Решение № 6757 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2634/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. С. З., с [ЕГН], подадена чрез пълномощника адв. Димитров, срещу Решение № 42786/19.12.2025 г., постановено по адм. дело № 3471/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отхвърлен искът на лицето срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) за присъждане на обезщетение в размер на 5 000,00 лв., ведно със законната лихва, за претърпени неимуществени вреди, причинени му от незаконосъобразен административен акт – Заповед за налагане на принудителна административна мярка (ЗНПАМ) № 2641/02.10.2023 г., издадена от мл. авток. М. Иванов към СДВР, отдел „Пътна полиция“. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че в случая следва да се приложи чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като действията на лицето, състоящи се в отказ да бъде изпробван с техническо средство за употреба на наркотични вещества или техни аналози, не могат да се възприемат за поведение, изключващо отговорността на ответника. Изтъква се, че З. се е възползвал от предоставен му от закона алтернативен начин за изследване, като е дадена биологична проба, поради което не е налице отказ за тестване по смисъла на чл. 171, т. 2а, б. „б“ ЗДвП. Намира, че в случая са доказани всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността по ЗОДОВ. Искането, поддържано и в молба с характер на писмено становище, е за отмяна на първоинстанционното решение и за уважаване исковата претенция. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – СДВР, чрез пълномощника юрк. Алипиева, в съдебно заседание, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратурата дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт. За да се произнесе по основателността ѝ, настоящият касационен състав съобрази следното: Производството пред административния съд е образувано по искова молба на К. С. З. с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, срещу СДРВ, за присъждане на обезщетение в размер на 5 000,00 лв., ведно със законната лихва, за претърпени неимуществени вреди – дискомфорт, притеснение и неудобство в личен и служебен аспект, причинени му от незаконосъобразния административен акт – ЗНПАМ № 2641/02.10.2023 г., отменен с Решение № 2982/07.05.2024 г., постановено по адм. дело № 10235/2023 по описа Административен съд – София-град. За да отхвърли така предявения иск, от фактическа страна, съдът е приел за установено следното: На 02.10.2023 г. в гр. София, З. е управлявал МПС „БМВ“ модел „320 Д“, с рег. № [рег. номер], с посока на движение от ул. „657-ма“ към ул. „Президент Линкълн“, като при проверка е отказал да му бъде извършена проверка за употреба на наркотични вещества с Дръг тест 5000 № АРММ-0017. Издаден му е талон за медицинско изследване с номер 0150240 за ВМА и са му връчени холограмни стикери. Прието, че З. е извършил нарушение на чл. 174, ал. 3, пр. второ ЗДвП, като му е издадена ЗНПАМ, едновременно с което му е отнето СУМПС. На същата дата З. се явил във ВМА и извършил назначените му изследвания, според които в предоставените проби не се установява присъствие на наркотични вещества и техни метаболити. Съобразно този резултат, с Решение № 2982/07.05.2024 г., постановено по адм. дело № 10235/2023 г. по описа на Административен съд – София-град, е отменена ЗНПАМ № 2641/02.10.2023 г. От представено писмо е установено, че СУМПС е върнато на З. на 09.05.2024 г. Изслушани са свидетелските показания на Н. К. С., с която З. живее на семейни начала, според които лицето има алергии и пие много лекарства, поради което е отказало да даде проба. Според показанията на свидетеля за времето, през което З. е бил с отнето свидетелство за управление на МПС – около 7-8 месеца, същият е бил изнервен, тъй като лишаването му от книжка е повлияло на всеки аспект от живота му, включително е препятствало извършването на трудова дейност. С. е пояснила, че хората от обкръжението на ищеца са започнали да споменават, че е наркоман, което също му се отразило неблагоприятно. При така установената фактическа обстановка, за да отхвърли иска, административният съд е формирал правен извод за неговата неоснователност и недоказаност. За безспорно доказано е прието наличието на незаконосъобразен административен акт, както и на настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в причинено неудобство и настъпила нервност. Прието е обаче, че настъпилите вреди се дължат изключително на поведението и/или волята на ищеца, което съобразно чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ изключва отговорността. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно, отговорността на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният акт, респ. действие или бездействие, да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Реално претърпяна вреда (имуществена и/или неимуществена) и 4. Причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно, като липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Както правилно е приел и административният съд, в случая се установява първата предпоставка, въз основа на която е допустимо да бъде ангажирана отговорността на държавата, а именно – наличието на незаконосъобразен административен акт – ЗНПАМ № 2641/02.10.2023 г., издадена от мл. авток. М. Иванов към СДВР, отдел „Пътна полиция“, отменен с Решение № 2982/07.05.2024 г., постановено по адм. дело № 10235/2023 г. по описа на Административен съд – София-град. За да бъде ангажирана отговорността на държавата, е необходимо да бъде установена и доказана не само незаконосъобразна административна дейност, но и настъпили вреди, като пряк и непосредствен резултат от тази дейност (чл. 4 ЗОДОВ). Вредата е отрицателната последица, с която се засягат неблагоприятно имуществени права и/или защитени от правото нематериални блага и неимуществени интереси на увреденото лице, като „пряка и непосредствена“ е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно-следствена връзка, която съществува между тях. Настоящият касационен състав приема за доказано наличието на претърпени от ищеца – касатор в текущото производство, негативни изживявания и психоемоционален дискомфорт, съответно наличието на подлежащо на обезщетяване засягане на неимуществени блага на лицето (неимуществени вреди). Този извод следва и е подкрепен от свидетелските показания, според които в резултат на наложената принудителна административна мярка З. е изживял негативни емоции – самочувствието и достойнството му пострадали, а хората го гледали подозрително. Лицето е търпяло и неудобство при придвижването си. Негативните изживявания на З. във връзка с отнемане на СУМПС следва да бъдат определени като претърпени от ищеца неимуществени вреди. Принудителното въздействие върху обичайния му начин на живот, следствие от наложената ПАМ, несъмнено е причинило затруднения и неудобства, рефлектирали и върху емоционалното състояние на ищеца. От изложеното следва да се приеме, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между наложената на ищеца ПАМ и претърпените негативни последици. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че спрямо процесния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно посочената норма, ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. В случая не се установява такова поведение, обуславящо приложение на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като ищецът е решил да се възползва от един от предоставените му от закона алтернативни начини за изследване за употреба на наркотични вещества съобразно чл. 3а, т. 1 от Наредба № 1/19.07.2017 г. Доколкото отказът за извършване на тест е последван от даване на биологични проби, т.е. не е бил налице отказ за тестване по смисъла на чл.171, т.2а, б. „б“ от ЗДвП, респ. изначално не са били налице условията за налагане на ПАМ, не следва отпадане отговорността на посоченото основание. В посочения смисъл е Решение № 1215/04.02.2026 г., постановено по адм. дело № 9988/2025 г. по описа на ВАС. По изложените съображения, съдът приема за доказани елементите от фактическия състав на отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства установява по категоричен и безпротиворечив начин житейски логичните твърдения в исковата молба за изпитани негативни емоции от ищеца. По отношение на размера на обезщетението следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според която размерът му за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост"“е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането, само по себе си, има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетение като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага и интереси са имали за своя притежател, в т. ч. личните чувства на увредения и начина, по който той субективно е понесъл вредите, като обезщетяването не следва да представлява източник на неоснователно обогатяване. При съобразяване конкретиката на процесния случай – личното положение на ищеца като лице, което не е могло да ползва собствения си лек автомобил в продължение на 7 месеца, понесените негативни псохоемоционални изживявания и състояния справедливото обезщетение според настоящия касационен състав е в размер на 2 000,00 лв./1022.58 евро/. Следва да се посочи, че по делото не са доказани твърдените вреди във връзка с препятстване трудовата дейност на З., доказателствената тежест за което е именно на ищеца. Основателността на главния иск обуславя и основателност на акцесорната претенция за заплащане на лихва върху главницата на присъденото обезщетение, която следва да бъде уважено, считано от момента на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. По разноските: При този изход на спора, съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, СДВР следва да бъде осъдена да заплати в полза на К. С. З. понесените деловодни разноски, както следва: 10 лв. за държавна такса за първоинстанционното производство, 2,56 евро за касационно оспорване и 320 лв. за адвокатско възнаграждение за всяка съдебна инстанция. Последното е определено съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв вр. чл. 8, ал. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. – съобразно уважената част от иска. В полза на страната се следват общо 334,90 евро, превалутирани на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. При този изход на спора и навременна претенция, съобразно отхвърлената част от иска, разноски се следват в полза на СДВР съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, в размер на 120,00 лв. за всяка от съдебните инстанции на основание чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Посочената сума в общ размер на 240,00 лв. следва да се превалутира на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като възлиза на 122,71 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение