозно средство с техническо средство" и да прекрати съдебното производство в тази част. Трябва да отмени решението в частта, с която е отменена принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач" и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Стоянов срещу принудителната мярка.

С оглед на изхода от спора, направено от касаторите искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК съдът следва да осъди ответника да заплати на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД – юридическото лице, в чиято структура са органите – касатори, направените разноски за двете съдебни инстанции. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на по 70, 00 лв. държавна такса за касационното производство и 300, 00 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие № 0211006 от 02.04.2019 г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд