Решение № 6454 от 15.6.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на директора на дирекция Миграция - Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез процесуалния представител главен юрисконсулт В. Терзийска, срещу решение 1433/06.03.2023 г., постановено по адм. дело 141/2023 г. на Административен съд София град (АССГ), с което е отменен негов отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България на Б. Хилми гражданин на Република Турция; преписката е върната на административния орган за постановяване на акт по заявление, рег. УРИ292р-21853 от 30.08.2022 г., при съобразяване с тълкуването на закона, дадено в решението и е осъдена дирекция Миграция МВР да заплати на Б. Хилми сторените в производството разноски в размер на 810 лв. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на съдебния акт, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора съдът неправилно е приложил нормата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от Закона за чужденците в република България (ЗЧРБ). Погрешно е тълкувал и нормата на чл. 16, ал. 2 от Закона за българското гражданство (ЗБГ - Обн. - ДВ, бр. 79 от 1968 г.), като прекалено широко е тълкувал термина изселник . Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът Б. Хилми, гражданин на Република Турция, чрез адвокат Е. Хаджиев, в представен писмен отговор оспорва касационнта жалба и излага доводи за нейната неоснователност. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски за настоящето производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Производството пред АССГ е образувано по жалба на Б. Хилми срещу отказ, рег. 5364р-26451 от 29.11.2022 г., на директора на Дирекция Миграция МВР, с който на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ му е отказано предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, тъй като не отговаря на условието на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Административният съд е приел, че отказът е издаден от компетентен орган и е мотивиран от фактическа и правна страна по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Липсват данни за допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения, а спорът между страните е изцяло материалноправен относно приложението на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съдът след анализ на публично достъпна информация относно Възродителния процес срещу българите от турски произход, и анализ на понятията изселник и изселване приема, че е логично Б. Хилми да не разполага с изселнически паспорт. При ограничената нормативна уредба на изселнически спогодби с Република Турция (Ангорска конвенция от 1925 г. и Спогодба от 1969 г., но при ограничени условия), очевидно според съда по отношение на членовете на семейство на Б. Хилми не съществува нормативна възможност да притежават качество на изгубили българско гражданство по изселнически спогодби по смисъла на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че според национална правна уредба (чл. 16, ал. 2 от ЗБГ от 1973 г.) загубването на българско гражданство става автоматично с изселване от пределите на страна на български гражданин от небългарска народност. Именно това е и правното основание за загубване на българското гражданство на членовете на семейството на жалбоподателя. С напускане на пределите на българската държава, пеша, преминавайки през българо-турската граница ( тук следва да се отбележи, че по данни от делото Хилми първо е напуснал пределите на република България през границата с Гърция и едва след 6 месеца е преминал в Република Турция), същите са придобили качество на изселници . На същото основание те са загубили и българското си гражданство. С това според съда те отговарят на основанието по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ за придобиване на право на разрешение за постоянно пребиваване. Стеснителното тълкуване на разпоредбата, че загубването на българско гражданство може да стане единствено по изселниченски спогодби или по собствено желание, не отговаря на целта и духа на закона. Изложеното е мотивирало съда да приеме, че кандидатът отговаря на изискванията за предоставяне на право на постоянно пребиваване въз основа на което е отменил оспорения отказ и е върнал преписката на органа за постановяване на акт по заявлението на кандидата. Решението е неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба. Според чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Релевантният факт, че лицето Б. Хилми е бил български гражданин, е безспорно установен в процеса. Той е роден през [заличен текст] в гр. Златоград от родители - български граждани. Не е спорен и фактът, че Хилми, заедно със семейството си, е напуснал пределите на Република България през 1984 г., като е преминал нелегално, без разрешение на съответните власти, държавната граница в посока Гърция. След около 6 месеца заминали за Турция. Безспорно е по делото и обстоятелството, че като български гражданин от небългарски произход Б. Хилми не е напуснал страната по силата на изселническа спогодба, като следва да се посочи, че и жалбоподателят не е твърдял обратното. Следователно не може да се приеме за настъпила и последицата по чл. 16, ал. 2 от ЗБГ (ДВ, бр. 79/1968 г., отм.), а именно, че е изгубил българското си гражданство със самото изселване. В случая прекалено широкото тълкуване на термина изселник , направено от първоинстанционния съд, го е довело до грешен извод, а именно, че с всяко напускане на Република България през граница лицата придобиват качеството изселник и следователно попадат в приложното поле на чл. 16, ал. 2 от ЗБГ (ДВ, бр. 79/1968 г., отм.). Основният спор е досежно правното съдържание на законовото изискване на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ - лицето да е изгубило българското си гражданство по собствено желание и дали е осъществено това кумулативно основание по отношение на адресата на административния акт. В случая не са представени доказателства Б. Хилми да е предприел действия по собствено желание да бъде освободен от българско гражданство. Нито в административното производство, нито в съдебното са представени такива, че лицето или неговите роднини, тъй като то е било непълнолетно към онзи момент, са изискали от България освобождаване от българско гражданство. Това е регламентирано в чл. 26 от ЗБГ (ДВ, бр. 79/1968 г., отм., но действащ към периода релевантен за настоящия случай), и гласи че молбата за придобиване, загубване и възстановяване на българско гражданство се подава до Министерство на правосъдието, като е предвидена възможност тогава, когато молителят живее в чужбина, молбата да се подава чрез дипломатическо или консулско представителство на Народна Република България. Няма доказателства за подадена такава молба за освобождаване от българско гражданство. Лишаването от българско гражданство е различно от освобождаване или загубване на същото и именно това показва начина, по който лицето е напуснало страната - не по изселническа спогодба, нито е по собствено желание, което да се легитимира чрез молба до Министерство на правосъдието за освобождаване от българско гражданство. Б. Хилми не е доказал нито една от двете хипотези, поради което законосъобразно и правилно административният орган е отказал предоставянето на право за постоянно пребиваване на това основание - чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Изводът на административния съд за допуснати съществени нарушения при издаване на акта, изразяващи се в несъобразяване на акта с приложими материалноправни разпоредби е неправилен и необоснован. Настоящата касационна инстанция счита, че при произнасянето си административният орган е изследвал всички относими към производството и нужни за произнасянето му обстоятелства, което е довело до правилно приложение на материалния закон. Предвид изложеното, като е отменил оспорения административен акт, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени. Вместо него, при изяснена фактическа обстановка, следва да се постанови друго, по съществото на спора, с което жалбата на Б. Хилми срещу отказ, рег. 5364р-26451 от 29.11.2022 г., на директора на Дирекция Миграция МВР, да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноските по делото, в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски за защита от юрисконсулт в размер на 200 лв. за двете съдебни инстанции, на основание чл. 143 от АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 222, ал. 1, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,