Решение № 617 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10539/2011 г.

Решение № 617 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10539/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Георги Станчев Георгиев от гр. Разград, против решение № 34/6.07.2011 г., постановено по адм. дело № 87/2011 г. по описа на Административен съд гр. Разград, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 28/28.05.2011 г. на ръководителя на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) гр. Разград. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде уважена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - ръководителят на Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр. Разград, не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд - гр. Разград е отхвърлена жалбата на Георги Станчев Георгиев против решение № 28/28.05.2011 г. на ръководителя на ТП на НОИ гр. Разград, с което е оставено в сила разпореждане № 94Г-298-917/4.04.2011 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ гр. Разград, с което е разпоредено жалбоподателя да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от 15.02.2010 г. до 27.04.2010 г. в размер на 1350,88 лв. главница. За да постанови това решение съдът е приел, че правилно е разпоредено връщане на посочената сума, тъй като обезщетението за временна неработоспособност е получено за период след прекратяване на трудовото правоотношение на лицето, за същия период със съответно разпореждане е възобновена личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване и е налице основание по чл. 42, ал. 2, изречение трето, КСО. Посочил е, че към момента на изплащане на обезщетението за временна неработоспособност е било налице основание за неговото изплащане, но след възобновяване на личната пенсия за инвалидност за период, който включва и периода, за който е изплатено обезщетението, е възникнало основание за възстановяване на добросъвестно получените суми за обезщетението. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не дължи връщане на сумата, след като същата е получена добросъвестно, като съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 114, ал. КСО и е посочил, че разпоредбата на чл. 42, ал. 2 КСО е специална и дерогира приложението на общата норма на чл. 114, ал. 2 КСО. Така постановеното решение е правилно. От фактическа страна е безспорно, че служебното правоотношение на Георги Станчев Георгиев с ОД "Земеделие" - гр. Разград е прекратено със заповед № РД-13-4/5.02.2010 г., връчена на 8.02.2010 г.; за периода от 15.02.2010 г. до 27.04.2010 г. жалбоподателят е бил във временна неработоспособност, за което е представил в ТП на НОИ съответни болнични листи и въз основа на тях му е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност за този период в размер общо на 1350,88 лв. С разпореждане № 33/29.12.2010 г. е възстановена личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Георги Станчев Георгиев, считано от 2.06.2009 г., със срок на инвалидност до 1.03.20100 г., а с разпореждане № ПР-40 от 2.03.2011 г. е поправено предходното разпореждане, като е изменен размерът на пенсията за инвалидност поради общо заболяване, както и началната дата, която е определена на 23.03.2009 г. При тази безспорна фактическа обстановка изводите на първоинстанционния съд са правилни. В чл. 42, ал. 2 КСО (в приложимата за случая редакция на нормата преди изменението й с ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 1.01.2011 г.) е предвидено следното: изречение първо - когато временната неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест е настъпила до 2 месеца от прекратяването на трудовия договор или осигуряването, паричното обезщетение се изплаща за срока на неработоспособността, но за не повече от 75 календарни дни; изречение второ - в тези случаи паричното обезщетение не се изплаща на лица, които получават пенсия или обезщетение за оставане без работа, изплащано по Кодекса на труда, Закона за държавния служител и Закона за висшето образование; изречение трето - изплатените парични обезщетения за временна неработоспособност се възстановяват от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия. В конкретния случай обезщетението за временна неработоспособност е получено добросъвестно, тъй като са били налице предвидените в чл. 42, ал. 2, изречение първо КСО предпоставки за изплащането му. След изплащане на обезщетението е възобновено получаването на личната пенсия за инвалидност за минал период, който включва и периода, за който е изплатено обезщетението за временна неработоспособност. В този случай полученото обезщетение за временна неработоспособност следва да бъде възстановено съгласно чл. 42, ал. 2, изречение трето КСО. Добросъвестността на жалбоподателя при получаване на обезщетението е безспорна, но предвид конкретната хипотеза, тази добросъвестност не е достатъчна, за да изключи възстановяването на сумата. В разпоредбата на чл. 114, ал. 2 КСО, на която се позовава касатора в жалбата си, е предвидено, че добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите по чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Р България, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. Както се вижда от съдържанието на разпоредбата на чл. 114, ал. 2 КСО в нея изрично са предвидени няколко изключения от установеното правила, сред които е и хипотезата на чл. 42, ал. 2 КСО. Не е налице противоречие между двете норми, нито необходимост от прилагане на общия принцип на правото, според който специалния закон дерогира приложението на общия, тъй като е налице изрично уреждане на изключение. В конкретния случай е налице хипотезата на чл. 42, ал. 2 КСО, за което са изложени съображения по-горе, поради което правилно е разпоредено възстановяване на добросъвестно получената сума за обезщетение за временна неработоспособност. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,