Решение № 24 от 1.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 2709/2015 г.

Решение № 24 от 1.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 2709/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от М. -ФАКТ О. [населено място], чрез процесуалния му представител, срещу решение № 136/27.05.2015 г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в. т. д. № 46/2015 г., с което е потвърдено решение № 197 от 02.12.2014 г. по т. д. № 43/2014 г. на Плевенския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК против Ф. АВТО О. [населено място], И. К. В. и В. В. Д. за признаване за установено по отношение на ответниците съществуването на вземане на М. -ФАКТ О. в размер на 60 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 08.09.2010 г., издаден от И. К. В. в качеството му на управител на Ф. АВТО О. в полза на Ю. - ВТ О. [населено място], общ. Полски Т., който е джиросан на 06.01.2014 г. в полза на касатора, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 52 от 13.01.2014 г. по ч. гр. д. № 70/2014 г. по описа на ПлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението пред ПлРС - 09.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението, поради противоречието му с материалния закон - чл. 531 ТЗ, при формиране на извода на въззивния съд, че вземането, предмет на иска, е погасено по давност. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен. Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител, заявяват становище, че жалбата е неоснователна и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. За да се произнесе по предмета на спора по реда на чл. 290 ГПК, с оглед данните по делото и становищата на страните по посочените в жалбата основания, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: С обжалваното решение съставът на Великотърновския апелативен съд е приел, че на 08.09.2010 г. е издаден запис на заповед, по силата на който Ф. АВТО О. [населено място] се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на Ю. ВТ О. [населено място], без предявяване на падежа, без разноски и протест, сумата 60 000 евро, както и всички разноски по евентуалното изпълнение на записа на заповед с падеж - 10.01.2011 г. и място на плащане - [населено място]. Записът на заповед е авалиран от физическите лица И. К. В. и В. В. Д.. Записът на заповед е джиросан на 06.01.2014 г. в полза на М. -ФАКТ О., като на същата дата издателят и авалистите са уведомени за джирото. На 09.01.2014 г. е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от джиратаря против издателя и авалистите на записа на заповед, което е уважено по ч. гр. д. № 70/2014 г. по описа на Плевенския районен съд. Своевременно е подадено възражение от длъжниците по чл. 414 ГПК, изпълнението е било спряно и е предоставен едномесечен срок за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, в който М. -ФАКТ О. е завел настоящото дело. Въззивният съд е разгледал и е счел за неоснователни възраженията на ответниците против иска, както следва: абсолютните възражения срещу съдържанието на записа на заповед /че не съдържа реквизитите по чл. 535, т. 2 ТЗ, като издаден за неопределена сума/ и възраженията за нищожност на джирото - извършено при условията на абсолютна симулация /т. нар. "скрито джиро за събиране"/ и с цел да се заобиколи законът, чрез преодоляване последиците на влязлото в сила решение на АС при БТТП относно каузалните отношения, обезпечени със записа на заповед. Съдът е счел за недоказано и възражението за недобросъвестност на джиратаря, с оглед нормата на чл. 465 ТЗ и възможността да му бъдат противопоставени относителни възражения от страна на задължените лица. Въпреки това е разгледал и твърденията за погасяване на съществуващите между Ю. ВТ О. и Ф. АВТО О. каузални отношения по договор за дистрибуция от 31.08.2010 г., като е посочил, че с решението на АС при БТТП не са решени всички спорове между тях и че решението на съда не съставлява доказателство, че вземането по каузалното правоотношение не се дължи. За да отхвърли предявения иск, съдът е приел за основателно възражението за изтекла погасителна давност за упражняване на правата по менителничния ефект. Позовал се е на разпоредбата на чл. 531, ал. 2 ТЗ, според която исковете по менителницата срещу джирантите и срещу издателя се погасяват с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа, ако менителницата съдържа уговорка "без разноски". Приел е, че тази разпоредба се прилага по отношение за записа на заповед в хипотезата, при която е извършено заместване на носителя на субективното право, материализирано в записа на заповед посредством джиро и регламентира срока, в който последният джиратар - приносител на менителничния ефект, може да предяви прекия си иск срещу издателя и авалиралите неговото задължение лица и регресните си искове срещу предходните джиранти. В случая искът е предявен от джиратаря М. - ФАКТ О. и след като записът на заповед съдържа уговорка "без протест", то следва да намери приложение нормата на чл. 531, ал. 2 вр. чл. 357 ТЗ. Едногодишният давностен срок по тази разпоредба важи както за осъдителните, така и за установителните искове по чл. 422 ГПК. Т. к. падежът на записа на заповед е на 10.01.2011 г., то срокът по чл. 531, ал. 2 ТЗ е изтекъл на 10.01.2012 г., поради което и заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 09.01.2014 г. се явява подадено след изтичане на давностния срок. С определение № 701/10.08.2016 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - С каква давност се погасява прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му и приложима ли е спрямо него едногодишната погасителна давност по чл. 531, ал. 2 ТЗ. Първата част от въпроса е намерила отговор по реда на чл. 290 ГПК в решение № 102/23.07.2014 г. по т. д. № 2680/2013 г. на ВКС, ТК, I-во ТО /макар че спорът по делото е имал друг контекст и е бил във връзка с това, дали се прилага специалната или общата давност/, а втората част е негово следствие. С посочената практика дадено разрешение, че относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ или установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед и/или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Мотивите за споделяне на този извод са следните: С тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против прекия длъжник по ценната книга. Специалната едногодишна давност, уредена в чл. 531, ал. 2 ТЗ, не е относима към горната хипотеза. Тя касае исковете на приносителя на менителницата срещу джирантите и срещу издателя на менителницата, а това са лица, различни от прекия длъжник /поради което и давността е по-кратка/. Съществената разлика между цитираните две алинеи на чл. 531 ТЗ се състои в кръга на пасивно легитимираните лица. Препращащата норма на чл. 537 ТЗ не дава никакво основание уредбата относно едногодишната давност да се прилага и спрямо издателя на записа на заповед. Правилото на чл. 537 ТЗ гласи, че за записа на заповед се прилагат съответно разпоредбите за менителницата, доколкото те са съвместими с естеството му. Това условие отсъства по отношение на нормата на чл. 531, ал. 2 ТЗ. Издателят на записа на заповед не съвпада с издателя на менителницата, а с платеца на същата, видно от изричната разпоредба на чл. 538, ал. 1 ТЗ, според която издателят на записа е задължен по същия начин, по който е задължен платецът на менителницата. Т. е. по отношение на издателя на записа на заповед и авалистите, погасителната давност се регламентира с нормата на чл. 531, ал. 1 ТЗ, а не на чл. 531, ал. 2 ТЗ. Следователно, отговорът на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е, че прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му се погасява с тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, а едногодишната погасителна давност по чл. 531, ал. 2 ТЗ е неприложима спрямо него. С оглед така дадения отговор на въпроса, с който се изчерпват и основанията в касационната жалба, обжалваното решение се явява неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. При постановяването му, съдът погрешно е изтълкувал нормата на чл. 531, ал. 2 ТЗ, като е приел, че предвидената в нея по-кратка погасителна давност се прилага и за издателя на записа на заповед. При съответно приложение на чл. 531, ал. 1 ТЗ се налага изводът, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е подадено преди изтичане на тригодишния давностен срок и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се отхвърли на посоченото от въззивния съд основание. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 293, ал. 2 вр. чл. 290, ал. 2 и по арг. от чл. 293, ал. 3 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск за съществуване на вземането, основано на ценната книга, да бъде уважен. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение