Решение № 15764 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4948/2020 г.

Решение № 15764 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4948/2020 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица]-ми километър, ЗИТ, II корпус, ет. ... представлявано от управител М. М. чрез адв. М. П., срещу решение № 10 от 16.01.2020 г. по адм. дело № 262/2019 г. на Административен съд – К.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, незаконосъобразност, както и че е издаден в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При изложени съображения прави искане съдебния кат да бъде отменен и вместо него да се постанови друг такъв, с който да се задължи административния орган да издаде заповед за отдаване под наем на прилежащия към търговския обект терен. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнагарждение. По делото е приложена за разглеждане и частна жалба от [фирма] чрез процесуалния му представител адв. М. П. срещу определение № 44/25.02.2020 г., по адм. дело № 262/2019 г. на Административен съд – К., с което е отхвърлена молбата на дружеството на основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение № 10 от 16.01.2020 г. по адм. дело № 262/2019 г. на Административен съд – К., с която е поискано да се остави без уважение искането за присъждане на деловодни разноски на [фирма], в размер на 1000 лв. или намаляването му поради прекомерност. Излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на издадения съдебен акт, тъй като е издадено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Прави искане съдебния акт да бъде отменен, като вместо него бъде уважена молбата на дружеството и да се остави без уважение искането на заинтересованата страна за присъждане на разноски, а в режим на евентуалност същите да бъдат намалени. Ответникът - Кмета на [община], не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – [фирма] чрез пълномощника си В. Я., в писмено становище оспорва подадената касационна жалба. Счита същата за неоснователна. При изложени съображения прави искане жалбата да бъде оставена без уважение, като се остави в сила обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба и частната такава за процесуално допустими - подадени от надлежна страна в съответния срок. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение № 10 от 16.01.2020 г. е отхвърлена като неоснователна жалбата на [фирма], [населено място] против отказ на кмета на [община], обективиран в писмо изх. № 94-Ж-161- /1/27.06.2019 г., да предостави под наем общински терен за разполагане на маси за консумация на открито и е осъдил дружеството жалбоподател да заплати на [фирма], разноски по делото в размер на 1000 лева. За да достигне до този резултат решаващия състав на Административен съд – К. е установил, че предвид на съдебен контрол е изричния отказ на кмета на [община] да предостави под наем общински терен за разполагане на маси за консумация на открито. Съдът е извършил анализ на относимата правна уредба в това число чл. 40, ал. 2-4 от Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на [община]. При което е приел, че с горните разпоредби на общинската наредба по чл. 8, ал. 2 ЗОС, е уредена специална процедура, по силата на която, на кмета на общината е предоставена възможност, а не безусловно задължение да отдаде под наем, без търг или конкурс, общински недвижими имоти или части от тях на определени лица - собственици или наематели на регистрирани обекти. По аргумент от посочените разпоредби, кметът на общината действа в условията на оперативна самостоятелност, след като извърши преценка за наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 2 - 4 от наредбата, както и наличните свободни площи. В конкретния случай, видно и от представения по делото договор общински терен - тротоарна площ от 70 кв. м., е предоставен под наем на [фирма], считано от 01.01.2019 г. до 30.09.2019 г. при спазване на изискванията на чл. 40, ал. 2 - 4 от общинската наредба. На последно място административния съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя, че оспореното писмо има характер на отказ да се издаде административен акт, който е незаконосъобразен. Наличието на незаконосъобразен акт означава административният орган да е задължен, по силата на нормативен акт, да издаде административен акт, а в случая такова задължение не е уредено, като приложимите норми, както беше казано и по-горе, не предвиждат безусловно задължение за кмета на общината да сключи договор за отдаване под наем с всеки един заявител, притежаващ търговски обект. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. С обжалваното решение Административен съд - К. е разгледал спор между страните, тъй като първоначално е било постановено определение № 138 от 21.08.2019 г. по адм. дело № 262/2019 г. на Административен съд – К., с което е оставена без разглеждане жалбата на [фирма], против отказ на кмета на [община], обективиран в писмо изх. № 94-Ж-161-/1/27.06.2019 година. За да постанови този съдебен акт съдът е приел, че оспореното писмо не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. С Определение № 15437/13.11.2019 г. по адм. дело № 12583/2019 г. на Върховния административен съд е отменено определение № 138 от 21.08.2019 г. по адм. дело № 262/2019 г. на Административен съд – К. и е върнато делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният административен съд е приел, че в настоящия случай липсва договор за наем и кметът на [община], като издател на оспореното писмо не е действал като гражданскоправен субект, а като административен орган, който отказва отдаването под наем на общински терен с конкретни мотиви. За безспорно е прието, че същия отказ засяга неблагоприятно интересите на дружеството да ползва откритата общинска площ пред игрална зала "Меджик клуб", на която зала е наемател. Въз основа на което е обосновал извода, че направеният отказ съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, който е годен предмет на оспорване от страна на дружеството жалбоподател, в качеството му на заявител. Според чл. 224 от АПК указанията на Върховния административен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото. При тази редакция на закона следва да се приеме, че указанията на Върховния административен съд са задължителни както за административния съд при новото разглеждане на спора, така и за настоящата инстанция. В случая мотивите на обжалваното съдебно решение и постановения с него резултат не са в съответствие с указанията на ВАС. Н. съдебен състав приема, че съдът е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които правилно е установил фактите по делото. След детайлен и задълбочен анализ на релевантните факти и обстоятелства по казуса, първоинстанционният съд обосновано е отхвърлил жалбата на касатора [фирма] против отказ на ответника - кмета на [община], обективиран в писмо изх. № 94-Ж-161-/1/27.06.2019 г., да предостави под наем общински терен за разполагане на маси за консумация на открито. По изложените от страна на съда съображения, следва да бъдат споделени като правилни изводите на съда, че атакуваното писмо не съставлява незаконосъобразен отказ да се издаден административен акт. В случая АО няма задължение да издаде административен акт, което и не е сторено от негова страна. Още повече, че съобразно приложимата към случая нормативна уредба обосновано е прието и че кметът на общината няма нормативно установено задължение да отдаде под наем, без търг или конкурс, общински недвижими имоти или части от тях на определени лица - собственици или наематели на регистрирани обекти. Разпоредбата на чл. 40, ал. 2, предложение първо от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на [община] гласи, че кметът на общината може да отдава под наем без търг или конкурс общински недвижими имоти или части от тях /терени, тротоари и др. свободни площи/ за лятно сезонно ползване на собствениците или наемателите, пред регистрираните от тях обекти, за периода от месец април до месец октомври, включително или целогодишно, по утвърдена схема от главния архитект на общината. Направените от съда изводите на съда изцяло се споделят от настоящия съдебен състав при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. По отношение на частната жалба на [фирма] срещу определение № 44/25.02.2020 г. на Административен съд – К., постановено по адм. дело № 262/2019 г., настоящата съдебна инстанция приема същата за неоснователна, поради следните съображения: С определение № 44/25.02.2020 г. на Административен съд – К., постановено по адм. дело № 262/2019 г. е отхвърлено искането на [фирма] за изменение на постановеното решение № 10/16.01.2020 г. по адм. дело № 262/2019 г. по описа на Административен съд – К., в частта за разноските. За да достигне до този правен резултат административния съд е приел на първо място, че непредставянето на списък по реда на чл. 80 от ГПК не е пречка за присъждане на направените по делото разноски. На второ място за неоснователно е прието и искането за намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение, тъй като до приключване на устните състезание не е било направено възражение за прекомерност на претендираното от заинтересованата страна адвокатско възнаграждение и съответно не е поискано намаляване на неговия размер. Така постановеното определение е правилно. Оплакванията на молителя за недължимост на разноските не могат да бъдат споделени. Искането на заинтересованата страна за присъждане на разноски за производство развило се пред първоинстанционния съд е своевременно заявено и конкретно посочено като основание, вид и размер в договора за правна защита и съдействие. Поради това, съдът счита, че в случая е изпълнено изискването на чл. 80 ГПК. Следва да се посочи, че по начало след като съдът се е произнесъл по искането за разноски и същите са присъдени, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК не дава основание на осъдената да ги заплати страна, да иска изменение на решението в частта за разноските. Правната последица от неизпълнение на процесуалното задължение по чл. 80, ал. 1 ГПК касае поискалата разноските страна и се изразява в недопустимост на евентуално нейно искане за изменение на съдебния акт по реда на чл. 248, вр. с чл. 80, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 144 АПК (виж ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОС на ВКС). Настоящият състав счита, че са налице основанията на чл. 143, АПК за репариране в полза на заинтересованата страна на разноските за адвокатско възнаграждение, възлизащи на 1000 лева. По отношение на довода за възможността да се иска намаляване на размера на платеното възнаграждение като прекомерно следва да се приеме за неоснователен. Правилно административния съд е приел, че е налице процесуален пропуск на страната да направи възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК до приключване на делото пред първата инстанция, което не може да бъде отстранено чрез изменение на решението в частта за разноските. С оглед гореизложеното не са допуснати сочените в частната жалба пороци, представляващи отменителни основания, поради което то следва да бъде оставено в сила. Искането на ответника по касация за присъждане на разноски по настоящото дело за защита пред ВАС е основателно, с оглед чл. 143, ал. 4 АПК и доказано, предвид данните в представения на л. 39 и л. 40 от делото за правна защита и съдействие, установяващ действително плащане на договореното в размер на 1000 лева адвокатско възнаграждение и списък на разноските. Същевременно е направено възражение за прекомерност, основано на чл. 78, ал. 5 ГПК с искане за съобразяване с предвидения в чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, което настоящата инстанция, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, намира за основателно и следва да съобрази. Съдът намира заплатеното от страната възнаграждение за адвокат за прекомерно, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 от АПК намира, че касационния жалбоподател [фирма] следва да бъде осъден да го заплати в редуцирания размер на 500 лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение