Решение № 9985 от 27.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 491/2017 г.

Решение № 9985 от 27.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 491/2017 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. против решение № 5945 от 21.09.16 г. по адм. д. № 553/14 г., постановено от АССГ. С обжалваното решение е отхвърлен иска на Р. В. П. срещу Министерството на външните работи с пр. осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 62 814 евро с левова равностойност 122 853,51 лева, съставляващи пропуснати ползи - неизплатени командировъчни средства за периода от 1.07.2010 г. до 1.03.2012 г., претендирани като резултат от незаконосъобразното бездействие на министъра на външните работи да издаде заповед за дългосрочна командировка на Р. В. П. в качеството му на извънреден и пълномощен посланик на Р. Б. в К. С. А., ведно с претендираните лихви за забава в размер на 11 057 евро с левова равностойност 21625,61 лева, начислени за периода от 1.07.2010 г. до 1.03.2012 г. Със същото решение Р. П. е осъден да заплати на Министерството на външните работи юрисконсултско възнаграждение в размер на 7977, 91 лева. В касационната жалба се поддържа неправилност на обжалваното съдебно решение и се иска неговата отмяна. Наведените касационно основания са за неправилно приложение на материалния закон. След отмяната на обжалваното решение се иска уважаване на исковите претенции. Ответникът - Министерството на външните работи чрез своя процесуален представител оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима. Тя е подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок за касационно обжалване. Неоснователно е възражението на ответника по касация, че тя е нередовна. Видно от съдържанието й може да се направи извод за посоченото касационно отменително основание. По основателността на касационната жалба, съдът приема следното: За да постанови обжалвания резултат, административният съд е приел, че главният иск, с който е сезиран касае част от период, за първоначалната част от който вече е предявен и е уважен частичен иск на същото правно и фактическо основание, съдебното решение по който е влязло в сила. На първо място, съдът е разсъждавал относно обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо (СПН) на съдебното решение по уважения частичен иск. Съдът е посочил, че с влязлото в сила решение е установена незаконосъобразността на фактическото бездействие на министъра на външните работи да издаде заповед за дългосрочна командировка на ищеца, като този резултат присъства в диспозитива на решение № 4584/8.07.2013 г. по адм. д. 2539/12 г. на АССГ. Въз основа на установеното, съдът е приел, че спорът относно законосъобразността на това фактическо бездействие на министъра е разрешен със сила на присъдено нещо. Съдът е посочил, че решението по частичния иск в тази част следва да бъде зачетено и по аргумент от чл. 177, ал. 1 АПК. Съдът е отхвърлил възражението на ответника за недопустимост на иска, посочвайки, че процесуалната му допустимост не е обусловена от отмяната на мълчаливия отказ за издаване на заповед за дългосрочна командировка. По съществото на спора, съдът е отхвърлил иска, преценявайки, че не е обвързан от изводите на съда, постановил решението по частичния иск. За да формира този извод, съдът се е позовал на мотивите по т. 1 на ТР на ВКС, постановено по т. д. № 1/01 г. на ОСГК на ВКС и на т. 18 от решението на ВКС по т. д. № 1/2000 г. Решаващият извод на съда е, че ищецът не е претърпял вреда от неизплатените командировачни средства, тъй като целта им е да покрият разходите на лицето по време на престоя му в държавата по местоназначението му, каквито ищецът не е направил, тъй като не е пребивавал през исковия период там. Настоящият съдебен състав преценява обжалваното решение в частта му, в която се разрешава спора между страните като правилно, а като неправилно в частта, в която съдът е възложил отговорността за юрисконсултското възнаграждение на ищеца. Настоящият съдебен състав напълно споделя съображенията, изложени от първоинстанционния съд, което прави ненужно повтарянето им. Правилен е изводът на съда, че за процесния период не е формирана сила на присъдено нещо относно дължимостта на обезщетението за пропуснати ползи от командировачни. Към съображенията на съда по този въпрос, които се основават на мотивите на посоченото от него тълкувателно решение на ВКС може да се добави и становището на правната доктрина "Когато частичният иск бъде уважен, предмет на СПН е само съдебно предявената част от вземането. Непредявената част от вземането не е съдебно проверена и относно нея СПН не може да се разпростре." (стр. 230 от "Сила на присъдено нещо в гражданския процес" с автор проф. д-р Ж. С., издателство Сиела, 2007 г.). Съответен на нормативната уредба е изводът на съда, че целта на командировъчните средства е да покрият нуждите на служителя при и по повод изпълнението на службата му. В този смисъл, след като командировъчните средства компенсират разходите на лицето, свързани с престоя му зад граница, те не могат да бъдат пропусната полза, която е налице тогава когато би довела до увеличаване на имуществото на лицето. От друга страна, в случай, че ищецът счита, че има право на командировачни разходи, то е следвало да предяви иск за разрешаването на този имуществен спор по общия исков ред, а не чрез иск за обезщетяване на вреди от пропуснати ползи. По тези съображения, настоящият съдебен състав на ВАС преценява решението на административния съд, с което се отхвърлят исковите претенции на ищеца като правилно и следва да се потвърди. Неправилно е решението на административния съд в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 7977,91 лева. Съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай с предявените искове, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска ( изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явява специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Това законодателно решение вероятно е свързано с изводите, до които ЕСПЧ стига по делото Станков срещу България, в което, макар проблемът да е в прекомерната държавна такса по делата по ЗОДОВ ( в периода, в който тя е предвидена като пропорционална), разсъжденията на съда отиват и отвъд нея. Така например в т. 54 от мотивите на това решение ЕСПЧ казва "от практична гледна точка налагането на съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до съд.. .", а в т. 59 от мотивите на решението се казва "останалите разноски също не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд." Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвидено изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника по иска адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба, предвиждаща това. Като е присъдил юрисконсултско възнаграждение на ответника, съдът е приложил неправилно материалния закон - чл. 10 ЗОДОВ, поради което решението в тази част следва да се отмени. По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав