Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г.

Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд от 30.05.2009 г. по гр. д. № 2444/2008, с което по реда на чл. 218з ГПК (отм.) е отхвърлен предявеният иск по чл. 203 ЗОВС. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на процесуалноправните въпроси за служебното задължение на съда да следи за надлежната процесуална легитимация на ответника и задължителната сила на указанията на Върховния касационен съд по приложението на закона, както и по материалноправния въпрос кой дължи възнаграждение за извънреден труд на кадрови офицер, поделението, в което той е назначен или министърът на отбраната, който го е назначил. По първия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 101 ГПК (чл. 25 ГПК отм.) съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия. В това число влизат на първо място надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност и надлежното им представляване, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално нелегитимирано неправсубектно и ненадлежно представлявано лице. Предявяването на иска е първото процесуално действие, с което се сезира съда и възниква двойката процесуални правоотношения между ищеца и съда и между ответника и съда. Когато посоченото в исковата молба лице не е процесуално легитимирано да отговоря по предявения иск или според изискванията на закона е налице задължителна съвместна процесуална легитимация, съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК съдът указва на ищеца да вземе мерки за конституирането на надлежните страни. Ако указанията на съда не бъдат изпълнени в срок, производството по делото се прекратява съгласно чл. 101, ал. 3 ГПК, тъй като предявеният от ненадлежна или срещу ненадлежна страна иск е недопустим. Такъв иск не е неоснователен. По втория процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК (чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм.) указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззвния съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него или няма да предприеме съответното процесуално действие (напр. ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др.). По материалноправния въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 61, ал. 2 КТ, когато трудовият договор се сключва от по-горестоящия на работодателя орган, трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Това правило е установено през 1986 г., когато освен работниците в трудово правоотношение се намираха и всички държавни служители. Тогава то уреждаше възможността трудовото правотношение на служител с държавно учреждение да възникне по назначение от различен (не непременно по-горестоящ) от работодателя орган. Така например държавните съдебни изпълнители и нотариусите (след 1998 г. съдиите по вписванията) се назначават от министъра на правосъдието, но трудовото им правоотношение възниква със съответния районен съд. Същото правило е приложимо по аналогия и доколкото при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба е възможно служебно правоотношение да възникне от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго учреждение. Във всички такива случаи учреждението, в което се изпълнява службата трябва да осигури необходимите условия за това, то дължи определената заплата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата. Орган по назначението на кадрови офицер е министърът на отбраната, но заплатата и допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължат от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което той е назначен Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е назначен от министъра на отбраната на кадрова военна служба като офицер в под. 32090, което няма самостоятелна банкова сметка, а е подчинено на под. 22650, което е реорганизирано в под. 22320, Б.. Трудовото правоотношение е възникнало с министерство на отбраната, а не със самостоятелното поделение 22320, поради което то не отговаря за претендираното възнаграждение на извънреден труд. Правилно и в съответствие с изискванията на закона въззивният съд е приел, че надлежен ответник по предявения иск е Поделение 22320, Б., тъй като това е поделението разпоредител разпоредител с бюджетни кредити, в което е служил ищецът. В нарушение на материалния закон обаче съдът е приел, че това поделение не отговоря за претендираните възнаграждения и обезщетения и в нарушение на съдопроизводствените правила не е изпълнил указанията в решение № 757/25.07.2008 на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение по гр. д. № 873/2006. Обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно, като на делото бъде даден ход по същество пред касационната инстанция съгласно чл. 295, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение