Решение № 5661 от 15.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 120/2020 г.

Решение № 5661 от 15.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 120/2020 г., VII о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Консулското длъжностно лице в посолството на Република България в Ислямска република Пакистан – Исламабат, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Р. Димитрова, срещу решение № 7028 от 18 ноември 2019 година, постановено по адм. дело № 9848/2019 година по описа на Административен съд София-град, с което е отменен отказ за издаване на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 3 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) № ISB19000293 V от 17.07.2019 година, по подадено искане за издаване на виза за краткосрочно пребиваване - тип "С" от С. Абиди, [гражданство]. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилни изводите на съда, че административният акт не отговаря на изискванията за форма, поради липса на мотиви. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим (НУРИВОВР), като в същия са попълнени всички относими полета и са обосновани причините за постановяването му. Актът е мотивиран с обстоятелството, че представените документи и декларирани устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването. В отказа е посочени и че апликантът не попада в обхвата на определението за "член на семейство на гражданин на Европейския съюз". Сходността на фактическата обстановка с разпоредбата, посочена в закона, не означава липса на мотиви. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение. Претендират се направените по делото разноски. Ответникът – С. Абиди, [гражданство], чрез пълномощник, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че обжалваното решение е правилно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на С. Абиди, [гражданство] срещу отказ за издаване на виза за краткосрочно пребиваване - тип "С" с изх. № ISB19000293 V от 17.07.2019 година, издаден от оправомощен служител в посолството на Република България в Ислямска република Пакистан – Исламабат. Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, но в нарушение на чл. 59, ал. 2 АПК, тъй като в акта не са посочени фактическите основания за неговото издаване. Първоинстанционният съд е изложил подробно правната същност на молбата за виза като сочи, че не е налице субективно право за нейното предоставяне, а задължение, възложено на гражданите на трети страни. С оглед на това приема, че Законът за чужденците в Република България е въвел задължение за отказ от виза, когато не са изпълнени изискванията, но преценката за изпълнение на предпоставките, органът трябва да направи при спазване на нормативните изисквания, което в случая не е сторено. Въз основа на горното съдът е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспорения отказ, поради което го е отменил и е изпратил преписката на органа за ново произнасяне. Решението е правилно. В процесната касационна жалба касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на оплакването си за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което на основание чл. 218, ал. 2 и 1 АПК съдът не дължи произнасяне, тъй като именно касаторът е този, който следва да посочи кои са допуснатите от съда процесуални нарушения, които счита, че нарушават правата му. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът обосновано е приел, че органът не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата органът може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Видно от оспорения акт, за да откаже издаването на исканата виза, органът се е позовал на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ като за фактически основания е цитирал съдържанието на правната норма. Добавено е и обстоятелството, че апликантът не е член - семейство на гражданин на ЕС и не е доказал, че е на негова издръжка. С оглед на това правилен е мотивът на първоинстанционния съд за липса на каквито и да било фактически основания за издаване на акта в контекста на приложените към заявлението доказателства – нотариално заверена покана-декларация от К. Хюсеин от 06.06.2019 г., в която е отбелязано, че настоящият адрес на декларатора е в [населено място], [област], [улица] че може да осигури жилище и средства на маи?ка си за престоя в България; удостоверение за раждане на Хюсеин К., издадено от правителството на [държава], градски район сериен No 018734/2012. 2003 г.; удостоверение за пребиваване на гражданина на ЕС К. Хюсеин, издадено на 28.11.2018 г. от МВР-Пловдив; [паспорт] на К. Хюсеин, издаден на 23.06.2010 г., валиден до 23.06.2020 г.; договор за наем на имот в [населено място], [област], [улица] от 27.11.2018 г.; нотариален акт No 169, т. ІІ, рег. No 3872, дело No 229/2018 г. на нотариус М. Кацарова, с район на деи?ствие Районен съд гр. Смолян; извлечение от регистър Булстат; резервация за самолетен билет от Лахор до София и обратно; застрахователна полица от 17.06.2019 г. със срок до 17.07.2019 г. за Хюсеин К.; паспорт на чуждестранната гражданка, издаден на 04.04.2017 г., със валидност до 03.04.2022 г. Съдът подробно е изложил същността на заявлението за издаване на виза за краткосрочно пребиваване и изрично е посочил, че чрез заявлението не се реализира субективно право на гражданина на третата страна да получи виза, а негово задължение, за да добие право на пребиваване в страната, но от този факт не следва, че органът не е длъжен да мотивира акта си. Видно и от изричната разпоредба на чл. 34, ал. 1 НУРИВОВР изискването за мотивиране на отказа е изрично регламентирано. В този смисъл доводите на касатора, че отказът се попълва по образец, не отменят задължението на органа да мотивира административния акт, като обсъди представените от апликанта документи и причината поради която приема, че въз основа на тях не се доказва наличието на предвидените в закона предпоставки. С оглед на горното и при отчитане на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК изводът на съда за немотивираност на оспорения отказ е правилен. Следва изрично да се посочи, че първоинстанционният съд подробно е разгледал различните възможни хипотези и единственият извод, който е направил е за немотивираност на акта с оглед на доказателствата по делото. Предвид изложеното и при липсата на наведените касационни основания за отмяна, обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по касация, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на С. Абиди, сума в размер на 391, 17 лева /равностойността на 200 евро/, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата касационна инстанция, предвид представените писмени доказателства /стр. 22-28 от делото/. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение