Решение № 4614 от 19.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9567/2015 г.

Решение № 4614 от 19.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9567/2015 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби на "Евромаркет" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Кюстендил, представлявано от управителя С. А. М., против решения № 333 от 20.02.2015 г. и № 1619 от 15.07.2015 г., постановени по адм. дело № 3426/2014 г. по описа на Административен съд - Варна. Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на първото решение в частта, в която е отхвърлено оспорването на дружеството срещу решение № 32-75574/9.07.2014 г. на началника на Митнически пункт (МП) "Пристанище Варна" с искане за отмяната му и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или алтернативно - за постановяване на съдебен акт, с който оспореният административен акт да бъде отменен. Развиват се съображения за недопустимост и неправилност на второто обжалвано решение поради нарушаване на материалния закон. Прави се искане за отмяната му и за произнасяне по съществото на спора. Подадена е и частна жалба против решение № 333 от 20.02.2015 г. с характер на определение в частта, в която е оставено без уважение искането на "Евромаркет" ЕООД по чл. 161 АПК за възстановяване срока за обжалване на решение № 32-75574/9.07.2014 г. на началника на МП "Пристанище Варна", с доводи за неговата неправилност и се претендира отмяната му. Ответникът - началникът на МП "Пристанище Варна", в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационните и частна жалби. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваните решения. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди направените доводи и данните по делото, приема следното: Касационните и частна жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна и в сроковете съответно по чл. 211, ал. 1 и чл. 230 АПК. Разгледани по същество, са неоснователни по следните съображения: С обжалваното решение № 333 от 20.02.2015 г. Административен съд - Варна е отхвърлил оспорването на "Евромаркет" ЕООД срещу решение № 32-75574/9.07.2014 г. към ЕАД № № 13BG002005H002849/16.01.2013, 12BG002005H0045296/9.11.2013, 12BG002005H0039198/3.10.2012, 12BG002005H0036863/19.09.2012, 12BG002005H0019854/1.06.2012, 12BG002005H0018065/18.05.2012, 12BG002005H0014281/26.04.2012, 12BG002005 H0003651/31.01.2012, 12BG002005H0001537/16.01.2012, 11BG002005H0050130/12.12.2011, 11BG002005H0040240/7.10.2011, 11BG002005H0036430/14.09.2011, 13BG002005H0001068/8.01.2013, 12BG002005H0042482/22.10.2012, 12BG002005H003 7975/27.09.2012, 12BG002005H0034096/3.09.2012, 12BG002005H0019169/29.05.2012, 12BG002005H0016842/14.05.2012, 12BG002005H0013319/19.04.2012, 12BG002005H 0002622/24.01.2012, 12BG002005H0000690/9.01.2012, 11BG002005H0041866/18.10.2011, 11BG002005H0039097/30.09.2011 и 11BG002005H0036422/14.09.2011 на началника на МП "Пристанище Варна" и е оставил без уважение искането на дружеството по чл. 161 АПК за възстановяне на срока за обжалване на същото решение. С второто решение първоинстанционният съд, в производство по реда на чл. 175, ал. 1 АПК, е допуснал поправка на писмена грешка в първото решение, като диспозитивът се чете: отхвърля оспорването на "Евромаркет" ЕООД срещу решение № 32-75574/9.07.2014 г. към изброените 24 бр. ЕАД в частта, в която е направено искане за прогласяване на нищожността на оспорения акт и прекратява производството по жалбата в останалата й част. По частната жалба: Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е решение № 32-75574/9.07.2014 г. на началника на МП "Пристанище Варна", с което при последваща проверка и на основание чл. 201, чл. 214, чл. 217 и чл. 221, ал. 3 от Регламент ЕИО № 2913/92, чл. 54, чл. 56, чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС и § 1, т. 13 ДР ЗМ и глава II ППЗМ, са поправени данните в кл. 47 на 24 бр. ЕАД и е постановено досъбиране на допълнително възникнали държавни вземания в общ размер на 55 161,74 лв. Правилно съдът е приел, че обжалваното решение е такова по чл. 220, ал. 1 ЗМ, поради което подлежи на оспорване по реда на АПК. Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че решението е издадено като част от процедура по издаване на ППСПДВ, тъй като това не се установява от изложените от органа фактически и правни основания, поради което за обжалването му са неприложими разпоредбите на чл. 211а - 211л ЗМ (отм.). В решението изрично е посочено, че подлежи на обжалване пред началника на Митница Варна в 14-дневен срок от съобщаването му, без да е указана възможността за съдебно оспорване. При това отбелязване е неприложима хипотезата на чл. 140, ал. 2 АПК, тъй като същото не може да се приравни на забрана за обжалване. Решение № 32-75574/9.07.2014 г. е връчено на дружеството на 18.07.2014 г. Подадената до съда жалба на 9.10.2014 г. е извън 2-месечния срок по чл. 140, ал. 1 АПК. Решението е оспорено по административен ред пред началника на Митница Варна на 28.07.2014 г., с направено от дружеството уточнение на 15.08.2014 г. Правилно съдът е приел, че най-късно от втората дата тече 14-дневен срок за произнасяне на горестоящия административен орган, който в случая не се е произнесъл. Съдът е изложил съображения и по възражението на жалбоподателя, че разпоредбите на чл. 243, § 1 и § 2 във вр. с чл. 6 от Регламент 2913/92 въвеждат като задължително условие за обжалване по съдебен ред наличието на изрично произнасяне от страна на горестоящия административен орган. След анализ на относимите процесуални норми обосновано същото е намерено за неоснователно. Съгласно чл. 245 от Регламент 2913/92 за правото на обжалване са приложими националните разпоредби на държавите - членки. Ето защо, административният съд правилно е посочил, че срокът за произнасяне на горестоящия административен орган е 14-дневен съгласно чл. 97, ал. 1 АПК. Неправилно е обаче заключението му, че непроизнасянето на началника на Митница Варна формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 2 АПК, което не се отразява на крайния правен извод за недопустимост на жалбата поради просрочие. Горестоящият административен орган постановява контролен акт и непроизнасянето му в срок обуславя приложението на разпоредбата на чл. 149, ал. 3 АПК, съгласно която 14-дневният срок по чл. 149, ал. 1 АПК за съдебно оспорване на първоначалния административен акт започва да тече от крайната дата, на която е следвало да се произнесе този орган. В случая началникът на митница Варна е следвало да се произнесе до 29.08.2014 г., след която дата е започнал да тече 14- дневния срок за съдебно оспорване на първоначалния административен акт. Същият е изтекъл на 12.09.2014 г. Направеният извод за просрочие на жалбата, поради подаването й до съда извън преклузивния срок е правилен, което обуславя нейната недопустимост. Предвид това заключение и с оглед заявеното от жалбоподателя искане за възстановяване на срока за обжалване по реда на чл. 161, ал. 1 АПК, съдът е изложил аргументирани съображения за неговата неоснователност, в резултат на което го е оставил без уважение. В частната жалба на "Евромаркет" ЕООД отново се развиват доводи за задължение за горестоящия орган да се произнесе с изричен акт и липсата на указание в решението за възможността за съдебно оспорване, които жалбоподателят е възприел като поведение на администрацията, въвело го в заблуждение. От приложимите норми не може да бъде изведено задължение за издателя на акта или за горестоящия орган да уведомява жалбоподателя за липсата на произнасяне на основание чл. 91, ал. 1 АПК, за датата на изпращане на жалбата на горестоящия орган, за получаването й от последния или за срока, в който той дължи произнасяне. Липсата на такова задължение не може да се възприеме като недобросъвестност на администрацията, въвеждаща го в заблуждение. На такова не сочи и липсата на указание относно възможността за съдебно оспорване, извън това по административен ред. Същото е основание за удължаване на срока по реда на чл. 140, ал. 1 АПК, но не съставлява предпоставка за възобновяване на срока за обжалване. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а съдебното решение с характер на определение в частта, в която искането по чл. 161 АПК е отхвърлено, като правилно следва да се остави в сила. По касационните жалби: Настоящият състав намира, че следва да разгледа и да се произнесе по изложените в тях доводи паралелно, тъй като са насочени против основното решение в частта, в която оспорването на дружеството е отхвърлено, допълнено и поправено с решение № 1619 от 15.07.2015 г., с което диспозитивът на първото е прецизиран, като е вписано, че отхвърлителната част на жалбата касае направеното искане за прогласяване на нищожността на оспорения акт, а в останалата й част производството е прекратено. С първоначалната жалба, подадена до административния съд, жалбоподателят е оспорил решение № 32-75574/9.07.2014 г. към 24 бр. ЕАД, на началника на МП "Пристанище Варна" с искане за отмяната му. Допълнително е изложил аргументи за нищожност на оспорения акт. Като е приел, че жалбата е недопустима поради просрочие, правилно съдът се е произнесъл само по искането за обявяване на нищожността на акта на митническия орган по арг. от чл. 149, ал. 5 АПК и не е разгледал по същество оспорването в частта, в която се претендира отмяната на оспореното решение с доводи за неговата незаконосъобразност. Възможността за съдебното му обжалване в тази част е преклудирана. Затова оспорването срещу административния акт с аргументи за унищожаемост е недопустимо, поради което обосновано и законосъобразно производството по делото в тази част е прекратено. С второто решение и в изпълнение на дадените с определение № 5943/22.05.2015 г. по адм. дело 4439/2015 г. на ВАС, второ отделение указания, първоинстанционният съд е поправил диспозитива на първото решение, като го е съобразил с изложените в него мотиви за неоснователност на оспорването по искането за прогласяване на нищожност на оспорения акт и за недопустимост на жалбата по искането за отмяна на решението на митническия орган поради просрочието й. Възражението, че липсва яснота в коя част производството по оспорването е прекратено, е неоснователно. С оглед изложеното съдебното решение № 333 от 20.02.2015 г., поправено с решение № 1619 от 15.07.2015 г. с характер на определение в частта, в която производството по жалбата на дружеството е прекратено в останалата й част е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Първоинстанционното решение е правилно и в частта, в която е отхвърлено искането за прогласяване на нищожност на оспорения акт. Съобразена е разпоредбата на чл. 168, ал. 3 АПК, съгласно която нищожност може да се обяви и след изтичане на срока по чл. 149, ал. 1 - 3 АПК. Съдът е изложил аргументирани съображения за липсата на съществени пороци, отразяващи се на валидността на решението на началника на МП "Пристанище Варна". Начисляването на данъка при внос на стоки по чл. 16 ЗДДС се извършва от митническите органи, като размерът на данъка се взема под отчет по реда, определен за митническото задължение - чл. 56 ЗДДС. В съответствие с разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗДДС начисленият от митническите органи данък се внася в републиканския бюджет по реда и в сроковете, предвидени за заплащане на митните сборове. Оспореният в първоинстанционното производство административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, както правилно е приел съдът. Решението на митническия орган е издадено в рамките на повторна проверка на декларацията, която се извършва по реда на чл. 84, ал. 1 ЗМ. Разпоредбата на чл. 78, § 1 от Регламент 2913/92 изрично предвижда възможността след вдигане на стоките и с цел установяване на истинността на данните от декларацията да бъде извършван контрол на търговските документи и данни за вносните или износните операции с декларираните стоки, включително и на последващите търговски операции с тях. Аналогична регламентация се съдържа и в чл. 84 ЗМ. Ал. 3 на нормата сочи, че когато при повторна проверка на декларацията или при последващ контрол се установи, че съответният митнически режим е приложен на основата на неверни или непълни данни, митническите органи вземат необходимите мерки, като отчитат новите обстоятелства. В случая не се констатират съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но дори и такива да са налице, то неспазването на определящи елементи от процедурата сочи на основанието за незаконосъобразност по чл. 146, т. 3 АПК, но не обуславя извод за нищожност на оспорения акт. На основание чл. 54, ал 1 ЗДДС данъчното събитие при внос на стоки възниква и ДДС става изискуем на датата, на която възниква вносното митническо задължение. На основание чл. 201, ал. 1, б. "а" от Регламент 2913/92 вносното митническо задължение възниква към датата на приемане на ЕАД. Според разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС (редакция към датите на декларирания с ЕАД внос - ДВ, бр. 94/2010 г.), на която се е позовал и издателят на акта, данъчната основа при внос по чл. 16 е митническата стойност, увеличена с присъщите на вноса разходи, като комисиона, разходи за опаковка, транспорт и застраховка, реализирани до първото местоназначение на стоките на територията на страната. В случая от административния орган е прието, че по повод внесени стоки от трети страни през проверявания период са извършени разходи за транспортни и други услуги, свързани с доставката им от мястото на въвеждане на митническата територия на Общността, до местоназначението в страната - гр. Кюстендил. Към посочените 24 бр. ЕАД, са представени фактури за извършени допълнителни разходи (транспорт, митническо оформяне и пристанищни такси), до местоназначението на стоките, от фирма "NTZ СПЕД" ООД, които не са посочени в декларациите за поставяне на стоките под митнически режим и не са включени в данъчната основа за определяне на ДДС и дължимият данък не е взет под отчет. Жалбоподателят не оспорва обстоятелството, че разходите за транспорт по фактурите, издадени от "NTZ СПЕД" ООД не са включени в митническата стойност на стоките. Твърдението му е, че тези разходи не следва да участват при формиране на данъчната основа, тъй като са направени след първото местоназначение на стоките на територията на страната. Обстоятелството, че с изменението на ЗДДС, в сила от 1.01.2014 г., с § 1, т. 72 ДР ЗДДС се въвежда легална дефиниция на понятието "първо местоназначение" на територията на страната по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС, не означава, че тази разпоредба е неприложима по отношение на съставените в периода 2011 - 2013 г. ЕАД, в който попадат процесните такива. При проследяване на промените в чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС за времето от 2010 г. до сега действащата редакция на нормата, се установява, че законодателят е възприел принципно положение за формиране на данъчната основа за внос по чл. 16 ЗДДС от митническата стойност, увеличена с извършените за вноса определени разходи до първото местоназначение на стоките на територията на страната, сред които попадат и тези за транспорт. Следователно, в случая са неотносими доводите за липса на обратно действие на чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС, редакция в сила от 1.01.2014 г., след като в периода 2011 - 2013 г. винаги е съществувало изискване при определяне на данъчната основа да участват направените разходи за транспорт, свързани с вноса, реализирани до първото местоназначение на стоките. Оспореният акт е издаден на относимото материалноправно основание. Изложените в касационните жалби възражения, че неправилно с решението на митническия орган при формиране на данъчната основа като елемент от митническата стойност на стоките са включени транспортни разходи, направени след въвеждането им на територията на Общността, т. е. след първото местоназначение на територията на страната (пристанище Варна, а не гр. Кюстендил) съобразно придружаващите ги документи, са относими към материалната законосъобразност на акта и неговата унищожаемост, но не се отразяват на валидността му. Тези доводи не могат да се обсъждат при просрочено оспорване. Аргументирано съдът е приел, че материална незаконосъобразност на решението на митническия орган до степен, водеща до нищожност в случая не е налице - актът не е лишен от законово основание, а доводите на жалбоподателя за пълна липса на предпоставките, визирани в приложимата материалноправна норма, са неоснователни. Ето защо, като е отхвърлил жалбата по искането за обявяване на нищожност на оспореното решение, съдът е постановил законосъобразен и обоснован съдебен акт и в тази част. Предвид изложеното настоящият състав преценява обжалваните решения като валидни, допустими и правилни, поради което следва да се оставят в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,