Решение № 135 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 189/2009 г.

Решение № 135 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 189/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. г. по с. технологии "П", гр. П., против решението от 29.10.2008 г., постановено по гр. д. № 1986/2008 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решението от 25.04.2008 г. по гр. д. № 3732/2007 г. на Пловдивски районен съд, с което е уважен предявения от А. Г. П. срещу П. г. по с. технологии "П" иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ. Касационното обжалване е допуснато с определение № 511 от 21.05.2009 г. по делото, поради разрешаване в противоречие с приложените съдебни решения на материалноправния въпрос дали за работника или служителя възниква право на платен годишен отпуск и право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването му на работа. Въззивният съд е приел, че се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за този период, независимо, че не е изработено време. Този извод е обосновал със съображения, че този период от време се признава за трудов и осигурителен стаж съгласно чл. 155 и чл. 224, ал. 1 от КТ. В приложените към изложението решение № 844 от 02.05.2006 г. по гр. д. № 2587/2003 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1627 от 13.10.2005 г. по гр. д. № 562/2003 г. на ВКС, III г. о., е прието, че за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването на работника или служителя на работа, макар и той да се признава за трудов стаж, не възниква право на платен годишен отпуск и право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Настоящият съдебен състав намира за правилна практиката, изразена в решение № 844 от 02.05.2006 г. по гр. д. № 2587/2003 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1627 от 13.10.2005 г. по гр. д. № 562/2003 г. на ВКС, III г. о. Правото на платен годишен отпуск предпоставя съществуващо правоотношение, тъй като има за цел възстановяване на трудовата сила. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено. Претендират се разноски. Ответникът по жалбата А. Г. П. оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страната, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение е уважен предявения от А. Г. П. срещу П. г. по с. технологии "П" иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.09.1999 г. - 30.06.2007 г. Установено е, че А. Г. П. е работил при работодателя П. г. по с. технологии "П" на длъжността учител по физика и математика, по трудово правоотношение от 1983 г., което е прекратено на 01.09.1999 г. със заповед № 11/01.09.1999 г. С влязло в сила на 20.10.2005 г. съдебно решение по гр. д. № 4223/99 г. на Пловдивски районен съд е познато уволнението за незаконно и е отменено, и А. П. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. На 28.11.2005 г. е започнал изпълнение на работата, на която е възстановен. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 6/04.06.2007 г., считано от 11.06.2007 г. На същата дата между страните е сключен трудов договор за същата длъжност, за срок до 30.06.2007 г., който е прекратен поради изтичане на срока. Неправилно въззивният съд е приел, че за служителя е възникнало право на платен годишен отпуск и право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването му на работа. Съгласно чл. 354, ал. 1 от КТ за трудов стаж се признава и времето, през което работникът или служителят е останал без работа поради уволнението, което е признато за незаконно - от датата на уволнението до възстановяването му на работа. Това е изключение от правилото на чл. 351 от КТ, че трудов стаж по трудово правоотношение е времето, през което работникът или служителят е работил по трудово правоотношение. Това изключение се отнася само за трудовия стаж, а не и за останалите последици от работа по трудово правоотношение. Правото на платен годишен отпуск предпоставя съществуващо правоотношение, тъй като неговата цел е да се осигури почивка и възстановяване на изразходваните по време на работа сили. Поради това платеният годишен отпуск се определя за времето на реално положен труд по трудовото правоотношение след възстановяването на работата, но не и за периода от уволнението до отмяната му и възстановяването му на работа. служителя възниква право на платен годишен отпуск и право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването му на работа. За частта от исковия период, през който не е полаган труд по трудово правоотношение, не възниква право на платен годишен отпуск. Следователно за времето от 01.09.1999 г. - датата на прекратяване на трудовото правоотношение, до 28.11.2005 г. - датата, на която служителят е започнал изпълнение на работата, на която е възстановен, ищецът няма право на платен годишен отпуск. За времето от 28.11.2005 г. - датата, на която служителят е започнал изпълнение на работата, на която е възстановен, до 30.06.2007 г. - датата, на която е прекратено и правоотношението по втория трудов договор, ищецът е работил по трудово правоотношение с ответника, като има право на платен годишен отпуск. Искът за обезщетение за неползван платен годишен отпуск и за този период е неоснователен. От данните по делото - заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приложените заповеди за ползван платен годишен отпуск, е установено, че ищецът има право на 99 дни за периода след възстановяването и 19 дни за периода от преди уволнението, от които е ползвал 93 дни платен годишен отпуск. Не е спорно, а и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че ищецът е получил обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 19 дни в дължимия размер при база по чл. 177, ал. 1 от КТ, в размер на 536,82 лв. По изложените съображения следва да се приеме, че са налице поддържаните от касатора основания за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 от ГПК то трябва да се отмени и спорът да се реши по същество с отхвърляне на предявения иск. С оглед изхода на спора на касатора следва да бъдат присъдени направените разноски по делото в размер на общо сумата 1068,56 лв. - за държавни такси и адвокатско възнаграждение за инстанциите по делото. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение