Решение № 13981 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6811/2020 г.

Решение № 13981 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6811/2020 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Консулското длъжностно лице в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция, подадена чрез упълномощения представител юрисконсулт Димитрова. Жалбата е срещу решение № 2457 от 11.05.2020 г., постановено по адм. дело № 5129/2019 г. от Административен съд – София-град. С него е отменен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, издаден на 19.03.2019 г. от трети секретар в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция, и преписката е върната на административния орган за произнасяне по заявлението на З. Акдениз, [гражданство], за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") при съобразяване с дадените от съда указания по тълкуването на закона. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго решение, с което жалбата срещу оспорения отказ да бъде отхвърлена. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът – З. Акдениз чрез процесуалния си представител адвокат Хамди, в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да я отхвърли, както и да присъди сторените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че не са били налице основания за отмяна на процесния отказ за издаване на виза, поради което решението като постановено в нарушение на приложимия материален закон следвало да бъде отменено. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на З. Акдениз, [дата на раждане], [гражданство], срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, издаден на 19.03.2019 г. от М. Русинов – трети секретар в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция. С обжалваното решение № 2457/11.05.2020 г. по адм. дело № 5129/2019 г. Административен съд – София-град е отменил оспорения отказ и е върнал преписката на органа за ново произнасяне при съобразяване с дадените в мотивите на решението указания по тълкуване на закона. За да постанови този резултат, съдът е приел, че предвид заповед № 96/05.10.2017 г. на Генералния консул на Република България в Република Турция, издадена в съответствие с чл. 9г, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата), оспореният пред него отказ е издаден от компетентен орган, но при допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и при несъответствие с неговата цел. Според съда, в нарушение на задълженията си по чл. 7, ал. 1 и ал. 3, чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от АПК служебно да прояви активност по събиране на всички необходими доказателства, относими към изясняване на действителните факти по случая, административният орган основал изводите си само на част от релевантните обстоятелства. Не били съобразени представените доказателства относно произхода на жалбоподателката. Събраните по делото доказателства оборвали тезата на административния орган, че чужденката не може да докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Напротив, налице били данни, че заявлението на З. Акдениз в България има за цел получаване на постоянно пребиваване. От доказателствата по делото съдът е установил, че заявителката е с български произход, напуснала била страната с изселнически паспорт, по изселническа спогодба. Намерението й, да се установи в Република България, било ясно заявено с позоваване на българското й потекло, като за жалбоподателката съществувала правна възможност за това, предвидена в ЗЧРБ, съответно за снабдяване с виза по чл. 15 от ЗЧРБ и следователно не била налице нито една от посочените в отказа хипотези на чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 23 от ЗЧРБ. Отказът за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") се явявал несъответен на прогласеното в чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ право на зачитане на личния и семейния живот. В случая това право включвало възможността за завръщане в страната на произход, във връзка с изселването му от която законът давал правна възможност да получи пребиваване при представяне на съответните документи. Същевременно, от данните по делото не се установявали изключенията по чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ – намесата на държавата чрез отказа за виза не се основавала на съображения за националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. От извършените проверки и направени справки в АИС "НШИС" не били получени данни за наложени и действащи спрямо жалбоподателката принудителни административни мерки. Нямало данни за становище на ДАНС чужденката да представлява заплаха за националната сигурност. Поради това оспореният акт не съответствал на целта на закона и на критериите за съразмерност в нарушение на чл. 6, ал. 2 и ал. 4 от АПК – да не засяга в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Обжалваното решение е правилно. Обоснована е преценката на съда за липса на предпоставките, визирани в чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 23 от Закона за чужденците в Република България, послужили като основание на постановения отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. Съгласно посочените разпоредби издаване на виза на чужденец се отказва, когато чужденецът не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване (т. 17) или е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни (т. 23). По делото се установява, че З. Акдениз е кандидатствала за виза вид "D" на основание чл. 15, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Според чл. 15, ал. 1 от закона виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Към заявлението са приложени изискуемите документи по чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ, в това число и договор за наем с нотариална заверка на подписите, сключен с Б. Янков (наемодател) в изпълнение на законовото изискване кандидатстващият за издаване на виза за продължително пребиваване да има осигурено жилище в страната. Договорът е подписан лично от Б. Янков в качеството му на наемодател, а за З. Акдениз договорът е подписан от пълномощника й Х. Угурлу. Представена е също нотариално заверена декларация, с която Б. Янков декларира, че предоставя жилище – адрес с посочения в договора за наем адрес на З. Акдениз за времето на пребиваването й в Република България. По направената на заявлението проверка от началника на група "Миграция" при ОДМВР – Добрич, резултатът от която е обективиран в писмо №УРИ 5388 р-261-11.03.2019 г. е дадено отрицателно становище за издаване на исканата виза. Като причини за това в писмото е записано следното: "При извършена проверка на посочения адрес в искането за виза [населено място], [област], [улица] сключен договор за наем с Б. Янков се установи: от проведения разговор и написаното писмено обяснение от г-н Янков, който чрез адвокат е подписал договора за наем за З. Акдениз, за да кандидатства за двойно гражданство. Същата няма намерение да живее на посочения адрес, а да ползва адресната регистрация, за да кандидатства за виза "D". " Първото изречение от посоченото писмо не може да обори сключения договор за наем с нотариални заверки на подписите на страните по него и удостовереното от Б. Янков в подписаната от него декларация също с нотариална заверка на подписа му. Така в писмото началника на група "Миграция" при ОДМВР – Добрич е посочено, че договорът за наем е подписан от Б. Янков чрез адвокат. А видно от представения договор за наем, той е подписан лично от Б. Янков, като този факт е удостоверен и с нотариална заверка на подписа му. От страна на З. Акдениз договорът за наем е сключен чрез пълномощник, но не и чрез адвокат. А от изведеното второ изречение от писмото не става ясно дали далият отрицателното становище орган излага твърдение на Б. Янков или формира свой собствен извод. Важно е да се отбележи, че по делото не е представено писмено обяснение от Б. Янков, на което органът се позовава. В същото време приложените от заявителката документи с нотариална заверка на подписите доказват, че договор за наем на посочения в същия имот е сключен от положилите подписи под него страни, както и че Б. Янков със собственоръчно поставен и заверен от нотариус подпис е декларирал, че предоставя свой собствен недвижим имот на З. Акдениз като жилище за пребиваване за времето на престоя й в Република България. Тези документи са валидно съставени и пораждат своето правно действие. На същите не могат да бъдат противопоставени сведенията, изложените в писмото на началника на група "Миграция" при ОДМВР – Добрич. При това обоснован се явява изводът, направен от първоинстанционния съд, че не е била налице никоя от посочените в отказа хипотези по чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 23 от ЗЧРБ. Изяснена е целта, както и условията на заявеното пребиваване, като за целите на това производство е без значение какви са дългосрочните намерения на чужденката. Представените документи не са с невярно съдържание и не са декларирани неверни данни. Чужденката е изпълнила всички изисквания, предвидени в закона и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, за получаване на исканата от нея виза. С обжалваното решение първоинстанционният съд неправилно е приел допуснато нарушение на чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ относно право на зачитане на личния и семейния живот. В случая личния и семеен живот на З. Акдениз е в [държава], поради което с отказа за издаване на виза за пребиваване в България, личният и семеен живот не се нарушава. Това обаче не се отразява на обжалваното решение като краен резултат. Следва да се посочи, че доколкото З. Акдениз е претендирала засягане на посочените основни права и свободи от ЕКПЧ, не е било изключението на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ за недопустимост на обжалване по съдебен ред. По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационните жалби пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и съдържанието на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за производството. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски като основателно следва да бъде уважено. Разноските са своевременно поискани. По представения договор за правна защита и съдействие се доказва заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК Министерството на външните работи следва да бъде осъдено да заплати на З. Акдениз 600 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,