Решение № 61 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4418/2007 г.

Решение № 61 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4418/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК /обн. Д. В., бр. 59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Е. Н. К. и Н. Т. Б., и двамата от с. Б., Благоевградска област, против въззивно решение № 772 на Благоевградския окръжен съд от 13.02.2007 г., постановено по гр. д. № 1001/2006 г., с което е обезсилено решение № 333 от 07.05.2003 г. на Разложкия районен съд, постановено по гр. д. № 549/1999 г., с което са уважени частично исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за нива с площ от 1,6 дка и са отхвърлени исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за нива с площ от 0,7 дка. С обжалваното решение делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по първоначално предявения ревандикационен иск по 108 ЗС. Наведени са доводи в подкрепа на оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, с искане за неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за произнасяне по иска, с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Ответниците по жалбата, Е. Д. К., П. Б. К., Г. Б. К./, и тримата конституирани като наследници по закон при условията на чл. 120 ГПК (отм.) на мястото на починалия в хода на касационното производство Б. П. К., А. Л. Б., З. К. Б., С. Н. Б., С. К. П., М. Н. Б., всички от с. Б., Благоевградска област и М. Н. К. от с. Г., Благоевградска област, не изразяват становище по нея. В писмена защита адв. П от АК-Благоевград като пълномощник на ответника по жалбата А. К. К. от с. Б., оспорва касационната жалба и моли същата като неоснователна да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, разгледа жалбата и провери решението, чиято отмяна се иска, с оглед на изложените отменителни основания и съобразно чл. 218ж ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предявени са от Е. Н. К., С. Н. Б., С. К. П., З. К. Б., К. Н. Б. /починала/ и Л. Н. Б. обективно и субективно съединени искове срещу Б. П. К. /починал в хода на касационното производство/ и А. К. К., с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот с площ от 700 кв. м., с пл. № 8* кв. 54А по плана на с. Б. и ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението върху този имот, както и такива с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) за отмяна на нот. акт № 41, т. III, рег. № 2* д. № 445/1999 г. на нотариус К. М., до размера от 1700 кв. м и с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) за отмяна на нот. акт № 94, т. II, рег. № 2* д. № 355/1999 г. на нотариус К. М. до размера от 1700 кв. м. С протоколно определение от 11.03.2002 г. по гр. д. № 549/1999 г. Разложкият районен съд е допуснал изменение на иска, на основание чл. 116 ГПК (отм.) като същият да се счита за предявен на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С решение № 333 от 07.05.2003 г., постановено по гр. д. № 549/1999 г., Разложкият районен съд е уважил иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за нива с площ от 1,6 дка и е отхвърлил иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за нива с площ от 0,7 дка. С допълнително решение № 34 по същото дело, РРС е прекратил производството по исковете с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) за отмяна на нотариален акт № 41/1999 и нотариален акт № 94/1999 г. По жалба на ответника А. К. К., с решение № 772 от 13.02.2007 г. по гр. д. № 1001/2006 г. Благоевградският окръжен съд /БлОС/ е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за произнасяне по предявения иск по чл. 108 ЗС. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че допуснатото от РРС изменение на иска е недопустимо, че с уважаването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за нива от 1,6 дка, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, както и че произнасянето по иск, с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на лице, придобило имот след влизане в сила на ЗСПЗЗ по силата на сделка, оформена с нотариален акт, е недопустимо. Настоящата инстанция споделя изводите на въззивния съд, определили крайния резултат на неговото решение. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищците твърдят, че са собственици на имот пл. № 8* кв. 54А, по плана на с. Б., с площ от 700 кв. м., който имот се владее от ответниците. Това обосновава и искането им за осъждане на ответниците да предадат владението на този имот. Допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска е недопустимо, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 116 ГПК (отм.). Съгласно този текст на процесуалния закон ищецът може да измени иска по основание или размер без да изменя основанието, както и да премине от установителен иск в осъдителен такъв и обратно. В случая под формата на изменение на иска като се променя както основанието, така и петитума му, фактически се предявява нов иск, при нови основания и нов петитум, което не може да се извърши в рамките на това исково производство. В допълнение към изложеното следва да се отбележи, че при уважаване на ревандикационен иск, освен осъдителен диспозитив, съдът постановява и установителен такъв, но в рамките на заявените обстоятелства/основание/. Правилно въззивният съд е приел, че РРС се е произнесъл по непредявен иск. Съдът е бил сезиран с искова молба, с която се търси защита по отношение на имот с площ от 700 кв. м, а с обезсиленото решение първоинстанционният съд се е произнесъл свръх петитум, като е уважил иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за имот с площ от 1,6 дка, какъвто не е бил предявен. Правилен е и последният извод на БлОС, досежно произнасянето с обезсиленото решение по отношение на лице, придобило имот в резултат на сделка, осъществена след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Дори и да се приеме за допустимо съдопроизводството по делото да се развие по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, то решението по това производство касае правото на собственост върху вещта към един минал момент - момента на внасяне на имота в ТКЗС или сродни организации. Надлежни страни в спора за материално право в този случай са само лицата, които заявяват права върху имота именно към този минал момент, което произтича от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно която земеделските земи се възстановяват на тези, на които са принадлежали преди образуване на ТКЗС. Следователно искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на последващия приобретател на имота А е недопустим. Правилен е също така изводът на съда, че при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да съобрази, че издадените констативни нотариални актове не се ползват с пълна материална доказателствена сила и съдът в хода на процеса по реда на косвения съдебен контрол следва да провери законосъобразността на решенията на поземлената комисия, както и дали процедурата по възстановяването на правото на собственост върху двата земеделски имота е приключила. Изложеното дава основание да се приеме, че при постановяване на решението си въззивният съд е приложил правилно материалния закон към установените по делото факти, които е обсъдил при спазване на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Тъй като не са налице релевираните в касационната жалба пороци на атакуваното решение по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата А. К. К. направените по делото разноски за настоящата инстанция на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) в размер на 500 лв. адвокатски хонорар. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,