Решение № 70 от 16.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5691/2007 г.

Решение № 70 от 16.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5691/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Р. Н. И., М. И. М. и И. И. М. са обжалвали въззивното решение на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, първи състав № 164 от 02.07.2007 г. по гр.д. № 1231/2006 г. Касационната жалба е подадена в срок и отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) след отстраняване на нередовностите й по реда на чл. 218в, ал. 2 изр. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Ответникът "П" А. изразява становище, че въззивното решение е правилно и моли да бъде оставено в сила. Третото лице-помагач "З" А. не е подал писмен отговор по реда на чл. 218г ГПК (отм.). По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира следното: Производството е по чл. 49 ЗЗД. Софийския апелативен съд е отменил решението на Софийския градски съд, I-3 състав от 16.01.2006 г. по гр.д. № 128/2005 г. и е отхвърлил исковете на Р. Н. И., М. И. М. и И. И. М. с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания, претърпени от И. М. И. до смъртта му вследствие на увреждания от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 18.10.2001 г. От фактическа страна съдът е приел, че на 18.10.2001 г. по бул. ". шосе" след с. Д. в посока хан "Г" е настъпило пътнотранспортно произшествие, от което са причинени телесни повреди на И. М. И. Същият е управлявал товарен автомобил, който бил спрял на пътното платно. Другият участник в произшествието е водачът на лек автомобил м. "ВАЗ", собственост на "П" А., управляван от К. В. К. При разминаване със спрелия товарен автомобил бил ударен неговият водач, който слизал от кабината. Въз основа на заключенията на няколкото приети по делото технически експертизи, които не са били противоречиви въззивният съд е приел, че вина за пътнотранспортно произшествие има водачът на лекия автомобил, който не е спазил безопасната странична дистанция и това е станало причина за удара на слизащия водач И. И. Правните изводи на въззивния съд са, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия и нейният гаранционно-обезпечителен характер се обуславя от вината на лицето, на което е възложена определена работа, както и от настъпването на вредоносния резултат при или по повод нейното изпълнение. Въз основа на показанията на свидетеля К, в съдебно заседание на 15.03.2007 г. съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД, защото пътнотранспортното произшествие е станало значително по-рано от обичайното му отиване на работа. Решението на въззивния съд е валидно и допустимо. Доводите на ответника по жалбата, че искът е недопустим, защото исковата молба не е подписана от ищеца не са подкрепени с доказателства и са неоснователни. Съгласно разясненията, дадени в ППВС 7/1958 г. фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от лице при или по повод изпълнението на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция, тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е действал виновно или тя не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа. В случая е безспорно установено, че деянието на служителя на ответника е виновно и противоправно- той е предприел разминаване със спряло пътно превозно средство в нарушение на разпоредбите на чл. 44, ал. 1 ЗДП като не е осигурил достатъчно странично разстояние между двете превозни средства и не е изпълнил изискването на чл. 44, ал. 2 ЗДП евентуално да спре и пропусне движещите се в насрещната лента за движение автомобили, което обуславя неговата отговорност по чл. 45 ЗЗД . Основният спорен въпрос по делото е бил дали са налице предпоставките за ангажиране на безвиновната гаранционно- обезпечителна отговорност на ответника като възложител на работата на основание чл. 49 ЗЗД . Въззивният съд е приел, че тежестта на доказване на обстоятелството за възлагане на работата е за страната, която се позовава на това обстоятелство т.е. на ищците, а такива доказателства не са представени по делото, от което е следва, че не са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД. Тези изводи на въззивния съд са направени в нарушение на процесуалните правила и са необосновани. От представения договор за продажба от 09.03.2001 г. е доказано, че лекият автомобил е собственост на ответното дружество. В протокола за разпит на свидетеля К по образуваното предварително производство /лист 9/, който носи неговия подпис и представлява частен документ той е заявил, че е началник на асфалтова база в "П" 92 А. и че в деня на злополуката е пътувал за работа. При тези факти съдът в нарушение на процесуалните правила е приел, че не е доказано възлагането на работата на виновния водач от страна на ответното дружество . Свидетелят изрично е посочил каква длъжност е изпълнявал, както и че е пътувал по пътя за работата си, ползвайки служебен автомобил. Липсват твърдения на ответника, че това е станало без надлежно разрешение, нито има такива доказателства по делото, от което следва, че е налице възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД . Според разясненията в ППВС 9/1966 г. увреждането е "по повод" изпълнението навъзложената работа, когато е извършено при действия, които не съставляват прякото й изпълнение, например когато при ползване на служебен автомобил водачът предизвика пътно транспортно произшествие при отиването му на работа, какъвто е и разглеждания случай. При липса на конкретни посочени от свидетеля факти, които да създадат достоверност на обясненията му относно часа на пътуването, съдът необосновано е изградил изводите си единствено на казаното от него, че е имал лична работа преди работно време. В практиката на ВКС по тълкуването на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД се приема, че само при съществено отклонение от рамките на възложената работа отговорността на възложителя отпада /решение 3214 от 21.07.1980 г. по гр. д. № 1750/80 г., та ВС, I г.о./, каквото съществено отклонение в случая не е доказано, защото произшествието е станало по пътя за работното място. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени на основание чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и делото да се реши по същество от въззивния съд на основание чл. 218и ГПК (отм.) като се приеме, че е налице увреждане, причинено от лице по повод изпълнение на работа, възложена му от ответникът "П" А., което ангажира отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД. От заключенията на изслушаните медицински експертизи е установено, че наследодателят на ищците, които са конституирани в процеса на основание чл. 120 ГПК (отм.) на негово място след смъртта му е получил множество тежки и несъвместими със живота увреждания - закрита гръдна травма, счупване на две ребра в дясно, счупване на дясната ключица и дясната лопатка, на двете бедрени кости, мастна емболия в белите дробове, претърпял е оперативно отстраняване на жлъчния мехур, бил е поставен на апаратна вентилация. От тези увреждания макар и за кратък период той е преживял болки и страдания с изключителен интензитет, за които съдът по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД определя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. С оглед на данните по делото, установени от техническите експертизи, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат със спиране на неопределено за целта място и слизането от автомобила без да се убеди, че това е безопасно, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът определя съпричиняване в размер на 1/3, с оглед на което искът следва да бъде уважен общо за 21 000 лв. или по 7000 лв. за всеки от наследниците, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 18.10.2001 г. В останалата част до пълния размер 50 000 лв. искът е неоснователен и следва да се отхвърли. На основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) ответникът следва да заплати и направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 500 лв., както и държавна такса върху уважената част от иска в размер на 840 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение