Решение № 16330 от 9.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4963/2013 г.

Решение № 16330 от 9.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4963/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 на Данъчно - осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите, против решение № 1304/25.02.2013 г., постановено по адм. д. № 6113/2012 г. по описа на Административен съд - София град, Първо отделение, 14- ти състав, с което е отменен РА № 2061106959/10.10.2011 г. издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 912 от 23.04.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София (понастоящем дирекция "ОДОП" - София), в частта на отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 169/28.09.2009 г., издадена от ЕТ "Венцислав Страхилов- ВИАС 96" и е осъдена приходната администрация да заплати сумата в размер на 370 лв. - разноски. Касаторът поддържа в касационната жалба, че обжалваното решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата срещу РА в посочената по- горе част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Посейдон- Виас" ЕООД, представлявано от управителя Венцислав Йорданов Страхилов, чрез пълномощника си адв. Р. Стоянова, в подробно мотивиран писмен отговор и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решението на Административен съд - София град е отменен РА № 2061106959/10.10.2011 г. издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 912 от 23.04.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София (понастоящем дирекция "ОДОП"- София), в частта на отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 169/28.09.2009 г., издадена от ЕТ "Венцислав Страхилов- ВИАС 96". Съдът е приел, че обжалваният ревизионен акт е издаден от материално- компетентен орган на приходната администрация в хода на ревизионно производство, надлежно възложено по реда на ДОПК и осъществено в съответствие с правилата му. Ревизионното производство е завършило с издаването на предвидения в чл. 119, ал. 3, т. 1 от ДОПК ревизионен акт, който е постановен в установената от закона форма. Съдът е констатирал, че след обжалването по административен ред спорът се концентрира единствено върху законосъобразността на направения с РА отказ да бъде признато право на данъчен кредит по фактура № 169/28.09.2009 г. с издател ЕТ "Венцислав Страхилов- ВИАС 96". След анализ на установената фактическа обстановка по делото, административният съд е приел, че същата не е спорна, като е посочил, че формираният между страните спор е правен. Същият касае доставката, респективно настъпването на данъчно събитие по горепосочената фактура с предмет "покупко- продажба на МПС- товарен автомобил, рег. № СА 3611 МН, марка "Мерцедес бенц", модел 2544. Съдът е отчел становището на органите по приходите, че в случая не са налице доставка и данъчно събитие, тъй акто събствеността върху автомобила не е прехвърлена поради липсата на сключен в предвидената от закона форма договор с нотариална заверка на подписите, а и поради липсата на регистрация в КАТ по ЗДвП чрез вписване на това обстоятелство в контролния талон на процесното МПС. Тези изводи на органите по приходите са преценени от съда като незаконосъобразни- несъответни на предписанията в материалния закон. За да обоснове този свой извод, административният съд е посочил, че на установяване подлежи факта дали доставчикът реално е предал на получателя товарния автомобил. В допълнение е развил съображения, че под израза "собствеността следва да е прехвърлена" не трябва да се разбира значението, което влага облигационното право относно юридическото оформяне на сделката като условие за нейната действителност. Акцент в мотивите на съдебното решение е сложен и върху обстоятелството, че автомобилът е запориран и това е причината страните да не сключат договор с нотариална заверка на подписите, респективно, дружеството- жалбоподател да не може да го регистрира в предвидения в ЗДвП и в специалната наредба ред. Според съда, обаче, горното обстоятелство не налага извода, че не е настъпило данъчно събитие, още повече, че нормата на чл. 25, ал. 3, т. 1 вр. ал. 2 от ЗДДС урежда хипотеза като процесната. Въз основа на изложеното е формиран окончателния извод, че за ревизираното лице не са налице ограниченията за признаване право на приспадане на данъчен кредит, регламентирани в чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Решението е правилно. Правилен е изводът на административния съд, че спорът по делото е изцяло правен и е с посочените по- горе параметри. Правото на приспадане на данъчен кредит е предпоставено от наличието на доказателства за реално извършена доставка на стоки или услуги. В зависимост от характера и предмета на доставката, на изследване подлежи именно този факт, отсъствието на който законодателят е обвързал с непризнаване правото на данъчен кредит (чл. 70, ал. 5 ЗДДС). Получателят по доставката дължи да установи нейното реално извършване и да изпълни едно от условията, алтернативно определени в чл. 71 ЗДДС, в случая това по т. 1- да притежава данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115, в който данъкът да е посочен на отделен ред, по отношение на доставки на стоки или услуги, по които е получател. Така, правото на приспадане възниква тогава, когато е възникнало данъчно събитие- извършена (получена) е доставка, която е облагаема. В реда на изложеното, правилен се явава изводът на административния съд, че на установяване в случая подлежи именно това дали доставчикът действително е извършил отразената във фактурата доставка. Според чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС, данъкът става изискуем за облагаемите доставки и възниква задължение за регистрираното лице да го начисли на датата на възникване на данъчното събитие по ал. 2, т. е. датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. Правилно, изхождайки от предмета на процесната фактура, съдът е достигнал до извода, че на установяване подлежи това дали доставчикът реално е предал на получателя товарния автомобил. Още повече, че процесният автомобил е бил запориран и очевидно това е фактическата причина страните по договора за покупко- продажба да не сключат окончателен договор с нотариална заверка на подписите, респективно ревизираното лице да не може да го регистрира по установения в ЗДвП и в специалната Наредба ред в съответната служба на МВР. В тази връзка неоснователно касаторът твърди, че изложеният в съдебното решение аргумент за запора е само в потвърждение на извода на ревизиращите органи. Макар и не като решаващ аргумент, но последното възражението на касатора се явява неоснователно и предвид представеното пред настоящата инстанция Решение от 11.01.2013 г., постановено по адм. д. № 1061/2012 г. от Кюстендилския районен съд, с което е обявен за окончателен сключения на 18.08.2009 г. предварителен договор за покупко- продажба на товарния автомобил. С оглед изложеното, настоящият състав приема, че в случая липсата на регистрация не означава, че не е възникнало данъчно събитие. До този извод е достигнал и първостепенният съд и същия следва да бъде споделен. Този извод е съобразен и с Решение от 03.06.2010 г. по дело С-237/09, както и с Решение от 21.11.2013 г. по дело С-494/12 на СЕС, а и с други дела. Така например в цитираните решения Съдът в Люксембург приема, че съгласно чл. 5, § 1 от Шеста директива "доставка на стока" означава прехвърлянето на правото на разпореждане с материално имущество като собственик" (вж. Решение от 29 март 2007 г. по дело Aktiebolaget NN, C-111/05, Сборник, стр. I-2697, точка 31). В мотивите на цитираните решения е извършено позоваване на трайната практика на Съда, според която понятието за доставка на стока не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка операция на прехвърляне на материално имущество от една страна, която овластява другата страна фактически да се разпорежда с това имущество като че ли е негов собственик (вж. в този смисъл Решение от 8 февруари 1990 г. по дело Shipping and Forwarding Enterprise Safe, C-320/88, Recueil, стр. I-285, точки 7 и 8, Решение от 4 октомври 1995 г. по дело Armbrecht, C-291/92, Recueil, стр. I-2775, точки 13 и 14, Решение от 6 февруари 2003 г. по дело Auto Lease Holland, C-185/01, Recueil, стр. I-1317, точки 32 и 33, както и Решение по дело Aktiebolaget NN, посочено по-горе, точка 32 и цитираната съдебна практика). Като е достигнал до същите правни изводи, административният съд е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. За прецизност следва да се посочи, не неправилно съдът се е позовал и на нормата на чл. 25, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 2 от ЗДДС. Основателно касаторът възразява, че преди всичко не са изложени конкретни аргументи за това, че процесният случай попада именно в тази хипотеза. Наред с това посочената привръзка действително визира фактическото предоставяне на стоката, но препраща към чл. 6, ал. 2 ЗДДС, който от своя страна регламентира 4 изчерпателно изброени хипотези. С оглед кумулативните изисквания на всяка една от тях, разглежданият случай на покупко- продажба на МПС не попада в нито една от регламентираните хипотези, а същите са изчерпателно изброени и не подлежат на разширително тълкуване. Независимо от това, обаче, с оглед правилността на решаващите мотиви на съда, довели до постановяването на законосъобразен съдебен акт, последното обстоятелство не може да рефлектира върху крайния извод на настоящата инстанция. С оглед изхода на спора и направеното искане от ответника по касация, на последния следва да бъдат присъдени сторените разноски пред настоящата инстанция, възлизащи на 320 лв. така мотивиран, Върховният административен съд, осмо отделение