Решение № 2219 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 83/2016 г.

Решение № 2219 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 83/2016 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Б. л." ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. Х., ул. "Б.", бл. ..., вх. ..., ет. ..., ап. ..., представлявано от управителя Д. Т. Т., чрез адв. М. Филипова, против Решение № 2419 от 01.12.2015 г. на Административен съд гр. П. по адм. д. № 544 по описа за 2014 г., в частта му, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА/ № 261303638/18.10.2013 г., на органи по приходите при ТД на НАП П., потвърден с Решение № 69 от 17.01.2014 г. на и. д. Директор на Д"ОДОП"- П., с която на дружеството е начислен допълнително ДДС в размер общо на 9 547,35 лв. главница и съответни закъснителни лихви за данъчни периоди м. 02, 04.08.2012 г. по 14 фактури за продажба на дърва за огрев, декларирани като вътреобщностни доставки /ВОД/. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение в оспорената част е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически и правни изводи за недоказани ВОД по 14-те спорни фактури. Не било съобразено, че ревизираното дружество е действащо предприятие с предмет продажби на едро на дърва; всички получатели по фактурите са с валидни VIN номера към момента на издаване на фактурите; не било спорно, че РЛ е разполагало с предмета на доставките, при придобиването на който му е признат данъчен кредит. Необосновано съдът приел, че представените, изисквани от ППЗДДС за доказване на ВОД документи, не доказват получаването на стоката в друга държава-членка, различна от нейното изпращане. Превозни билети за продажбата на дървата не са сред изискваните за това доказване доказателства. Липсата на подписи за получател на представените товарителници била компенсирана с такива подписи на самите фактури и на представените писмени потвърждения за получаване на стоката. Със 7 броя АПВ на ревизираното дружество бил признат вътреобщностния характер на доставките и отричането му с РА е в нарушение на принципа на Общностното право за закрила на оправданите правни очаквания. Иска се отмяна на съдебното решение, в посочената част и на РА в съответната част, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" П. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Стоянов, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество-неоснователна, поради следното: За да отхвърли жалбата на ревизираното дружество в посочената част първоинстанционният съд приел, че: не към всички от процесните фактури са представени превозни билети, издадени на продавача, както изисква чл. 213, ал. 1, т. 2 от Закона за горите, а и не всички от представените могат да се свържат с фактурите; от установения факт, че транспортно средство на РЛ е минало границата на ГКПП "Петко войвода" не следва, че при това преминаване е транспортирана част от процесната стока; липсва яснота относно предмета на фактурите: в представените товарителници стоката е посочена в тонове а в превозните билети в кубични метри; представените товарителници са с непопълнени реквизити относно подпис на получател и /или, дата и място на получаването; всички, посочени като получатели не са декларирали вътреобщностни доставки /ВОП/; представените към фактурите писмени потвърждения нямат съдържанието, предвидено в чл. 45 ППЗДДС; осчетоводяването на фактурите като документиращи ВОД не доказва този факт. Подробно съдът е изложил мотиви по отношение на всяка от фактурите и придружаващите я документи. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. В съгласие с приложимото материално право, административният съд е приел, че по чл. 7, ал. 1 ЗДДС вътреобщностна доставка на стоки е доставката на стоки, транспортирани от или за сметка на доставчика - регистрирано по този закон лице, или на получателя от територията на страната до територията на друга държава членка, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава членка, с последиците по чл. 53 ЗДДС относно нулевата ставка на облагане на доставката, а чл. 45 от ППЗДДС /ред. ДВ, бр. 10 от 2011 г., в сила от 01.02.2011 г./ съдържа изчерпателно изброяване на необходимите документи за доказване на ВОД. Правилно съдът е приел, че тежест на лицето, което иска признаване на ВОД е доказването на посочения факт с правно значение, а също и че съгласно твърденията на жалбоподателя, че транспорта на стоката е извършен от него или за негова сметка, приложима е разпоредбата на чл. 45, т. 2, б. "б" от ППЗДДС вр. чл. 53, ал. 2 ЗДДС. Неоснователно е позоваването от страна на касатора на Решение на СЕС по дело С-409/04 Teleos. Фактите в производството по главното дело се различават съществено от установените в настоящия случай пред първоинстанционния съд, на основата и на самите твърдения на жалбоподателя. В настоящия случай, жалбоподателят е твърдял, че той или нает от него превозвач, са доставили стоката на територията на Р. Г., преминавайки границата между България и Гърция, докато по главното производство по делото на СЕС става дума за добросъвестен изпращач на стока, предадена в склад на превозвач на територията на страната на изпращане. Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че липсата на удостоверяване в товарителниците на дата и място на разтоварване на стоката е без значение за доказването на транспортирането й на територията на друга държава-членка. Това противоречи на самия текст на чл. 45, т. 2, б. "б" ППЗДДС. Л. на подпис на "получател" в някои от представените товарителници, при твърдения, че транспортът е извършен от самото ревизирано лице няма логично обяснение, защото подписването на придружаващата стоката, при организирания по този начин превоз, товарителница зависи единствено от превозвача. Не може да бъде споделено и поддържаното от касатора, че посочената липса на подпис за получател в транспортния документ се замества от подписването на самите фактури и на писмените потвърждения от получателите. Първото, противоречи на нормативната уредба, предвиждаща именно транспортния документ да удостоверява транспортирането от територията на една до територията на друга държава членка, а подписването на писмените потвърждения, не е достатъчно, щом те не съдържат дата и място на получаване, вид и количество на стоката, вид, марка и регистрационен номер на превозното средство, с което е извършен транспортът, име на лицето, предало стоките, както изисква чл. 45, т. 2, б. "б" ППЗДДС/ в приложимата му за случая редакция/. Впрочем, от мотивите на съдебното решение по адм. д. № 1445/2011 г. на Върховия административен съд /на което се позовава касаторът/, в първоинстанционния процес, по което е направено преюдициално запитване до СЕС, по което е образувано дело С-285/11 Боник, се вижда, че в онзи случай приложима е била предходната редакция на текста на ППЗДДС/ преди изменението с ДВ бр. 10/2011/, която не съдържа посочените изисквания относно реквизитите на писмените потвърждения. Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че представените 7 броя АПВ на РЛ за данъчни периоди м. 01, 02, 04.08.2012 г. доказват, че ВОД не са признати в нарушение на принципа за закрила на оправданите правни очаквания като основен принцип на Общностното право. В мотивите на Определение по дело С-572/11 на СЕС, т. 29 и 30, се напомня, че "както Съдът многократно е постановявал, право да се позове на принципа на защита на оправданите правни очаквания има всеки правен субект, у когото институция на Съюза е породила основателни надежди, и никой не може да се позовава на нарушение на този принцип при липсата на конкретни уверения от страна на администрацията (вж. Решение от 22 юни 2006 г. по дело Белгия и Forum 187/Комисия, C-182/03 и C-217/03, Recueil, стр. I-5479, точка 147, Решение от 14 октомври 2010 г. по дело N. A. и Cofra/Комисия, C-67/09 P, Сборник, стр. I-9811, точка 71, Решение от 22 септември 2011 г. по дело Bell & Ross/СХВП, C-426/10 P, Сборник, стр. I-8849, точка 56 и Решение от 14 март 2013 г. по дело A. N., C-545/11, все още непубликувано в Сборника, точки 24 и 25). Посоченият принцип трябва да се спазва и от държавите членки при упражняване на правомощията, предоставени им от директивите на Съюза (вж. Решение от 14 септември 2006 г. по дело Elmeka, C-181/04 до C-183/04, Recueil, стр. I-8167, точка 31)." Посочените АПВ биха създали такива основателни надежди, ако не беше разпоредбата на чл. 129, ал. 3, изречение второ ДОПК, съгласно която "Независимо от извършването на прихващане или възстановяване, включително когато актът по изречение първо е обжалван, задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия. " Това означава, че законът разпорежда, че независимо от качеството на АПВ на стабилен административен акт, резултатът от него може да бъде променен след извършване на ревизия. Тази разпоредба държи сметка за разликата между обема и сроковете за извършването на проверката /след която се издава АПВ/ и ревизията. Посоченото пък значи, че знаейки закона, жалбоподателят не може да очаква легитимно, обратното на приетото в разпоредбата на данъчно-процесуалния кодекс. С. не е идентичен от фактическа страна и с фактите по главното производство по дело С-492/2013, където има позоваване на обсъждания принцип по повод на акт за прихващане и възстановяване, предшестващ ревизионен акт. Основателно касаторът поддържа, че представянето на превозен билет за продажбата на дърва, както изисква чл. 213, ал. 1, т. 2 ЗГ не е сред необходимите за доказване на ВОД документи, но липсата на такива представени билети или несъответствието им с фактурите, с които се свързват далеч не са били единствени мотиви на първоинстанционния съд да приеме за недоказани процесните ВОД. От друга страна, обстоятелството, че ревизираното дружество е действащо предприятие и действителен получател на предмета на процесните доставки още не означава, че този предмет е станал предмет на процесните последващи ВОД. Доказването на последното именно е в тежест на претендиращия освобождаването на тези доставки от облагане със ставка 20%. Предвид изложеното, първоинстанционното решение в обжалваната част не е постановено при пороците, посочени в касационната жалба и следва да остане в сила. На ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 605,52 лв. за касационната инстанция на осн. чл. 8, ал. 2 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение