Решение № 5978 от 11.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 3154/2009 г.

Решение № 5978 от 11.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 3154/2009 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 7, ал. 9 от Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпаси (ЗКВВООБ). Образувано е по касационна жалба на Александър Петров Петров, от гр. София, срещу решение № 778 от 14.10.2008 г. по адм. д. № 4371/2008 г. на Административен съд - София град (АССГ). По наведени доводи за неправилност на оспорения съдебен акт като необоснован и постановен в нарушение на приложимия материален закон, се претендира неговата отмяна, на основание чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 3-то от АПК. Ответникът - началник на Осмо РПУ при СДП, не ангажира становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение, че решението на първостепенния съд не страда от пороци, съставляващи основания за касирането му, поради което жалбата следва да се отхвърли. Върховният административен съд, седмо отделение, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е основателна. От данните по делото е видно, че първоначалното искане на касатора Петров за носене и употреба на оръжие е било отправено до административния орган с вх. № К-191/25.02.2004 г. (л. 26 от делото) и посочено правно основание по чл. 41, ал. 1 от ППЗКВВООБ. Няма спор, че на 5.04.2004 г. началникът на Осмо РПУ е издал разрешение серия С, № 0179050 за носене и употреба на огнестрелно оръжие. Впоследствие с искане от 4.04.2007 г. (л. 13) се претендира "презаверка на разрешителното", обоснована с необходимостта от "самоохрана, охрана на личната собственост и във връзка с работата". Считано от 19.04.2007 г. същото е било подновено за нов тригодишен срок. Със заповед № 1186 от 7.05.2008 г., издадена на основание чл. 16, ал. 1, т. 4, предл. 2-ро от ЗКВВООБ, началникът на Осмо РПУ е отнел разрешението. Като фактическо основание за издаването на административния акт е вписано: "отпаднала необходимост", т. к. при извършената проверка не са установени факти за противоправни посегателства и заплахи спрямо живота и здравето на лицето, както и посегателства спрямо неговата собственост, а е доказано, че лицето вече не е служител на "Дженафит" ООД. С оспореното понастоящем решение АССГ е отхвърлил жалбата на Александър Петров като неоснователна. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че от доказателствата по делото е установено обективиране на материалноправната предпоставка за отнемане на издаденото разрешение в хипотезата на чл. 16, ал. 1, т. 4, предл. 2-ро от ЗКВВООБ. Решението е неправилно. Контролът върху дейностите с огнестрелните оръжия и боеприпасите и условията и редът за издаване на разрешения за упражняването им е уреден със ЗКВВООБ и Правилникът за неговото приложение. С оглед високата степен на риск от обществена опасност при осъществяване на този вид дейности, нормативната регламентация е императивна и стриктното й съблюдаване е условие за законосъобразност на постановяваните административни актове по приложението на въведения разрешителен режим. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗКВВООБ с оглед на предназначението му, субектите, които го използват и техническата му характеристика, огнестрелното оръжие е за служебни или за граждански цели. За служебни цели се използва огнестрелно оръжие, предоставено на юридически лица и на търговци по смисъла на Търговския закон (ТЗ) за охрана на собствеността, защита на живота и здравето на личността, както и за други разрешени дейности. За граждански цели се използва огнестрелно оръжие с определени в ППЗКВВООБ характеристики, предоставено на физически и юридически лица и на търговци по смисъла на ТЗ за самоотбрана (самоохрана), ловни, спортни и културни нужди. Законодателят е установил разлика между носенето на оръжие за самоотбрана и с цел охрана като трудова дейност. Във втората хипотеза разрешението не се издава поради наличие на опасност с източник битието на заявителя, а за нуждите на изпълняваното от него занятие. С нормите на чл. 40 и чл. 41 от ППЗКВВООБ са регламентирани условията, при които се издават разрешения за придобиване на огнестрелни оръжия и боеприпаси от юридически лица и търговци (чл. 40 ППЗКВВООБ), независимо дали са за служебни или за граждански цели, и от физически лица за самоотбрана (чл. 41 ППЗКВВООБ). А според тестът на чл. 5, ал. 1, т. 1 ППЗКВВООБ разрешенията за съхраняване и носене на огнестрелни оръжия се издават за срок от 3 години и след изтичането му могат да бъдат подновени при същата процедура и изисквания, каквито се прилагат и при първоначалното им издаване. Законовите предпоставки, при които разрешения не се издават, а издадените се отнемат, са уредени с нормата на чл. 16, ал. 1 от ЗКВВООБ, като една от тях е недоказаната или отпаднала необходимост от издаването. Новелата на чл. 41, ал. 2 от ППЗКВВООБ също предписва, че в искането за издаване на разрешение трябва да се обоснове необходимостта от издаването му. Следователно при всяко искане за снабдяване с разрешение за някоя от дейностите по ЗКВВООБ, независимо дали е първоначално или последващо, законът възлага в тежест на заявителя да доказва необходимостта си от боравене с оръжие. В контекста на така изложената, относима към спора правна регламентация, след като касационният жалбоподател е направил искане да му бъде издадено разрешение при условията на чл. 41 ППЗКВВООБ и в отговор на това негово искане е било издадено разрешение с. С, № 0179050 за носене на огнестрелно оръжие, то разрешението е издадено за граждански цели - самоотбрана (самоохрана) по смисъла на чл. 5, ал. 3 ЗКВВООБ. Както в подаденото първоначално искане с вх. № 329/31.03.2004 г., така и в последващото от 4.04.2007 г., на базата на което срокът на разрешителното му е бил продължен до 5.04.2010 г., няма заявени обстоятелства и приложени доказателства, установяващи необходимостта от носене и употреба на огнестрелно оръжие (Арг.: чл. 41, ал. 2 от ППЗКВВООБ). В хода на проведените административни производства, Александър Петров не е обосновал необходимостта си от носене на оръжие за граждански цели, а работата му като шофьор в "Дженафит" ООД (стр. 7) поначало не е съставлявала причина да му се разреши носенето на оръжие за самоотбрана. При това фактическо и правно положение, отнетото разрешение серия С, № 0179050 е било издадено при недоказана необходимост, т. е. това разрешение като стабилен индивидуален административен акт, създаващ субективни права в полза на титуляра си, е било издадено при съществено нарушение на закона. Съгласно действащото законодателство към датата на произнасянето на административния орган са съществували две процесуални възможности за неговото отстраняване: по реда на чл. 99 АПК, като разрешението за носене на оръжие бъде отменено по инициатива на органа или по предложение на прокурора (по реда на глава VII , дял Втори от АПК); респ. - чрез отнемане на издаденото разрешение при условията на чл. 16, ал. 1, т. 4 ЗКВВООБ, но не поради отпаднала необходимост (защото не може да се приеме за отпаднало нещо, чието съществуване не е установено), а поради недоказана необходимост. И в двата случая се касае за административно производство: производство за административна отмяна на порочен административен акт (издаден при съществено нарушение на закона), който не е бил обжалван пред съда; или респ. - за специално производство за отнемане на разрешителното поради липса на правопораждащите го юридически факти. Видно от доказателствата по делото, нито едно от описаните производства не е било проведено по отношение легитимиращият правата на касатора административен акт. Случаите на отпаднала необходимост по чл. 16, ал. 1, т. 4 от ЗКВВООБ представляват самостоятелно и различно основание за отнемане на издаденото разрешение, преди да е изтекъл срокът на действието му, но само ако се установи, че обстоятелствата, обосновали нуждата от неговото издаване, вече не съществуват (т. е. констатирани са новонастъпили правопогасяващи факти). За да бъде направена преценка дали е отпаднала необходимостта от вече издадено по надлежния ред разрешение (предпоставка за отнемане по чл. 16, ал. 1, т. 4, предл. 2-ро ЗКВВООБ), е следвало да бъде установено каква е била необходимостта, наложила неговото издаване. Както административният орган, така и решаващият съд не са изследвали наличието на тези релевантни за спора факти, които са били от съществено значение за правилността на административното произнасяне. Както бе изтъкнато по-горе, касаторът е депозирал заявление по чл. 41, ал. 1 от ППЗКВВООБ, а издаденото му разрешение е за носене на оръжие с цел самоохрана, попадаща в приложното поле на гражданските цели. Такава не съставлява извършваната от него трудова дейност, при която носенето на оръжие е служебна необходимост. Към преписката липсва заявление по чл. 44, ал. 4, вр. с ал. 1 от ППЗКВВООБ, заявителят не е и претендирал снабдяването с разрешение в тази хипотеза. Възможността за последващо ползване на оръжието за служебни цели не може да се приравни на основание за издаване на разрешение за носене на оръжие с цел самоотбрана, поради което подобно обстоятелство би могло да послужи единствено като мотив за провеждане на административно производство по чл. 40 от ППЗКВВООБ, вр. с чл. 5, ал. 2 от ЗКВВООБ. В този аспект събраните писмени доказателства и изложените съображения относно професионалната дейност на Петров са ирелеванти за спора. След като данните за прекратяване на служебното правоотношение на касатора с "Дженафит" ООД са неотносими към необходимостта от извършване на дейността "носене и употреба на огнестрелно оръжие за самоохрана", не биха могли да се третират и като предпоставка за отнемане на разрешителното за извършването й. Като е отнел разрешителното при неточна правна квалификация и без да даде възможност на касационния жалбоподател да заяви кои са били обстоятелствата, обосновали необходимостта да носи огнестрелно оръжие за самоохрана и едва тогава да провери съществуването им, началникът на Осмо РПУ - СДП е нарушил материалния закон и административнопроизводствените правила. При условие, че разрешителното е отнето в хипотезата на чл. 16, ал. 1, т. 4, предл. 2-ро от ЗКВВООБ, участието на адресата на акта в административната фаза е било от съществено значение, т. к. на изследване и анализ подлежи наличието на данни, съставляващи основанието за издаване на акта, респ. съществуването на правопогасяващи факти, които са последващи за постановения акт и чието установяване законодателят е възложил в тежест на органа. Процесуален способ за реализация на задължението на органа да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая е именно уведомлението на заинтересованите лица и осигуряването на възможността им да вземат участие в производството. Допуснатото нарушение на установените административнопроизводствени правила по издаването на акта е съществено, защото е довело до неистинност на фактите, които органът е счел за установени и които са от значение на съществуването на спорното субективно право. Решаващият съд не е констатирал тези нарушения, а възприемайки изложените в заповедта мотиви на административния орган, които не са съобразени с нормите на чл. 16 от ЗКВВООБ и чл. 41 ППЗКВВООБ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отмени порочната заповед на началника на Осмо РПУ - СДП. Независимо от изхода на спора, съдебно-деловодни разноски не се претендират, поради което и не следва да се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,