Решение № 118 от 9.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2018 г.

Решение № 118 от 9.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2018 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Тутракан, чрез юрисконсулт Цв. Г., срещу въззивното решение № 70 от 5.07.2018 г. по гр. д. № 113/2018 г. на Силистренския окръжен съд. С него, след отмяна на първоинстанционното решение от 23.02.2018 г. по гр. д. № 61/2017 г. на Тутраканския районен съд в тази му част, е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на община Тутракан, че Т. Й. Н. от [населено място] е собственик по давностно владение на посочените в решението реални части от поземлени имоти № № *, *, *, * и *, съгласно обозначенията на комбинираната скица към заключението на приетата техническа експертиза, обявена за неразделна част от решението. Общината, касатор поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това предявения срещу нея установителен иск за собственост бъде отхвърлен. Ответникът по касационната жалба – Т. Й. Н., чрез пълномощниците му оспорва жалбата по съображенията в представения писмен отговор, а въззивното решение счита за правилно. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна – ответникът в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 265 от 27.05.2019 г. В него е прието, че произнасянето относно статута на имота с оглед релевираните от ищеца релевантни към спора за собствеността факти и събраните по делото доказателства в насока за приложение на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, при данните за имоти, включени в плана за земеразделяне и претенцията за собственост на основание давностно владение върху реални части от тях в периода от 2002 г. до 2017 г. обосновават извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Въпросът за приложимостта на придобивната давност по отношение на имоти, попадащи в плана за земеразделяне на землището, за които общината е съставила актове за общинска собственост като земи от остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, е предпоставен от обсъждане на този за статута на тези имоти към момента на кооперирането им в ТКЗС. Направеният от настоящия състав извод за наличие на очевидна неправилност на въззивното решение е обоснован от твърденията и доводите на страните относно релевантните за спора факти, както и преценката на събраните доказателства, установяващи неприложимост на поддържания от ищеца придобивен способ с оглед статута на спорните имоти като такива, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Действително, съдебната практика приема, че този ред не е приложим във всички случаи на земеделски имоти извън регулацията, например при запазването на селищния им характер. Например в Р № 100 от 23.07.10 г. по гр. д. № 3426/08 г. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 г. по гр. д. № 621/10 г. І г. о. и практиката, цитираната в последното, е прието, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ. За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Горната съдебна практика не е приложима към настоящия спор, при който фактите обосновават различен правен извод. Ищецът се е позовал на придобиването на имота от неговия дядо през 1951 г., обработването му както от родителите му, така и от него в исковия период, за производство на земеделски култури. Последното е ирелевантно за настъпване на правните последици на придобивната давност поради установените от събраните писмени и гласни доказателства факти за земеделския характер на спорните имоти, чиято идентичност е установена от заключението на техническата експертиза. Установеното членство в ТКЗС на дядото на ишеца Т. Д. Т. по подадено от него заявление от 1957 г. обосновава извод за внасяне в стопанството на собствените му имоти, съгласно Примерния устав на ТКЗС от 1950 г. /без значение дали са били в регулацията на селото, още повече, че данните по делото са за последващо изключване на имотите от регулацията с последиците на ПМС № 216/61 г. /, поради което и с оглед на това собствеността върху имотите е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Без значение е дали същите са били реално отнети при групиране в блок на ТКЗС или обработвани от член кооператора, респ. неговите наследници, тъй като липсват доказателства, а и не се поддържа от ищеца, че собствеността върху тези имоти е запазена в реални граници при влизане на член кооператора в ТКЗС през 1957 г. /такава възможност е предвидена например в чл. 12, ал. 1 ЗТПС, респ. поради селищен характер на имота/. При тези факти следва извода, че собствеността върху процесните имоти, като такива по чл. 10 ЗСПЗЗ, е подлежала на възстановяване по реда на предвидената в този закон административна процедура, данни за провеждането на която липсват, а и не се твърди да е проведена. Приетото във въззивното решение, че няма данни процесният имот да е включен в кооперираната в ТКЗС земя противоречи на разпоредбите на Примерния устав на ТКЗС, на ПМС от 26.08.1954 г. за земеустрояването, групирането на земите, одворяването на ТКЗС, ДЗС, МТС и други обществени стопанства /обн. ДВ бр. 72 от 7.09.1954 г. / - р. ІІ, което обосновава очевидната неправилност на направения извод в тази насока. От представените по делото доказателства за обнародване на плана за земеразделяне на землището на [населено място] / ДВ бр. 62 от 20.07.93 г., ДВ бр. 51 от 4.06.99 г. / и влизането му в сила се установяват предпоставките за приложение на чл. 19 ЗСПЗЗ, въз основа на което основание за спорните имоти са съставени и актове за частна общинска собственост от 2013 г. - № 1469 – за имот № * с площ 1 520 кв. м., № 1435 за имот * с площ 994 кв. м., № 1436 – за имот * с площ 753 кв. м., № 1441 за имот * с площ 2 274 кв. м. и № 1419 за имот * с площ 707 кв. м. Общината се легитимира като собственик на останалите след възстановяване на правата на собствениците земеделски имоти, на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като за спорните такива не е проведена процедура по възстановяване на собствеността от наследниците на бившия им собственик. Претенцията на ищеца за придобиване на сочените реални части от тях по давностно владение в исковия период от 2002 до 2017 г. е неоснователна най-малкото поради невъзможността необходимият срок да изтече с оглед спирането му съгласно параграф 1 ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 г., считано от 1.06.2006 г. и по настоящем/, което е достатъчно да обоснове неоснователност на исковете му срещу общината, без да се обсъждат останалите предпоставки на релевирания придобивен способ. Изводът относно статута на имота към момента на кооперирането му противоречи на събраните по делото доказателства, които въззивният съд е бил длъжен да обсъди и във връзка с твърдените факти, като реши делото при съвкупната им преценка. Това не е направено, поради което и въззивното решение като неправилно следва да се отмени, а спорът се реши по същество от настоящата инстанция с отхвърляне на исковете, тъй като не се налага повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия, съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК. С оглед този изход на делото ответникът следва да заплати на касатора разноски за цялото производство в размер на 600 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. със ЗПрП и НЗПрП. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във връзка с ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение № 70 от 5.07.2018 г. по гр. д. № 113/2018 г. на Силистренския окръжен съд в обжалваната от Община Тутракан част и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. Й. Н. от [населено място], община Т. срещу Община Тутракан искове за признаване правото му на собственост по давностно владение в периода от 2002 до 2017 г. върху реални части от следните поземлени имоти на юг от землищната граница на [населено място] в м. "Д. с. ", както следва: 1088 кв. м. от имот № *, целият с площ 1 520 кв. м. при граници за частта – на север - имот *, на изток - имот *, на юг – имоти * и *, на запад – границата на комбинираната скица с пресечни точки, 279 кв. м. от имот *, целият с площ 994 кв. м., при граници за частта – на север имот *, на изток – имот *, на юг - граница, ограничена по т. т. 7 и 9 на комбинираната скица с пресечни точки, на запад – имот *, 182 кв. м. от имот *, целият с площ 753 кв. м., при граници за частта – на север имот *, на изток и юг – границите на комбинираната скица с пресечните точки, на запад – имот *, 564 кв. м. от имот * с площ 2 274 кв. м., при граници на реалната част – на север – землищната граница, на изток – границата на комбинираната скица с пресечни точки, на юг – имот *, на запад – имоти * и *, и 556 кв. м. от имот * с площ 707 кв. м. при граници на тази част- от север – землищната граница, на изток – имот *, на юг – имот *, на запад – границата на комбинираната скица с пресечните точки, като неоснователни. Осъжда Т. Й. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], община Т., [улица] да заплати на община Тутракан разноски по делото в размер на 600 лв. /шестотин лева/. Решението е окончателно.