Решение № 8656 от 24.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15071/2013 г.

Решение № 8656 от 24.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15071/2013 г., I о., докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], [жилищен адрес] срещу решение № 1780 от 4.07.2013 г. на Административен съд - [населено място], І отделение, ХХІV-ти състав, постановено по адм. д. № 1862/2013 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № 13-49489 от 22.04.2013 г., издадена от заместник териториален директор на ТД на НАП - [населено място], с която на основание чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “д“ от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по отношение на дружеството, чрез запечатване на обект – павилион „Бърза закуска“, находящ се в [населено място], [улица] № 160, както и забрана на достъпа до него за срок от 15 (петнадесет) календарни дни. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон и несъответствие на наложената ПАМ с целта на закона. Касаторът поддържа, че оспорената заповед не съдържа мотиви по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и чл. 186, ал. 3 ЗДДС относно целта и срока на наложената мярка, като в нея погрешно е посочен административния адрес на търговския обект, който реално се намира в [населено място], кръстовището на [улица]и [улица]. Посочва, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички отменителни основания и доводи, посочени в жалбата до него, както и, че е затруднено правото му на защита с оглед формалното мотивиране на заповедта с основанията за предварително изпълнение по чл. 60, ал. 1 АПК. Поддържа, че не е извършил нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства (Наредба № Н-18/2006г.), тъй като в деня на проверката управителят П. Гамбезова с пълния пакет документи на ЕКАФП е извършила промяна в данните по регистрацията на ЕКАФП в обслужващата сервизна фирма [фирма]. Дори да е налице осъществен състав на административно нарушение, касаторът поддържа, че процесната ПАМ е наложена в нарушение на целите по чл. 22 ЗАНН да се предотврати повторно подобно нарушение, тъй като при повторна проверка на 6.03.2013 г. всички документи във връзка с ЕКАФП се намирали в търговския обект, което обосновавало несъразмерността на ПАМ. Искането е за отмяна на решението. Касаторът [фирма], ЕИК[ЕИК] е подал частна жалба срещу определение № 4388 от 26.08.2013 г. на АС – Варна, ХХІV-ти състав, с което е допълнено решение № 1780 от 04.07.2013 г. в частта за разноските, като е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 (сто и петдесет) лв. Поддържа, че ответникът не е представил списък на разноските, поради което не може да претендира допълване на решението в тази насока. Ответникът - зам. директор на ТД на НАП [населено място], не се представлява в касационното производство и не е изразил становище по касационните доводи. Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу заповед №13-49489 от 22.04.2013 г. на заместник териториален директор на ТД на НАП - [населено място], с която на основание чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “д“ ЗДДС му е наложена принудителна административна мярка „запечатване на обект – павилион „Бърза закуска“, находящ се в [населено място], [улица], както и забрана на достъпа до него за срок от 15 (петнадесет) календарни дни. Първоинстанционният съд е приел в мотивите си, че атакуваната заповед е издадена въз основа на акт за установяване на административно нарушение (АУАН) бланков № 0028919 от 08.03.2013г., установяващ липса на паспорт на ЕКАФП при извършена от контролни органи на 4.03.2013 г. проверка на търговския обект. Приел е, че в тази случаи административният орган действа при условията на обвързана компетентност, като оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна – издадена от компетентен орган, съдържаща мотиви относно срока и целта на налагането й, при правилно приложение на материалния закон. Съгласно чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “д“ ЗДДС (редакция ДВ, бр. 23/2013 г. в сила от 08.03.2013 г.) принудителната административна мярка запечатване на обект за срок до един месец, независимо от предвидените глоби или имуществени санкции, се прилага на лице, което не спази реда или начина за съхраняване на документи, издавани от/във връзка с фискалните устройства (ФУ). Разпоредбата на чл. 42, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18/2006 г. вменява задължение на лицата със стационарни търговски обекти да съхраняват в търговския обект паспорт на ФУ. В случая не е имало спор и се установява от протокол № 0014713 от 04.03.2013 г., АУАН №0028919 от 8.03.2013 г. и НП №13-49488 от 22.04.2013 г. на ТД на НАП - В., че при извършена на 4.03.2013 г. данъчна проверка на обект по смисъла на пар. 1, т. 41 от ДР на ЗДДС – павилион „Бърза закуска“, находящ се в [населено място], [улица], стопанисван от касатора, лицето не е изпълнило задължението си да съхранява в горепосочения стационарен търговски обект паспорт на ЕКАФП в нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18/2006 г. Логическото и систематично тълкуване на визираната норма сочи, че налагането на ПАМ е обусловено от установяването на посоченото деяние, което съставлява административно нарушение, определено като такова съобразно чл. 185, ал. 2 от ЗДДС и чл. 42, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. При правилно приложение на материалния закон административният съдия е приел, че в конкретния случай извършеното административно нарушение е безспорно установено, поради което е налице хипотезата на чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “д“ ЗДДС. При определяне на срока на ПАМ административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, която съгласно чл. 169 АПК подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Съгласно чл. 22 ЗАНН за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съответно на съдържащата се в чл. 22 от ЗАНН позитивна правна уредба е разбирането за деленето на принудителните административни мерки на превантивни, преустановителни и възстановителни. Независимо, че към момента на налагане на процесната ПАМ противоправната дейност е прекратена, целта на мярката се ограничава до превенция, т.е. да се въздейства предупредително към лицето да не допуска подобно административно нарушение. Неоснователни са доводите на касатора за липса на мотиви в оспорената заповед относно целта на налагане на ПАМ, както и неправилната им замяна с мотиви по чл. 60, ал. 1 АПК. Както правилно е отбелязал административният съдия, на стр. 2 от заповедта се съдържат изрични мотиви, както относно срока, така и относно целта на налагане на ПАМ. ПАМ е определен в средния законов размер при съобразяване на спазваната от лицето финансова дисциплина, липсата на задължения към бюджета и като превенция срещу нежелан резултат за фиска в случай на продължаване на нарушението. Тези мотиви са обсъдени в обжалваното съдебно решение, в което при правилно приложение на материалния закон е прието, че събраните по делото доказателства обосновават налагането на ПАМ по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “д“ ЗДДС. Правилно е прието в обжалваното решение, че погрешното посочване на адрес на търговския обект не се отразява на законосъобразността на акта, нито е нарушило правото на защита на засегнатото лице срещу наложената му ограничителна мярка. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че при постановяване на решението не са обсъдени направените възражения. Съдът е отговорил на всички доводи на жалбоподателя - касатор в настоящото производство, които се отнасят за нарушения на изискванията за форма на акта. Направените изводи са изградени при правилно тълкуване и приложение на чл. 186, ал. 3 от ЗДДС и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и се споделят от настоящия касационен състав, поради което не следва да бъдат повтаряни. Крайният извод на първоинстанционния съд за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. "д" от ЗДДС се подкрепя от доказателствата по делото и съответства на правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Доводите на касатора, че на датата на данъчната проверка на 4.03.2013 г. управителят на дружеството е бил на консултация относно документите на касовия апарат са неотносими към състава на нарушението по чл. 42, ал. 1, т. 2 от Наредба №Н-18/2006 г. Същият подзаконов нормативен акт не урежда възможност за дерогиране на задълженията за съхраняване на документите във връзка с ЕКАФП във връзка с „консултация по повод на документите“. В тази връзка представеното удостоверение № 8/17.05.2013 г. от [фирма] (стр. 32 от делото) е неотносимо към спора. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г. всяка сервизна фирма води на отчет ФУ, като открива за всяко устройство сервизно досие, в което съхранява документите, получени или издадени във връзка с регистрацията и сервизното обслужване, като профилактичните проверки и/или ремонти се вписват в досието в таблична форма. Пред административния съд не са представени доказателства за проверка или ремонт на ФУ съобразно чл. 50, ал. 1 от Наредба № н-18/2006 г., поради което изтъкнатите от касатора доводи в тази насока са плод на защитна версия, неотносима към състава на извършеното административно нарушение. По изложените съображения и като е приел, че оспорената заповед е законосъобразна, като постановена от компетентен административен орган, в установената форма и при правилно приложение на материалния и процесуален закон, административният съдия не е допуснал визираните в касационната жалба касационни оплаквания по чл. 209, т. 3 АПК. По изложените съображения решението, с което жалбата на [фирма] срещу заповед № 13-49489 от 22.04.2013 г. е отхвърлена, следва да се остави в сила. Правилно е и обжалваното от касатора определение № 4388 от 26.08.2013 г., с което е допълнено решение № 1780 от 4.07.2013 г. в частта за разноските, като е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 (сто и петдесет) лв. Ответникът заместник директор на ТД на НАП - В. своевременно е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение с писмени бележки от 04.06.2013 г., постъпили преди даване ход по същество на спора. При липсата на други направени в хода на съдебното производство разноски за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не е необходимо представяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК, тъй като същото е в нормативно определен размер от 150,00 лв. съгласно чл. 8, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакция в сила към постановяване на обжалваното определение). Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,