Решение № 400 от 22.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5690/2007 г.

Решение № 400 от 22.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5690/2007 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по § 2 ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК . Обжалвано е въззивното решение № 1* постановено на 13.07.2007 г. по в.гр. дело № 131/2007 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 63 от 27.10.2006 г. по т. дело № 27/2006 г. на П. окръжен съд в частта за разноските и е оставено в сила същото решение за отхвърляне предявените от Д. ч. инж. Т управител на Пловдивска област, упълномощен от Министъра на ф., против П. Н. С. ЕГН ********** от гр. С., ж.к. "Л", ул. "М", бл. 54, вх. Г, ет. 4, ап. 54, З. К. К. ЕГН ********** от гр. П., ул. "С" № 1* от гр. П., ул. "С" № 20, ет. 4, ап. 16 и К. З. К. ЕГН ********** от гр. П., ул. "С" № 10 искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.първо от ЗЗД за възстановяване на получената без основание сума от 32 099 400 лева в компенсаторни записи или, ако не могат да бъдат възстановени компенсаторни записи, поради изчерпването им или спиране на търговията с тях, на парична сума в размер на тяхната пазарна цена в последния ден, в който са търгувани на регулиран пазар на ценни книжа. Недоволни от въззивното решение са всички страни, които го обжалват в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК като считат, че са налице основанията за отмяната по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК . Касаторът/ищец/ Д. ч. О. управител на Пловдивска област като пълномощник на Министъра на ф. е недоволна от съдебния акт на въззивния съд в потвърдената част на първоинстанционното решение като счита, че е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон тъй като с влязла в сила присъда е установена неистинността на заключението на вещото лице- лицензиран оценител, върху което е основан издаденият административен акт и което е неразделна част от заповед № 1501/19.04.1999 г. на О. управител на област П., която е нищожна на това основание. Касаторите/ответници по спора/ П. Н. С., З. К. К., Л. З. К. и К. З. К. са недоволни от въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение относно присъдената сума 20 000 лева на основание чл. 64, ал. 2 ГПК , което считат за необосновано. З. К. К. оспорва касационната жалба на ищцовата страна и поддържа тази на ответниците по съображения, изложени в писмена защита. К. З. К., представляван от адвокат Й от АК - П. оспорва касационната жалба на ищцовата страна. Допълнително съображения излага в писмена защита. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационните жалби с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че изплатеното обезщетение, материализирано в издадените временни удостоверения е въз основа на влязъл в сила административен акт - заповед № 1501/19.04.1999 г., поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен. Взето е предвид, че е наведен довод за нищожност, а са развити съображения за незаконосъобразност на същата заповед, а последващото установяване на неверността на експертната оценка с влязла в сила присъда е прието, че не лишава същата от основание, нито я прави нищожна. Отчетено е, че невярната оценка е довела ответниците да получат в повече 32 099 500 деноминирани лева във вид на компенсаторни записи. Взето е предвид и възражението за изтекла обща петгодишна погасителна давност съгласно чл. 110 ЗЗД, която е започнала да тече от деня на получаване на престацията-издаване на временните удостоверения за притежавани компенсаторни записи на 22.04.1999 г. Касационните жалби са редовни и допустими, но разгледани по същество тази на държавата е основателна, а на останалите страни се явява неоснователна. Решението на въззивния съд е неправилно като при постановяването му е нарушен материалния закон. Чл. 37, ал. 2 ЗАП допуска също и атакуване на нищожните административни актове /използва се терминът "атакуване", а не "обжалване"/ тъй като в теорията на административното право се твърди, че нищожните административни актове не могат да се оспорват, защото са "правно нищо". Поради това срещу нищожните административни актове може да се прави искане за обявяване на тяхната нищожност, включително и пред съд както е със заповед № 1501/19.04.1999 г. на областния управител на Пловдивска област за утвърждаване на извършена експертиза с установените в нея обща стойност за обезщетяване с компенсаторни записи от 32 228 500 000 лева както следва: П. Н. С. - 1/2 ид.ч. - 16 114 300 000 лева, за З. К. К., Л. З. К. и К. З. К. по 1/6 ид.ч. за всеки или по 5 371 400 000 лева. Съдебното оспорване е възможно само тогава, когато издаденият административен акт е станал вече окончателен, стабилен, поради което в случая е допустимо искане за обявяване на неговата нищожност. Понеже е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 218б, ал. 1, б. "в", изр. 1 ГПК касационната жалба на ищцовата страна следва да се уважи, а решението на въззивния съд - отмени в отхвърлената част на иска с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. При искане за обявяване на нищожност на административен акт няма срок - то може да се прави без ограничение във времето. Съгласно чл. 222 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С влязла в сила присъда на 21.03.2006 г. по нохд № 114/2001 г. по описа на Пловдивския районен съд лицензирания оценител И. П. И. е признат за виновен, че е дал неверни оценки за стойността на оценявано имущество, вкл. и собствеността на праводателя на ответниците, от което е произтекла щета за държавата в размер на 32 099 500 000 стари лева или 32 099 500 нови лева във вид на компенсаторни записи. С присъдата, която е задължителна за гражданския съд е установено опорочаването на административния акт, от който момент тече погасителната давност по чл. 110 ЗЗД за вземането тъй като до тогава не е известно обстоятелството, че заключението на лицензирания оценител е невярно. Погасителната давност като материалноправен институт е акцесорно право, тя възниква и съществува доколкото съществува друго субективно право и го съпътства без да внася промени в съдържанието му, а в случая не погасява правото на последното тъй като исковата молба е депозирана в петгодишния срок, респ. преди изтичането му. Следва да се има предвид, че ограниченият срок за обявяване нищожност на административен акт е приложим само при прекия съдебен контрол, но не е задължителен по косвения съдебен контрол, когато правилното разрешаване на един гражданскоправен спор е обусловено от действителността на административния акт, какъвто е случаят по настоящото дело. От заключението на изслушаната от въззивния съд съдебно-икономическа експертиза, която като неоспорена е приета за компетентно дадено и при отчитане изискването на чл. 157, ал. 3 ГПК се установява, че с оглед разпоредбите на ЗОСОИ към момента на изготвяне на заключението на лицензирания оценител 30.03.1999 г. - стойността на компенсаторните записи за имуществото на наследодателя Н възлиза на 128 930 300 неденоминирани лева, от които за наследниците: П. Н. С. 1/2 ид.ч. - 64 465 150 лева, а за З. К. К., Л. З. К. и К. З. К. по 1/6 ид.ч. или по 21 488 383 лева, поради което до разликата следва да бъдат осъдени да ги върнат. При този изход на спора и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК ще следва да се осъдят да заплатят юрисконсултско възнаграждение в размер на адвокатския хонорар пред трите инстанции сумата 24 000 лева, а по сметка на Върховен касационен съд държавна такса съответно: П. Н. С. сумата 320 996,70 лева, а останалите трима всеки един от тях по 106 998,90 лева.