Решение № 169 от 28.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2018 г.

Решение № 169 от 28.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2018 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 94 от 27.02.2019 г. по касационна жалба на Г. Н. Г. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 443 от 29.09.2017 г. по възз. гр. д. № 572/2016 г на Софийския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо него е постановено ново, с което е уважен иск на С. С. З. срещу жалбоподателката Г. Н. Г. с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението на поземлен имот с площ 240 кв. м., находящ се в [населено място], [община], Софийска област, ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда с мазе и навес, като жалбоподателката е осъдена да заплати и деловодните разноски, направени от С. С. З.. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Преюдициален ли е спорът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД между същите страни и за същия имот по отношение на иска по чл. 108 ЗС между същите страни и за същия имот и следва ли производството по иска по чл. 108 ЗС да бъде спряно до приключване на делото по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 362 ГПК, за който е прието, че е разрешен в противоречие с разрешението, прието с решение № 803/16.11.2010 г. по гр. д. № 938/2009 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е прието, че: изходът на спора по висящо производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е от значение за установяване на последната от предпоставките на иска за ревандикация - наличие или липса на основание за упражняваната от ответника (купувач по предварителния договор) фактическа власт върху вещта, поради което производството по чл. 108 ЗС следва да бъде спряно до приключване на преюдициалния спор. По този правен въпрос настоящият състав споделя разрешението, прието в посоченото решение на ВКС по посочените по-горе негови съображения. С т. 1 от тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Ответникът по касация С. С. З. оспорва основателността на касационната жалба. По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че ищцата С. С. З. е собственик на процесния имот. С. З. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на имота след като е наследила сина си Н. Г. К., починал на 18.02.2014 г. От събраните гласни доказателства е прието, че ответницата Г. Н. Г. и нейните родители са осъществявали фактическа власт върху процесния имот повече от десет години. На 15.12.2012 г. между Н. Г. К. и Г. Н. Г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот със срок до 01.07.2014 г., в който е уговорено, че владението на процесния имот се предава от продавача на купувача в деня на сключване на предварителния договор. От правна страна въззивният съд е изложил следните мотиви: Предварителният договор за продажба на недвижим имот представлява основание за владение по отношение на продавача по него. Но в случая не може да бъде успешно средство за защита срещу иска, тъй като ищцата не е страна и обещател по него. Съдът е приел също, че при наличието на такъв договор ответницата – купувач разполага с правото да иска обявяването му за окончателен, включително и с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато правните последици на договора, респективно на влязлото в сила съдебно решение за преминаване на правото на собственост у купувача ще представляват правопроменящи факти и основание за упражняване на фактическа власт. По делото е било наведено твърдение за наличие на висящо производство, което няма данни да е приключило и поради това не може да бъде съобразено като такъв факт. Крайният извод на съда е, че ответницата не владее имота на годно правно основание. Настоящият състав намира за необходимо да добави, че въпросът дали са налице предпоставки за спиране на въззивното дело поради наличието на висящ спор между страните по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за процесния имот е разрешен с определение на Софийския апелативен съд по ч. гр. д. № 1163/2017 г., с което е постановено, че липсват предпоставки за спиране на основание чл. 229, ал. 4 ГПК. По допустимостта и правилността на въззивното решение: С оглед дадения отговор на правния въпрос и приетото с т. 1 от тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че въззивното решение, което е постановено въпреки наличието на основание по чл. 229, ал. 4 ГПК за спирането му, е недопустимо. На основание чл. 293, ал. 4 ГПК то следва да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да започне съдопроизводствените си действия с установяване, дали спорът между страните по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е приключил с влязло в сила решение (като съобрази, че за допустимостта следи служебно), в случай, че установи, че не е приключило – да спре на основание чл. 229, ал. 4 ГПК настоящото производство до приключването му с влязло в сила решение, а в случай, че установи, че е приключил с влязло в сила решение, да се снабди със заверен препис от него и да съобрази извода си за наличието или липсата на основание за упражняване на фактическа власт от ответника върху процесния имот с това влязло в сила съдебно решение. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за воденето на делото във Върховния касационен съд. По съединената за съвместно разглеждане с касационната жалба частна жалба на С. С. З. срещу определение № 460 от 29.03.2018 г., постановено по гр. д. № 572/2016 г. на Софийски окръжен съд, г. о., с което е отхвърлена молбата на С. С. З. за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение от 29.09.2017 г. по делото относно размера на присъдените и разноски – 400 лева вместо 4000 лева. С оглед изхода от спора по касационната жалба – обезсилване на обжалваното с касационна жалба въззивно решение като недопустимо, включително в частта за разноските, обжалваното определение също следва да бъде обезсилено като недопустимо. Воден от горното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК съдът