Решение № 5405 от 18.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1207/2011 г.

Решение № 5405 от 18.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1207/2011 г., III о., докладчик председателят Николай Урумов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Ибрахим Бекир Бялк от с. Корница, община Гоце Делчев, област Благоевград, срещу решение № 744 от 6.12.2010 г., постановено по адм. дело № 345 от 2010 г. от Административния съд - Благоевград. В жалбата се излагат отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК и се иска отмяна на съдебния акт, както и решаване на спора по същество. Ответникът - областният управител на област с административен център Благоевград, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и я счита за неоснователна. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна, за която решението е неблагоприятно, и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед № ОА-700 от 31.03.2009 г. на областния управител на област с административен център Благоевград, с която на осн. чл. 5, ал. 2 вр. чл. 6 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), § 12 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ (ДВ, бр. 86 от 2008 г.) вр. чл. 6, ал. 3 и чл. 128 от АПК е било уважено частично искането на Ибрахим Бялк за еднократно обезщетяване, като му е призната репресия за периода от 19.05.1973 до 14.02.1978 г., през който период е бил изселен по административен ред ведно със семейството си в с. Тошевци, Видинско. За да отхвърли жалбата в останалата част като неоснователна, т. е. за периода от 25.03.1978 до 20.12.1984 г., съдът е приел, че Ибрахим Бекиров Бялк не е доказал твърдението си за наличие на политическа репресия. Развити са съображения, че представената по делото служебна бележка № 324 от 26.02.1993 г., издадена от община Ново село, област Монтана, не била годно доказателствено средства, тъй като противоречала на данни в официални документи на МВР - удостоверение, изх. № 6011 от 10.04.1991 г. на началника на "Секретариат" - МВР - анулирано съгласно писмо рег. № I-4109 от 19.02.2008 г. на МВР; удостоверение № р-6011 от 3.02.1993 г. на МВР; удостоверение № КИ-Ч-097307 от 16.03.2009 г. на Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежността на българските граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА (КРДДОПБГДСРСБНА). Така приетото е законосъобразно. От данните по делото е видно, че административният съд съобразно указанията, дадени с отменително решение № 5249 от 22.04.2010 г. по адм. дело № 12337 от 2009 г. на Върховния административен съд - трето отделение, е изяснил обстоятелствата относно продължителността на репресията. Във връзка с това са били обсъдени всички относими доказателства - заповеди, удостоверения, писма и др., и са били изложени подробни съображения защо не са били кредитирани тези, сочещи, че семейството на жалбоподателя е било принудително изселено в с. Ново село, Видински окръг. Спорният по делото въпрос е, налице ли е репресия в периода от 25.03.1978 до 20.12.1984 г., за който период е претенцията на жалбоподателя. С оглед данните за анулиране на удостоверение № 6011 от 10.04.1991 г., издадено от началника на "Секретариат" при МВР, и информацията, съдържаща се в удостоверение № р-6011 от 03.02.1993 г. на МВР и в удостоверение от 16.03.2009 г. на Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежността на българските граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, обосновано съдебният състав е приел за недоказан факта, че изселването на жалбоподателя е продължило и в периода 25.03.1978 - 20.12.1984 г. Направеният въз основа на това извод, че продължителността на изтърпяната репресия е 56 месеца и 25 дни и че правилно с оспорената заповед е определено обезщетение за разликата до този размер, е в съответствие с доказателствата и относимите към спора законови разпоредби. По тези съображения решението на административния съд е правилно и обосновано, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,