Решение № 84 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7136/2013 г.

Решение № 84 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7136/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 80/07.08.2013 г. по гр. д. № 198/2013 г. на Бургаския апелативен съд, Граждански състав, с което е потвърдено решение № 19/24.04.2013 г. по гр. д. № 34/2011 г. по описа на Сливенски окръжен съд. С въззивното решение е признато за установено по отношение на [фирма] и на [община], че [фирма] е собственик на 4 760 кв. м, представляващ южната част от поземлен имот II - за обществено обслужване в кв. 2а по плана на[жк]на [населено място], целият имот с площ от 12 801 кв. м и с идентификатор 67 338. 522. 43, при граници на целия имот: север - улица, изток - ПИ II, юг - улица, запад - улица, и на основание чл. 108 ЗС [фирма] и [община] са осъдени да предадат на [фирма] владението върху реалната (южна) част от 4 760 кв. м. - тези, които са предмет на акт за частна общинска собственост № 1469/08.04.2003 г. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК като последица от уважения иск е отменен нотариален акт № 33, том IV, нот. д. № 1302/07.12.1972 г. на С. народен съдия в частта, с която ПП "Успех" е признат за собственик по регулация на празно място цялото от 7 000 кв. м, като отмяната обхваща процесния имот от 4 760 кв. м. Въззивното решение е постановено при участието на [фирма] като помагач на ищеца [фирма]. Недоволен от решението е ответникът [фирма], който го обжалва в срок с оплакване за нарушение на материалния закон (чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ), съществени процесуални нарушения и необоснованост. Претендира разноски. Касантът-ищец [фирма] намира, че обжалваното въззивно решение е правилно. Претендира разноски. От касанта-помагач на ищеца [фирма] не постъпва отговор по касационната жалба. Становището на [община] пред касационната инстанция е ирелевантно. Допуснатата до разглеждане касационна жалба е от ответника [фирма]. Процесуалната легитимация на всеки от двамата ответници е самостоятелна, а не съвместна и това изключва качеството им на необходими другари. Следователно въззивното решение, като необжалвано от [община], е влязло в сила на 18.09.2013 г. в частта, с която искът при квалификацията на чл. 108 ЗС е уважен спрямо този ответник. С допуснатото до касационно обжалване решение въззивният съд е приел, че с договор по нотариален акт № 59/15.12.2003 г. ищецът [фирма] е купил от своя помагач [фирма] (сега Е.) спорния имот и договорът е произвел вещнотранслативен ефект, защото празният терен и към влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, и след това е имал статут на частна общинска собственост. По съответния ред е бил включен в капитала на продавача "Пътнически превози" - дружество, на което [община] е едноличният собственик на акциите. Въззивният съд е възприел довода на ответника-касатор, че е правоприемникът на ПП "Успех" С. - предприятието, признато за собственик по регулация с констативен нотариален акт № 33/07.12.1972 г, но въпреки доказателствата за това, че спорният имот е разположен в южната част на имота, предмет на констативния нотариален акт и е идентичен с този, който ищецът е купил с договора от 15.12.2003 г, е счел за неоснователно възражението, че имотът е обект на един от реституционните способи на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Според въззивния съд осъществяването на способа на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено, защото: 1) ответникът-касатор не е доказал конкретните обстоятелства, при които имотът е отнет от ПП "Успех" в периода 07.12.1972 - 1989 г. и 2) според обективното ни материално право, действало към 07.12.1972 г, ПП "Успех" е възможен титуляр на ограничено право на строеж върху държавен имот, респективно на право на собственост върху построената сграда и на ползване на терена, но не и на право на собственост върху имота от 7 000 кв. м, ако и той да е бил отчужден преди това по реда на ЗПИНМ. Различен аргумент не следва от констативен нотариален акт - констатацията на нотариуса в него, че ПП "Успех" е собственикът на незастроения имот от 7 000 кв. м. е невярна и като последица от уважаване на иска по чл. 108 ЗС, той подлежи на частична отмяна. Въззивният съд е приел, че още в исковата молба при обосноваване интереса от ревандикационния иск е оспорена и констатацията на нотариуса, че на основание регулация ПП "Успех" [населено място] е собственикът на празното място от 7 000 кв. м и извода за това, че е невярна следва и само при обсъждане на действалото към 07.02.1972 г. обективно право. Влязлото в сила решение № 81/08.04.2009 г. по гр. д. № 47/2009 г. по описа на Сливенски окръжен съд не поражда действие за страните по настоящото дело, ако и с него да е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от касатора-ответник срещу ответника [община] и решението да установява качеството му на собственик на имота на реституционното основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Между настоящото и предходното дело няма обективен идентитет, а субективният идентитет е изключен, защото договорът за покупкопродажба от 15.12.2003 г, от който ищецът по настоящото дело черпи правата си като правоприемник (непряк) на [община], вече е бил сключен и вписан към образуване на настоящото дело. С определение № 639/13.12.2013 г. по гр. д. № 7136/2013 г. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение е допуснато касационното обжалване на решение № 80/07.08.2013 г. по гр. д. № 198/2013 г. на Бургаски апелативен съд, Граждански състав, с което е потвърдено решение № 19/24.04.2013 г. по гр. д. № 34/2011 г. по описа на Сливенски окръжен съд. Обжалването е допуснато поради наличие на противоречива практика по въпроса: За осъществяването на реституционния способ на чл. 2, ал. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти - възстановяване на собствеността върху движими и недвижими имущества, отнети без законово основание от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. - необходими ли са доказателства за конкретните обстоятелства, при които имуществото е отнето. С обжалваното в настоящото производство въззивно решение е прието, че липсата на категорични доказателства за конкретните обстоятелства, при които имотът е отнет от ПП "Успех", изключват реституционното основание. С влязлото в сила решение № 81/08.04.2009 г. по гр. д. № 47/2009 г. Сливенският окръжен съд е приел, че липсата на такива доказателства не изключва реституционния способ на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, стига да има акт на завземане на имуществото от държавата, от общините и от народните съвети в релевантния период от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира за правилна практиката във влязлото в сила решение. За осъществяването на първия реституционен способ, предвиден в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, е достатъчен изводът, че в периода 9 септември 1944 г. до 1989 г. имуществото е завзето от държавата, от общините или от народните съвети. Завземане има например когато: 1) е съставен акт за държавна собственост; 2) е извършен акт, с който Българската държава или общината се разпорежда с това имущество след влизане в сила на ЗВСОНИ; 3) е издаден индивидуален административен акт, в който имуществото се третира като собственост на държавата или на общината; 4) имотът е използван за благоустройствено мероприятие или 5) държавата, общината или народния съвет са осъществявали владение върху имуществото. Конкретните обстоятелства, при които имуществото е отнето, нямат значение за осъществяване на придобивното основание. Тези обстоятелства могат да бъдат включени в предмета на доказване, само ако са изтъкнати от страната, на която осъществяването на придобивното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ се противопоставя. Предметът на доказване може да бъде разширен за установяването и на тези обстоятелства, само при насрещни твърдения за настъпило законово (придобивно) основание в периода 09.09.1944 г. до 1989 г, при което имуществото е било отнето в полза на Българската държава, общините или народните съвети. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационното обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за неоснователна. Аргументите за това са изцяло във втората група мотиви, развити от въззивния съд. Те са в правилното приложение на обективното ни вещно право, действало към датата на съставяне на констативния нотариален акт. Имотът от 7 000 кв. м е бил предмет на отчуждаване по ЗПИНМ (отм.) и отчуждителният ефект е настъпил в полза на държавата, не и на обществените организации и на техните предприятия. Съгласно чл. 36 ЗПИНМ (отм.) отчужденията за мероприятия на обществени организации и предприятия се извършва по реда на отменения закон, а според чл. 42, ал. 3 ЗПИНМ това са мероприятия за направа на сграда и създаване на терен за осъществяване на дейността им. Държавните имоти, отредени по уличнорегулационния план за такива мероприятия, се предават по реда на Закона за собствеността. Този ред е в чл. 15 ЗС (приложима редакция след изменението на първоначалната с Изв., бр. 12 от 1958 г). Той е допускал отстъпването в полза на обществени организации на правото да се построи сграда в държавна земя и да се придобие правото на собственост върху сградата със следващата от чл. 64 ЗС възможност за собственика на постройката да се ползва и от земята. Следователно към 07.12.1972 г. (датата на съставяне на констативния нотариален акт) държавата, а не ПП "Успех" [населено място] е собственикът на празното място от 7 000 кв. м, в южната част от който е разположен спорния имот. Това изключва реституционния способ на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, защото приключилата процедура на отчуждаване по ЗПИНМ (отм.) е законовото основание за придобитото правото на собственост от Българската държава, впоследствие предоставено на [община] и придобито от ответника по касация [фирма] на основание договора за покупкопродажба по нот. акт № 54/15.12.2003 г. Следователно искът при квалификацията на чл. 108 ЗС срещу касаторът [фирма] е основателен, а констативният нотариален акт подлежи на частична отмяна за спорния имот. Мотивите на въззивния съд за това, че неговото оспорване е извършено още с твърденията в исковата молба, Върховният касационен съд споделя. С оглед изхода на спора касаторът следва да поеме разноските, сторени от касанта [фирма] пред настоящата инстанция. Всяка инстанция, разрешила въпросът по съществото на делото, е длъжна да се произнесе и по искането за разноски, но само за онези, които страните са сторили пред нея (аргумент от чл. 81 ГПК). Следователно Върховният касационен съд няма компетентност да поставя в тежест на касатора разноските, извършени от касанта пред въззивната инстанция. При тези мотиви, съдът