Решение № 6724 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3573/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Ш., гражданка на Израел, подадена чрез упълномощен адвокат Б. Кръстев, против решение № 4101 от 01.02.2026 г., постановено от Административен съд – София-град, I отделение, 19 състав, по адм. д. № 12343/2025 г. С касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт като постановен в нарушение на материалния закон.

1. Жалбоподателката сочи, че в обстоятелствената част на атакуваното решение се твърди, че по делото са взети предвид изслушаните по реда на чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето /ЗЗдет/ показания на [възраст] дете Е. С.. Излага, че кандидатката за статут няма нищо общо с такова дете, то не е било изслушвано, неговите показания или обяснения са неотносими към процесния случай, следователно решението на Административен съд – София-град следва да бъде отменено само на това основание.

2. На следващо място касаторът оспорва изводите на първостепенния съд относно приложението на разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, тъй като не е взел предвид представените доказателства, че домът на Ю. Ш. е бил разрушен в резултат на военния конфликт в Израел и това е станало причина тя и семейството ѝ да бъдат евакуирани в гр. Йерусалим. Освен това, според жалбоподателката не са взети предвид обстоятелствата, че има проблеми в Израел заради произхода си, заради който търпи унизително отношение, включително се е наложило да сключи брак в Кипър.

3. Изразява несъгласие с изводите на съда досежно факта, че не е потърсила веднага след идването си в България закрила по реда на Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. В тази връзка поддържа, че дадено право зависи не само от волята и желанието на кандидата, а и от възможността му да го упражни. Допълва, че тези обстоятелства не могат и не следва да се тълкуват във вреда на жалбоподателката.

Претендира отмяна на обжалваното първоинстанционно решение, отмяна на оспореното решение на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет и признаване правото на закрила на израелската гражданка.

Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ при Министерски съвет /МС/ не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява.

Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Ю. Ш. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - предявена от надлежна страна в преклузивния срок за обжалване, предвиден в чл. 211, ал. 1 АПК, против неблагоприятен съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното решение № 4101 от 01.02.2026 г. е отхвърлена жалбата на Ю. Ш., гражданка на Израел, срещу решение № 5306/29.10.2025 г. на Председателя на Държавната Агенция за бежанците при МС, с което молбата чужденеца за предоставяне на международна закрила е отхвърлена. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд – София-град /АССГ/ е приел, че при връщането си в страната на произход, оспорващата няма да бъде подложена на преследване, основано на някое от обстоятелствата, посочени в чл. 8 ЗУБ. Обсъдено е, че в хода на проведено интервю и впоследствие пред съда, Ю. Ш. не е изложила твърдения да е била преследвана в държавата Израел заради своите пол, раса, религия, етническа принадлежност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Изрично е посочила, че не е имала проблеми с официалните власти, не е била арестувана, подлагана на насилие или заплахи. Първостепенният съд е преценил, че твърденията за лошо отношение към нея и към децата от страна на учители и колеги, заради руския ѝ произход, не могат да бъдат приети като доказателства за актове на преследване, на основание етнически белег. Същевременно от събраните доказателства и от устните твърдия на жалбоподателката съдът е установил, че в Израел тя е пристигнала доброволно, била е приета и е получила израелско гражданство, т.е. същата се ползва в еднаква степен от правата, с които се ползват и други израелски граждани. АССГ не е кредитирал твърденията на оспорващата, че е била уволнена заради руския си произход, с оглед заявеното от нея, че е напуснала, защото клиент на фирмата, в която е работила, не е бил доволен от работата ѝ, както и фактът, че няколко месеца след пристигането си България, се е върнала в Израел, за да напусне работа. Като обстоятелство с правно значение решаващият съдебен състав е преценил, че Ю. Ш. не е подала молба за закрила незабавно или във възможно най-кратки разумни срокове, след влизането си на територията на страната, както е предвидено в чл. 6, параграф 2 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, които са дефинитивно изброени в чл. 9, ал. 1, т. 1 - 3 ЗУБ и чл. 15, т. а-в от Директива 2011/95/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. Съдът е преценил, че от отразената информация в представената и приета като доказателство по делото справка, изготвена от Дирекция „Международна дейност” при ДАБ на базата на насоките на Агенцията за убежището на Европейския съюз /АУЕС/, не се установява наличие на въоръжен конфликт в тази страна, достигащ граници, представляващи заплаха за живота и здравето на цивилното население. Съотнесени са предпоставките за предоставяне хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ към бежанската история на жалбоподателката, която е обсъдена при съобразяване изискванията на Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския Съюз по дело C-465/2007, по тълкуването и прилагането на член 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно преценката за силата на степента на безогледно насилие. Според първостепенния съд, от приетите по делото доказателства не се установява, че към настоящия момент на територията на Израел, да е налице вътрешен или международен въоръжен конфликт, пораждащ тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие. Обсъдено е, че обстановката в Израел остава усложнена след нападението на Хамас през 2023 г. и последвалите конфликти с Хизбула и Иран през 2024 - 2025 г., като продължават спорадични опити за атаки с дронове и ракети от проирански групировки и йеменски бунтовници. Въпреки това, според съда, липсват данни тези атаки да са довели до жертви сред цивилното население или до съществени разрушения на гражданската инфраструктура, но е налице информация, че е започнал процес на мирно урегулиране между Израел и Хамас, който създава предпоставки за подобряване на хуманитарната ситуация в ивицата Газа. При тези факти, решаващият състав на АССГ е приел, че макар ситуацията в Израел да е динамична не е налице такава степен на безогледно насилие или обща заплаха, която да изключва възможността за безопасен и относително нормален живот, а причините за напускане на страната са от естество, което не обосновава предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на ЗУБ.

Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото съставът на АССГ точно е констатирал, че от проведеното с жалбоподателката интервю на 01.09.2025 г. е видно, че същата е родена в град Волжский, Волгоградска област, Руска Федерация, където е живяла до 18 - годишна възраст, след което се е установила в гр. Йерусалим, Израел. Притежава само израелско гражданство, а от руското се е отказала през 2005 г., тъй като е имала намерение след Израел да замине за Германия по [заличен текст], където в момента има много израелски граждани. През юли 2024 г. е напуснала Израел легално, с паспорт, и е пристигнала в България със семейството си, като мотивите за това са свързани както със съображения за сигурност, така и с лични и социални фактори, включително възможности за установяване в Европа и липса на антисемитизъм в България. Според фактическите установявани по делото, настоящата касационна жалбоподателка е преживяла трудности в Израел поради руския си произход, включително ограничения спрямо децата ѝ в училище и неблагоприятно отношение на работното място, довело до уволнение, макар формално по професионални причини. Посочила е и ограничения, свързани с непризнаването ѝ за [заличен текст] по майчина линия, което е довело до невъзможността ѝ да сключи граждански брак в Израел. В тази връзка сочи, че е била принудена да се омъжи в Кипър, след което е представила акта за граждански брак на израелските власти. Жалбоподателката е изложила данни за влошена среда на сигурност вследствие на военните действия след 07.10.2023 г., когато е извършено нападението от сектор Газа в южната част на страната, включително ракетни обстрели, евакуация от северната част на страната и разрушаване на семейното им жилище в Кирятшмона. Пред интервюиращия орган обяснява, че изпитва страх за живота и сигурността на семейството си, както и трайни психо-емоционални последици от конфликта, включително за двете ѝ деца. В същото време, според разказаната бежанска история, нито тя, нито членовете на семейството ѝ са били обект на пряко насилие, заплахи, наказателно преследване или дискриминация на основание раса, религия или политическа принадлежност, както и че не е осъществявала политическа дейност. Отбила е военна служба от януари 2005 г. до декември 2006 г. в Йерусалим, Израел. Представени са удостоверение за сключен брак, удостоверения за раждане на малолетните ѝ деца, договори с частно училище за обучение на децата, както и снимков материал за разрушено имущество с неустановен произход и време на заснемане. При така изложената от самата кандидатка бежанска история, първостепенният съд е формирал обосновани правни изводи за липса на законови основания за предоставяне на поискания бежански статут. Съдът подробно е анализирал предоставената от жалбоподателката информация и официалните данни относно обществено-политическата обстановка в Израел, и вярно е преценил, че в конкретната хипотеза не са налице предпоставките, регламентирани в нормите на чл. 8 ЗУБ. Твърденията на оспорващата не дават основание да се приеме, че е налице осъществено спрямо нея преследване по чл. 8, ал. 2–5 ЗУБ; няма конкретни доказани факти за заплаха спрямо нея от израелските власти или други субекти и не са налице условия за прилагане на принципа „бежанец sur place“. В случая следва да бъде съобразено, че още преди идването в България семейството е обмисляло преместване в Германия по [заличен текст], което определя дългосрочното желание на кандидатката за установяване в по-благоприятна социално-икономическа среда, а не намерението ѝ да потърси начин да избегне конкретно и индивидуализирано преследване. Фактът, че съпругът и децата не са подали молба за закрила в Република България, представлява ясна индиция за липсата на реална и непосредствена опасност за цялото семейство, релевантна за предоставянето на бежански статут. Всички твърдения досежно невъзможността да сключи брак в Израел от една страна са неотносими към предпоставките на чл. 8 ЗУБ, а от друга самата жалбоподателка е заявила, че и двата ѝ брака, сключени в Кипър впоследствие са били признати в Израел.

Неоснователно касационната жалбоподателка, счита, че съдът е тълкувал в нейна вреда факта, че не потърсила веднага след идването си в България закрила по ЗУБ. По силата на член 6, пар. 2 от Директива 2013/32/ЕС, държавите-членки следят за това лице, което е подало молба за международна закрила, да разполага с действителна възможност да внесе своята молба възможно най-скоро. Когато кандидатът не подаде молба, държавите-членки могат съответно да приложат член 28 от настоящата директива. Обосновано първостепенният е обсъдил посочената норма, като е подчертал, че закъснението при подаване на молбата за закрила е релевантно при анализа дали действителният мотив е страх от преследване или желание за удължаване на престоя в страната. Според разказаното от самата Ю. Ш., тя е била наясно, че след пристигането си в България има право на тримесечен безвизов престой, изчакала е този срок да изтече и едва след консултация с адвокат е подала молба за закрила. АССГ правилно е тълкувал анализираната последователност от действия като предварително обмислено поведение на кандидата, който първоначално се е възползвал от обичайния режим за краткосрочно пребиваване в Република България и едва когато тази възможност е изчерпана, е предприел действия за получаване на статут по реда на ЗУБ, но не заради неотложната нужда от международна закрила. В този смисъл решаващият съдебен състав не е санкционирал жалбоподателката, с оглед момента на подаване на молбата за закрила, а е извършил обоснована преценка при какви обстоятелства е упражнено това право, като част от общата преценка за достоверността на бежанската история.

По отношение претендирания от жалбоподателя хуманитарен статут решаващият състав на първоинстанционния съд обосновано е счел, че издателят на оспорения административен акт правилно е приложил нормите на чл. 9 ЗУБ. При извършения подробен фактически и правен анализ, включително на приетата като доказателство по делото справка с вх. № МД-02-506/24.09.2025 г., изготвена от Дирекция „Международна дейност“ при ДАБ при МС, правилно е установено, че кандидатът не е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или тежки и лични заплахи поради безогледно насилие във въоръжен конфликт. По делото не са налице данни Ю. Ш. да е била заплашвана, задържана, подлагана на насилие или преследване от държавни органи или други групировки, нито да е била обект на индивидуални заплахи при евентуалното си завръщане в Израел. Същевременно израелската гражданка изрично посочва, че след като е напуснала Кирятшмона, дълго време е живяла в Йерусалим, тъй като след ескалацията през октомври 2023 г. семейството е било евакуирано от северната част към вътрешността на страната; по време на ракетния удар, разрушил дома им в Кирятшмона, те вече са били преместени в Йерусалим. Тези факти несъмнено обосновават извода, че в Израел се осъществява вътрешно разселване и евакуация на населението от по-рискови райони към по-сигурни части на страната, а семейството на жалбоподателката се е възползвало от такава мярка. Съгласно чл. 9, ал. 5 ЗУБ хуманитарен статут може да не се предостави, когато в една част на държавата по произход не съществува реален риск чужденецът да понесе тежки посегателства, при което той може сигурно и законно да пътува и да получи достъп до тази част на държавата, както и може основателно да се очаква да се установи там, каквато възможност е налице в конкретния случая. Всичко изложено обосновава правилния извод на първостепенния съд, че решение № 5306 от 29.10.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 и на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУБ, е отказано предоставянето статут на бежанец и хуманитарен статут

на Ю. Ш., е законосъобразен административен акт.

Настоящата касационна инстанция счита, че жалбоподателката е икономически мигрант, в каквато насока са и подробно изложените от административния орган съображения. Особено показателен е фактът, че съпругът ѝ учредява търговско дружество в България, насочено към развиване на бизнес в областта на строителството, без самият той да търси международна закрила. Едновременно с това Ю. Ш. е предприела действия по записване на децата в детска градина и училище, което потвърждава намерението ѝ за трайно устройване при нормални условия за живот и образование, а не за временно убежище поради непосредствена опасност за нея и семейството ѝ в Израел.

Неоснователно касационната жалбоподателка твърди, че по делото са взети предвид изслушаните по реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗдет показания на [възраст] дете Е. С., които нямат отношение към процесния случай, следователно решението на АССГ следва да бъде отменено само на това основание. Действително, от доказателствата по делото, включително от изготвения протокол от проведеното на 21.01.2026 г. открито съдебно заседание, не се установява такова лице да е било изслушвано. Изричното посочване на това изслушване в мотивите на първоинстанционното решение, касационната инстанция намира за очевидна техническа грешка, която не се свързва с действително извършените от съда процесуални действия и която не е обусловила фактическите и правните му изводи. От съдържанието на атакувания съдебен акт е видно, че решаващите мотиви относно приложението на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ са основани единствено на данните от административната преписка, обясненията на жалбоподателката и справката на ДАБ за страната на произход. При това положение допуснатата неточност няма характера на съществено процесуално нарушение, тя не е засегнала правото на защита на жалбоподателката, не е могла да повлияе изхода на правния спор и затова не обуславя отмяна на съдебния акт само на това основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение правилно са тълкувани и приложени разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, поради което оспореният съдебен акт не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.

На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,