Решение № 185 от 19.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 58/2011 г.

Решение № 185 от 19.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 58/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения С. И. за възобновяване на внохд № 782/10 г. по описа на ОС-Русе. В искането се изтъква касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което е и основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Адвокат Танков, назначен в качеството на служебен защитник на осъдения, поддържа искането за възобновяване, като счита за завишено, наложеното на И. наказание. Изразява становище, че съдът не се е съобразил с наличните смекчаващи обстоятелства. Моли за уважаване искането за възобновяване и намаляване размера на наложеното наказание. Осъденият И., поддържа казаното от защитата и моли да му бъде намалено наказанието. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 184 от 13.10.2010 г., постановена по нохд № 1920/10 г., Районен съд-Русе е признал подсъдимия С. И. И. за виновен в това, че на 05.03.2010 г. в [населено място], обл. Русе, при условията на опасен рецидив, след предварителен сговор с В. Д. и Д. А., с цел да набави за себе си и за другите двама подсъдими имотна облага, възбудил у М. Д. заблуждение, че внучката й се нуждае от спешна операция, за която следва да се заплати сумата от 4 500 лева и с това направил опит да й причини имотна вреда в размер на 2 800 лева, като деянието е останало недовършено по независещи от него причини, поради което и на основание чл. 211, пр. 2 вр. чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и единадесет месеца, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. С горепосочената присъда са признати за виновни и подсъдимите А. и В., които не отправят искане за възобновяване. С въззивно решение № 267 от 21.12.2010 г., постановено по внохд № 782/10 г., ОС-Русе е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Независимо, че в искането се сочи само касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, а именно явна несправедливост на наказанието, в допълнeнието се възразява и по правната квалификация на деянието. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият И. и другите двама подсъдими-А. и В. са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Последните се оспорват от подсъдимия, но възраженията му са неоснователни, като аргументацията му не може да бъде възприета от настоящата инстанция. Последната сочи на опит да се оспорят признатите факти. Съгласно ТР № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Във връзка с възраженията за явна несправедливост следва да се отбележи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК. В рамките на вярно индивидуализираните от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, въззивният съд е приел, че наложеното наказание се явява законосъобразно и справедливо определено. Тези действия се възприемат за правилни от настоящата инстанция, тъй като преценката на значимите за определяне на наказанието обстоятелства както в тяхната взаимна връзка, така и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са вярно индивидуализирани. Не са пренебрегнати и целите по чл. 36 от НК. Това е правилният подход на оценка на относимите за определяне на наказанието обстоятелства, а не буквалното възприемане в математически аспект на превес на едни от тях. Наличните шест минали осъждания, четири от които за престъпления от същия вид каквото е настоящото не дават основание за по-голямо снизхождение, тъй като то не би довело по постигане целите на наказанието. Не на последно място във връзка с наказанието следва да се посочи правилното приложение на материалния закон, в съответствие с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НПК. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че не са налице основания за възобновяване на наказателното производство, проведено срещу осъдения И.. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение