Решение № 6332 от 12.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1932/2025 г.

Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на ТП на НОИ София град против решение 28008/20.12.2024 г., поправено с Решение 28024/20.12.2024 г. постановени по адм. дело 4354/2024 г. по описа на Административен съд София-град. Изложени са подробни съображения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 209 от АПК. Чрез пълномощник главен юрисконсулт Д. Велкова моли да се отмени съдебното решение. Претендира разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Ответникът по касационната жалба И. Н. П., чрез адвокат Ю. Благоева изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа представения отговор с подробно становище по касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е неоснователна. С решение 28008/20.12.2024 г., поправено с Решение 28024/20.12.2024 г. постановени по адм. дело 4354/2024 г. по описа на Административен съд София-град е отменил по жалбата на И. Н. П., Решение 2153 21 80 от 15.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ София град и потвърденото с него разпореждане [номер]/14 от 20.02.2024 г. на длъжностното лице по "Пенсионно осигуряване", с които на основание чл. 69, ал. 4 КСО е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и е върнал преписката на пенсионните органи за издаване на нов акт при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на съдебното решение. Присъдил е разноски. В разпоредбата на ал.2 на чл. 69 КСО е уредено придобиването на право на пенсия от държавните служители по ЗМВР, като в ал. 4 са уредени по благоприятни условия за лицата по ал.1, 2 и 3 ако са прослужили 15 години на длъжности от летателния състав, парашутистите, екипажите на подводни съдове и водолазния състав, като те придобиват право на пенсия при навършване на 42 години и 10 месеца. Съгласно ал. 9, от 31.12.2016 г. възрастта при лицата по ал.1 7 се увеличава от първия ден за всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 55 годишна възраст за лицата по ал. 1, 2, 3, 5, 5а и до 45 -годишна възраст за лицата по ал. 4 и 7. По делото е установено, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст - 27.09.2023 г., ответникът по касацията има навършени 44 години, 0 месеца и 17 дни, както и осигурителен стаж от първа категория 21 години, 05 месеца и 04 дни. , т.е. отговаря първите две от кумулативните изисквания възраст и стаж. Спорът е относно заеманата от оспорващия длъжност и дали същата е от водолазния състав, т.е. материалноправен, за да се отговори и на последното кумулативно изискване на чл. 69, ал.4 КСО. Пенсионните органи са приели, че заявителят не е отговарял на изискванията на чл. 69, ал.4 КСО, тъй като не е бил лице от водолазния състав, респективно не е заемал основна длъжност водолаз. Първоинстанционният съд е приел, че ответникът по касация е лице изпълнявало държавна служба по законите по чл. 69 КСО и осъществявало водолазна дейност. Административния орган не бил изследвал нормите свързани с изискването за изплащане на допълнително възнаграждение за тази дейност и тълкували превратно разпоредбите на чл. 22 и чл. 25 от Инструкция 8121з-33 от 10.01.2019 г. за условията и реда за осъществяване на водолазна дейност от полицейските органи и органите за пожарна безопасност и защита на населението в МВР (отм.) относно наличието на минимум 12 спускания под вода на година, от които 2 през зимния период и неправилното тълкуване на отработени под вода 1000 часа от началото на водолазната дейност. Приел, че в настоящия случай се установява, че държавните служители в системата на МВР, които изпълняват водолазна дейност биват третиране неравноправно със служителите на МО, изпълняващи същата дейност, тъй като в Класификатора на длъжностите във вътрешното министерство не фигурира длъжността водолаз, независимо, че се изпълняват специфичните й функции. При тези мотиви отменил обжалвания административен акт. Решението на Административен съд София-град е правилно като краен резултат. За да се признае право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на ответника по касацията на основание чл.69 ал.4 от КСО следва да се установи, че същия в разглежданата хипотеза е държавен служител по ЗМВР, че има навършена възраст 44 години и че има прослужени 15 години на длъжности от водолазния състав. Именно последното условие е спорно между страните и в тази насока са и възраженията в касационната жалба. Кодексът за социално осигуряване акт не съдържа определение на понятието водолазен състав. Такова обаче може да се извлече от други нормативни актове уреждащи дейността на МВР. В тази връзка административния орган е следвало да съобрази разпоредбата на §1 т.2 от ДР на Инструкция 8121з-33 от 10.01.2019 г. за условията и реда за осъществяване на водолазна дейност от полицейските органи и органите за пожарна безопасност и защита на населението в Министерството на вътрешните работи (отм.), според която по смисъла на тази инструкция водолаз е специалист, който е придобил съответни знания и умения и е допуснат за изпълнение на дейности под водата и в хипербарни устройства с помощта на специална екипировка и технически средства. В този нормативен акт не е предвидено, че за да се третира даден служител като водолаз е необходимо да заема такава длъжност. Напротив предвиждането е само да бъде допуснат до изпълнение на дейности под водата и в хипербарни устройства, в каквато насока са изводите на първоинстанционния съд. Наред с гореизложеното, към момента на издаване на оспорените административни актове е била действаща Инструкция 8121з-976 от 27.06.2023 г. за условията и реда за осъществяване на водолазна дейност от полицейските органи и органите за пожарна безопасност и защита на населението в Министерството на вътрешните работи. По аргумент на чл.11 ал.2 т.3 от тази инструкция водолазния състав на съответната структура, включва служителите с потвърден допуск до водолазни спускания съгласно чл. 16. Именно от тези правни норми е следвало административните органи да се ръководят при преценка дали ответника по касацията е отговарял на изискванията на чл.69 ал.4 от КСО. Такава преценка в оспорените административни актове липсва. Следва за пълнота да се посочи, че правната норма на чл.69 ал.4 от КСО не съдържа изискване заявителя да е бил на длъжност водолаз за разлика от разпоредбата на чл.69 ал.7 от КСО. Като са се отклонили от хипотезата на приложимия нормативен текст, административните органи са издали актовете в противоречие с материалния закон. В тази връзка правилно делото е върната като преписка на административния орган, който да се произнесе по заявлението на ответника за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в качеството му на длъжностно лице по чл. 98 от КСО в териториалното поделение на Националния осигурителен институт София град, за ново произнасяне съобразно мотивите на съдебните решения. По изложените съображения атакуваното съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. В тежест на касатора следва да бъдат възложени направените от ответника по касационната жалба разноски, които съобразно доказателствата в тази насока договор за правна защита и съдействие възлизат на сумата от 500,00 лева. Не са налице основания за тяхното редуциране. Същите са в съответстващ на правната сложност на спора размер. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение