Решение № 3271 от 4.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12144/2011 г.

Решение № 3271 от 4.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12144/2011 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. М. от [населено място], подадена против решение № 419 от 27.07.2011 г., постановено от Административен съд - П., осми състав, по адм. д. № 433/2011 г. С касационната жалба са релевирани касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Касационната жалбоподателка оспорва изводите на първоинстанционния съд и счита, че в съдебното решение неправилно е прието, че въпросите относно пороците в издаването на Удостоверение № 15/10.01.1983 г., както и в оформянето на Протокол № 20/22.12.1982 г. и Решение № 161/22.12.1982 г. на ОБНС - П., са неотносими към предмета на спора, поради което не се е произнесъл по тях. Излага становище, че по отношение на процесната заповед № РД-15-1831 от 03.11.2000 г. недвусмислено е доказано, че съществуват съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Претендира отмяна на обжалваното решение, като незаконосъобразно постановено и връщане делото за повторно разглеждане на Административен съд - П. или Върховният административен съд да реши делото по същество с проглясяване за нищожни Протокол № 20/22.12.1982 г., Решение № 161/22.12.1982 г. на ОБНС - П. и заповед № РД-15-1831 от 03.11.2000 г. на кмета на община П.. Ответникът - кметът на община П. не изразява становище по касационната жалба. Заинтересованите страни - М. К. от [населено място] и К. Ц. от [населено място] не заявяват мнение по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, защото като основание за оспорване на административния акт е посочена липсата на решение № 161/82 г. на ОбНС – П., за което правилно съдът е приел, че това решение е основание за издаване на Удостоверение № 15/10.01.1983 г., което е правопораждащ факт за ползвателя. Такова решение съществува в Протокол № 20/82 г. на ИК на ОбНС и удостоверението правилно е зачетено от съда, като инцидентното изследване на законосъобразността му е недопустимо. Според участващия по делото прокурор в случая са налице стабилни административни и съдебни актове, с които е признато правото на ползване на ползвателя и процедурата по трансформиране на това право на собственост върху спорния имот е приключила, а след като са приключили и всички последващи процедури, недопустимо е да се навеждат доводи за нищожност поради неистинност на удостоверението. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на М. М. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в с преклузивния срок, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 419 от 27.07.2011 г. е отхвърлена жалбата на М. М. от [населено място] срещу заповед №РД-15-1831 от 03.11.2000 г. на кмета на община П., с която на основание чл. 44, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА във вр. с § 62, ал. 3 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. е признато правото на ползвателя Ц. Ц. от [населено място] да придобие право на собственост върху предоставения му за ползване земеделски имот – масив 22, парцел 003 в местността "Плочата" по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ в размер до 600 кв. м., и е наредено да се извърши оценка на имота по реда на ПМС № 234/1999 г. Със същото решение М. М. е осъдена да заплати на община П. сумата от 150 /сто и петдесет/ лава като разноски по административно дело № 433 по описа на съда за 2011 г. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - П. е приел, че процесният административен акт е издаден от кмета на община П., която е компетентният орган по степен, място и материя да издава актове на основание § 62, ал. 3 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. Съдът е констатирал, че местността "Плочата" се намира в землището на община П., поради което точно кметът на община П. е компетентен да издава административни актове с гореописания предмет. Установено е, че атакуваната заповед е издадена в писмена форма, съгласно изискванията на чл. 15, ал. 2 от Закона за административното производство /сега отменен, но действащ по време на нейното издаване/. В мотивите на обжалваното решение е счетено, че заповедта е съобразена и с административнопроизводствените правила, подробно описани в § 62, ал. 1 и 2 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г., защото видно от приложената административна преписка, със заповед № РД-15-116 от 28.01.1998 г. е назначена комисия по ал. 1, която на 09.12.1998 г. е провела заседание, в което под № 6514 е дала становище да се уважи молбата на ползвателя Ц. Ц. за придобиване на правото на собственост върху предоставената му за ползване земеделска земя, като е безспорно установено, че и ползвателят, и наследникът на бившия собственик са получили оспорената заповед на дата 24.11.2000 г. Относно изпълнението на изискванията на материалния закон първоинстанционният съд е преценил, че заповедта е оспорена с твърдение, че не е налице решение № 161/1982 г. на ОбНС-П., а това решение е основание за издаване на Удостоверение № 15/10.01.1983 г. Според първостепенния административен съд визираното решение се съдържа в Протокол № 20/1982 г. на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет - П. и по данни на община П., само съхраняваното в Държавния архив копие не е подписано от председателя на ИК, а от секретаря, като се твърди, че има и други копия, които са подписани, но само това се съхранява в Държавния архив. По отношение на този въпрос първоинстанционният съд е счел, че е неотносим към предмета на спора – нищожна ли е атакуваната заповед, защото той може да се изследва само при направено оспорване на Удостоверение № 15/10.01.1983 г. по съответния ред, а в случая няма данни такова оспорване да е проведено, като няма и твърдение в този смисъл от страна на жалбоподателката. С оглед на това съдът е решил, че като неоспорено и валидно от външна страна визираното удостоверение законосъобразно е зачетено от комисията и кмета на община П. при издаването на заповедта, която е предмет на съдебното производство. При това положение първоинстаницонният съд също е отчел неговата валидност, тъй като е недопустимо инцидентно да изследва неговата законосъобразност, за което не е и сезиран, от което е извел заключение, че в случая липсва основание за обявяване нищожност на оспорената заповед №РД-15-1831 от 03.11.2000 г. на кмета на община П.. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстаницонният административен съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Това е така, защото в жалбата, по която е образувано първоинстанционното дело се съдържа оплакване и се претендира само обявяване на нищожност на процесната заповед, тъй като същата е издадена още през 2000 г., когато е редовно връчена на наследодателя на жалбоподателката, а жалбата е предявена единадесет години по- късно - на дата 12.04.2011 г. С оглед на това твърденията за незаконосъобразност, поради допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон безспорно са просрочени и не следва да се обсъждат в този процес. О. текста на първоинстанционната жалба е видно, че оспорващата М. М. е обжалвала атакуваната заповед с оплакване, че "не съществува пълно законово основание за нейното издаване". Доколкото пълната липса на правно основание за постановяване на административен акт представлява основание за прогласяване на неговата нищожност, първоинстанционният съд е изследвал този въпрос и надлежно се е произнесъл по него. Освен това, съобразявайки задължението си служебно да прецени всички основания за нищожност, решаващият съдебен състав на АС - П. правилно е обсъдил наличието на компетентност и изискуемата от закона форма за издаване на атакуваната заповед, от което е формирал верен извод за валидност на процесния индивидуален административен акт. По отношение на възраженията на жалбоподателката, които са възпроизведени и в касационната жалба, че Удостоверение № 15/10.01.1983 г. е документ с невярно съдържание, настоящият съдебен състав счита, че в мотивите на обжалваното съдебно решение правилно е преценено, че съдът не следва да се разглежда сега инцидентно и да установява това обстоятелство. Точно е констатирано, че решението на комисията по § 62, ал. 1 от ПЗР на ПМС 456/1997 г. и заповедта на кмета на община П. се основават не само на това удостоверение, но и на регистъра на ползвателите при ОбНС-П., извлечение, от който е приложен на л. 13 от първоинстанцонното дело, и който не е оспорен и опроверган от страна на жалбоподателката. Следва да се сподели становището на решаващия съдебен състав, че в конкретната хипотеза се касае за поредица от стабилни административни и съдебни актове, с които е ползвателят законосъобразно е преобразувал правото си на ползване в право на собственост, а именно: 1. / заповед на областния управител за утвърждаване ПНИ №РД-13-118/20.11.2007 г., обн. ДВ, бр. 101/2007 г., която в случая не е обжалвана; 2. / заповед за оценка, която е обжалвана и потвърдена с решение № 13085 от 04.11.2010 г., постановено от Върховния административен съд, по адм. дело № 9709/2009 г.; 3. / заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ - №РД-12-3036/29.12.2010 г., която не е обжалвана; 4. / протокол за въвод във владение на бившия ползвател, след като е станал собственик след заплащане на сумата по оценката. Горепосочените административни и съдебни актове, разгледани в своята съвкупност представляват сложен фактически състав, който в случая е изпълнен изцяло и на основание на който ползвателят Ц. Ц. вече е придобил право на собственост /починал е след извършения въвод във владение - на 29.01.2010 г., видно от справка на л. 31 от делото и съдът законосъобразно е конституирал като заинтересована страна неговият единствен наследник К. Ц./. Настоящият съдебен състав не възприема тезата на касационната жалбоподателка, че в обжалваното решение погрешно е прието, че въпросите относно пороците в издаването на Удостоверение № 15/10.01.1983 г., както и в оформянето на Протокол № 20/22.12.1982 г. и Решение № 161/22.12.1982 г. на ОБНС - П., са неотносими към предмета на спора, поради което не се е произнесъл по тях. Касационният съдебен състав намира за неоснователно това становище и споделя приетото от страна на първоинстанционния съд, че в случая законово регламентираната процедура по придобиване собственост върху спорния имот от бившия ползвател е приключила, след като е преминала през всички фази, завършващи с отделни административния актове, които са влезли в сила. Ето защо бившият ползвател на имота е придобил статут на собственик на имота, легитимиращ се като такъв със талибани административни актове, като някои от тях са влезли в сила след съдебно оспорване. В мотивите на оспореното съдебно решение правилно е отразено, че не следва отново да се обсъжда и въвежда като довод за нищожност - неистиност на удостоверението, с което е предоставено право на ползуване, след като вече са приключили всички последващи процедури - влязъл в сила план на новообразуваните имоти, заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, заплащане на влязла в сила оценка и въвод във владение, в какъвто смисъл е и постоянната съдебна практика, цитирана от първоинстанционния съд - решение № 3156/10.03.2009 г. на ВАС по адм. дело № 13187/2008 г. и др. От съществено значение в случая е и обстоятелството, че по искане на процесуалния представител на касационната жалбоподателка настоящото касационно производство е спирано по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 144 АПК до приключвано е граждански дела, като нито едно от тях не е решено в полза на оспорващата М. М.. От постъпилото и приобщено към настоящото дело определение № 674 от 23.05.2014 г. на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, постановено по адм. д. № 873/2014 г. е видно, че с него не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Плевенския окръжен съд № 328 от 10.06.2013 г. по в. гр. д. № 221/2013 г., с което е потвърдено решение № 1530/22.10.2012 г., постановено по гр. д. № 3297/2012 г. на Плевенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от М. М. против К. Ц., като наследник на Ц. Ц., иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинността на Удостоверение № 18/10.11.1998 г. С придружително писмо от 03.06.2019 г. Върховният касационен съд е изпратил на Върховния административен съд заверен препис от определение № 179 от 12.04.2019 г., постановено от Върховния касационен съд, първо отделение на Гражданска колегия, по гр. д. № 4052/2018 г., с което определение ВКС не допуснато касационно обжалване на решение № 272 от 02.07.2018 г., постановено по в. гр. д. № 349 от 2018 г. на Плевенския окръжен съд, първи състав, с което е потвърдено решение № 284 от 28.02.2018 г., постановено по гр. д. № 2603 от 2014 г. на Плевенския районен съд. От мотивите на определението на ВКС и от мотивите, изложени в горепосоченото въззивно решение се установявя, че с влязлото в сила решение № 284 от 28.02.2018 г., постановено по гр. д. № 2603 от 2014 г. на Плевенския районен съд е отхвърлен предявения от М. М. и М. К. срещу К. Ц. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване, че наследодателят на ответника К. Ц. - Ц. Ц. не е станал собственик на основание заповед № РД - 15- 1831/03.11.2000 г. на кмета на община П. на следния имот: поземлен имот с идентификатор 56722.714.3 по кадастрална карта на гр. П., одобрена със заповед № РД-18-71/06.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 600 кв.м., бивш имот № 714. 3 по ПНИ, находящ се в масив 22, парцел 003 по плана на гр. П.. Следователно в хода на настоящото производство не са оборени верните и обосновани правни изводи на първоинстанционния административен съд. По изложените съображения касационният съдебен състав счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,