Решение № 1683 от 6.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10822/2013 г.

Решение № 1683 от 6.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10822/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Комерс Вип" ООД, гр. София срещу Решение № 3165/13.05.2013 г., постановено по адм. дело № 14104/2012 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 2101200259/02.05.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 1872 от 08.02.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София, в частта, с която за дружеството допълнително е начислен ДДС за данъчни периоди м. 02, м. 03, м. 04, м. 06, м. 07 и м. 08.2011 г. в общ размер от от 13 682.42 лв., ведно със съответните лихви за забава. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че ангажираните доказателства установяват извършването на спорните ВОД чрез изискуемите се съобразно чл. 45 от ППЗДДС документи. Намира, че представените международни товарителници установяват транспортирането на стоките извън територията на страната. В тези насоки навежда подробни аргументи в жалбата и в о. с. з., чрез процесуални представители, като по същество моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отмени атакувания РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, оспорва основателността на същата и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок /по пощата - на 06.06.2013 г./, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - София град е законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № 2101200259/02.05.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 1872 от 08.02.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София, в частта, с която за дружеството допълнително е начислен ДДС върху данъчната основа на декларирани от ревизираното лице вътреобщностни доставки /ВОД/ за данъчни периоди м. 02, м. 03, м. 04, м. 06, м. 07 и м. 08.2011 г. в общ размер от 13 682.42 лв., ведно със съответните лихви за забава. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон. От фактическа страна е установено, че през процесните данъчни периоди ревизираното дружество е издало посочените данъчни фактури и е декларирало ВОД на стоки към получател, установен на територията на Гърция. След анализ на представените международни товарителници, съдът е приел, че същите не съдържат изискуемите се реквизити по чл. 6 от Конвенцията за Договора за международен автомобилен превоз /CMR/, поради което не се ползват с предвидената в чл. 9 от същия международен договор доказателствена сила. В обобщение е преценил, че не е установено изпращането или транспортирането на стоките до територията на друга държава-членка съобразно изискването на чл. 7 от ЗДДС във вр. с чл. 45, т. 2 от ППЗДДС и спорните доставки са облагаеми със ставка 20 на сто. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ЗДДС наличието на вътрешнообщностна доставка е обусловено от кумулативната установеност на следните предпоставки: осъществена доставка на стоки, транспортиране на същите от територията на Република България до територията на друга държава-членка и регистрации на доставчика и получателя в съответните държави за целите на ДДС. Съобразно чл. 53, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС, вътрешнообщностните доставки са облагаеми с нулева ставка на данъка, а удостоверяващите ги документите са определени с Правилника за прилагане на закона. Препращането е към нормата на чл. 45 от ППЗДДС, която в зависимост от подлежащите на установяване правно релевантни факти разграничава изискуемите се документи за доказване в две групи - доказателства за доставката и доказателства за изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава-членка. Първият правно релевантен факт се установява с представянето на фактура за доставката, в която се посочва издаденият при регистрация за целите на ДДС от друга държава-членка идентификационен номер по ДДС на получателя. Следващите два правно релевантни факта са изпращането или транспортирането на стоката, които са посочени алтернативно, а необходимите доказателства за установяването им са определени в зависимост от това от кого е извършен транспортът. При осъществен транспорт от трето лице за сметка на доставчика, приложима е разпоредбата на чл. 45, т. 2, б. "б" от ППЗДДС, която обвързва доказването с представянето на транспортен документ. В случая, между страните е безспорно, че ревизираното дружество разполага с документите по чл. 45, т. 1 от ППЗДДС - фактури за доставки, в които е посочен издаденият при регистрация за целите на ДДС от друга държава-членка валиден идентификационен номер по ДДС на получателя. Спорът е концентриран върху наличието на доказателства, установяващи получаването на стоките на територията на Гърция. Неоснователен е доводът на касатора, че съдът не е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 171, ал. 4 от АПК вр. с § 2 от ДР на ДОПК да му укаже, че за някои обстоятелства от значение на делото не сочи доказателства. Видно от постановените на 21.12.2012 г. и 07.03.2013 г. определения решаващият състав двукратно е сторил това, като конкретно е посочил и релевантните факти, за установяването на които дружеството не е ангажирало доказателства. В изпълнение на тези указания са представени заявка - договор, фактура и уведомление от Митница Свиленград, които са обсъдени от съда наред с останалите събрани доказателства и в резултат на този анализ е формиран правилният извод, че поради липса на задължителни реквизити в представените международни товарителници, същите не се ползват с предвидената в чл. 9 от Конвенцията за Договора за международен автомобилен превоз доказателствена сила и не доказват получаването на стоките на територията на друга държава-членка. Тези релевантни факти не се установяват и от представената заявка - договор за превоз, сключен с превозвач, който е различен от този, който е вписан в CMR, а съставеният приемо-предавателен протокол /писмено потвърждение/ от 18.02.2011 г. е ирелевантен в хипотезите, при които транспортът е за сметка на доставчика. Ето защо, като е приел, че представените документи не се ползват с нормативно предвидената в чл. 45, т. 2, б. "б" от ППЗДДС доказателствената сила относно факта на получаване на стоките на територията на друга държава-членка, административният съд е приложил правилно материалния закон. Достигайки до извода, че оспореният РА е законосъобразен, решаващият състав е постановил правилно решение, което не страда от релевираните касационни пороци и следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова вече е присъдено до размера, предвиден в чл. 161, ал. 1 от ДОПК. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение