Решение № 5675 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1873/2021 г.

Решение № 5675 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1873/2021 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/- гр. Кърджали, подадена чрез упълномощен юрк. М. П., против решение № 256/22.12.2020 г., постановено по адм. д. № 301/2020 г. на Административен съд-гр. Кърджали, с което е отменена негова заповед № 292 з-1800/01.09.2020 г., за отнемане правото на продължително пребиваване в Република България на Б. Д., гражданин на Република Турция. С касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че отменената заповед, противно на приетото от съда, е законосъобразна, като издадена в съответствие с материалните предпоставки за отнемане правото на пребиваване на Б. Д., поради декларираните от него неверни данни и счита, че само формално са изпълнени изискванията за представен документ за осигурено жилище. По изложените съображения моли решението да се отмени, а обжалваната заповед да бъде оставена в сила. В откритото съдебно заседание пред ВАС касационният жалбоподател не изпраща процесуален представител. Ответникът- Б. Д., гражданин на Република Турция, в писмено становище и чрез. адв. М. Ч. оспорва касационната жалба, като неоснователна. Моли да бъде оставено в сила решението на административния съд. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че административният съд правилно е приел, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и обосновано - че посоченото в заповедта фактическо основание за издаването й – деклариране пред административния орган на неверни данни – заявен от Д. Б. адрес на пребиваване, на който от 02.09.2019 г., той не е пребивавал нито един път, е неотносимо предвид нормите на чл. 14, ал. 1 от ППЗЧРБ и чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ, които не изискват доказване на адрес на пребиваване на чужденеца. Намира, че кандидатстващият за получаване на разрешение за пребиваване следва да има осигурено жилище, предвид на което Д. Б. е представил нотариално заверен договор с дата 02.09.2019 г. за наем на стая от къща в [населено място], и административният орган не е поставил под съмнение истинността на нотариалния акт, а само фактическото пребиваване на адреса. Счита, че законосъобразно съдът е приел, че изложеното от административния орган основание в обжалваната заповед – деклариране на адрес, на който чужденецът не е пребивавал, би било основание за отнемане правото на пребиваване на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, но не и по чл. 40, ал. 1, т. 3 от същия закон. Поради това счита, че решението на първоинстанционния съд следва да се остави в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 209 от АПК. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Б. Д., гражданин на Република Турция, срещу заповед с № 292 з-1800/01.09.2020 г. на директора на ОДМВР гр. Кърджали, с която му е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 3, чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР. С обжалваното решение съдът е отменил заповедта като приел, че е незаконосъобразна-постановена при неправилно приложение на материалния закон. За да стигне до този резултат първоинстанционният съд съобразил, че на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ се отнема право на пребиваване на чужденец в Република България, когато се установи, че данните, предоставени за получаването му, са неверни. Взел предвид, че жалбоподателят е турски гражданин, със сключен граждански брак с българска гражданка – С. Б., от която има дете Ф. Б., което е турски и български гражданин. Съобразил, че Б. Д. има статут на продължително пребиване в Република България от 03.12.2019 г. -на основание чл. 24, ал. 1, т. 7 от ЗЧРБ. Констатирал, че турският гражданин е заявил адрес - [адрес], община Момчилград, с домакин Ш. Ю., като представил нотариално заверен договор за наем на жилището, сключен на 02.09.2019 г. Установил, че административният орган извършил проверка, при която установил, че на адреса са декларирали, че пребивават и други 7 граждани, със сключени договори за наем, поради което счел, че след като чужденецът нито един път не е пребивавал на адреса, последният само формално е изпълнил изискванията на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд преценил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Счел, че в конкретния случай административният орган не е доказал, че жалбоподателят е представил неверни данни, касаещи посочения от него адрес на пребиваване. Приел, че цитираните норми от ППЗЧРБ не съдържат изискване за посочване на адрес на пребиваване, както и определен период, през който чужденецът да е бил на този адрес, т. е., че законът не поставя изискване за определен период от време чужденецът да пребивава на заявения адрес. Обосновал решаващ извод, че към датата на получаване на разрешението за продължително пребиваване чужденецът е разполагал с нотариално заверен договор за наем на жилище от 02.09.2019 г. Приел за недоказани основанията за издаване на заповедта, а и че административният орган не е установил по безспорен и категоричен начин, че при идванията си в Република България Б. Д. не е пребивавал на заявения от него адрес, тъй като вторият етаж от къщата, където е наетата стая, е със самостоятелен вход, през който жалбоподателят може да отиде на етажа и без да бъде видян от наемодателя, а твърденията на свидетеля, че не е виждал чужденеца, не са годни да докажат, че той не е пребивавал нито един ден на адреса. По тези съображения съдът преценил, че не е била извършена правилна преценка на обстоятелствата, които органът е трябвало да отчете при налагане на процесната ПАМ. Приел жалбата на Б. Д. за основателна и отменил процесната заповед. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и при неговото постановяване не са допуснати нарушения, изискващи неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, АС-гр. Кърджали е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Настоящият състав не споделя довода на касатора, че са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на продължително пребиваване. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ за получаване на разрешение за продължително пребиваване, едно от условията е лицата да имат осигурено жилище, т. е. за получаване на разрешение за продължително пребиваване чужденецът трябва да представи определени документи, сред които и доказателства за осигурено жилище. ВАС е имал повод да приеме, че нито в Закона за чужденците в Република България, нито в правилника за прилагането на този закон има изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, който е посочил в заявлението и на който има осигурено жилище. Достатъчно е към момента на получаване на разрешението той да разполага с реална възможност и да има годно правно основание да обитава жилището. За осигуряването на последното Б. Д. е представил доказателства-видно от нотариално заверен договор за наем на жилище, находящо се в [адрес], община Момчилград. Обстоятелството, че няма нито една адресна регистрация на декларирания адрес, не води до извод, че към датата на договора за наем лицето е обитавало адрес, различен от посочения в заявлението, следователно не е установено наличие на хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ - лицето да е представило неверни данни при получаване на разрешението за продължително пребиваване. Този извод следва от факта, че от извършената проверка от полицейски служители е установено единствено, че към датата на проверката 02.09.2019 г. чужденецът е пребивавал на адрес, различен от посочения в заявлението. Доколкото обаче няма законово задължение за чужденеца, за да получи правото на продължително пребиваване, да обитава определен период от време адреса, който е посочил в заявлението, и на който има осигурено жилище, то промяната на адреса за пребиваване след получаване на правото на продължително пребиваване не попада в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Дори и чужденецът да е нарушил свое задължение /произтичащо от други закони/ да посочи новия си адрес, на който пребивава след получаване на разрешението, това нарушение не е основание за отнемане на правото на продължително пребиваване на посоченото правно основание. Изложеното по-горе води до извод, че от представените по делото доказателства не може да се установи по безспорен и категоричен начин, че за получаването на разрешението за продължително пребиваване в Република България чужденецът е представил данни, които са неверни. В тежест на административния орган е да установи наличието на всички факти и обстоятелства, послужили като основание за издаване на акта. Установените по делото данни не са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3, налагащи отнемане на правото на продължително пребиваване на чужденеца. Във този смисъл и решение № 381 от 13.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8828/2015 г., на VII отд. на ВАС и решение № 2995 от 08.03.2021 г. по адм. д. № 930/2021 г., ІV отд. на ВАС, по идентични случаи. Изложените съображения водят до извод за материална незаконосъобразност на обжалваната заповед, което е основание за нейната отмяна. Като е стигнал до този извод, административен съд - Кърджали е постановил законосъобразно и правилно решение. Предвид горните съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение на АС- Кърджали е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед чл. 143, ал. 4 и ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 228 АПК, искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски, е основателно. Касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните, реално извършени и доказани разноски за настоящата съдебна инстанция /съгласно договор за правна помощ, приложен на л. 25 от делото/, в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, четвърто отделение