Решение № 99 от 27.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2321/2020 г.

Решение № 99 от 27.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2321/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на Л. Л. Б. и на Й. В. Н. – майка и законен представител на Л. Л. Б. и Г. Л. Б., на въззивно решение № 114/13.03.2020 г. на Софийски окръжен съд по гр. д. № 787/2019 г., с което е потвърдено решение № 141/22.07.2019 г. по гр. д. № 155/2018 г. по описа на Районен съд – Самоков, с което е обявен за недействителен по отношение на държавата и на Л. Л. Б., Л. Л. Б. и Г. Л. Б., действащи чрез своята майка и законен представител – Й. В. Н., на основание чл. 216, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 6 ДОПК, договор за дарение на недвижим имот, сключен на 24.03.2015 г. с нотариален акт № 97, том № І, рег. № 829, дело № 85 от 2015 г. на нотариус Б. М., с район на действие Районен съд - Самоков, с който Л. Л. Б. дарява на Л. Л. Б. и Г. Л. Б., действащи чрез своята майка и законен представител – Й. В. Н., следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 4, с идентификационен номер № ****, представляващ самостоятелен обект в сграда, построена върху държавен поземлен имот, с идентификатор № ****, с адрес: [населено място], [жк], бл. № 19, ет. 2, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, с площ от 74. 79 кв. м., при съседи на същия етаж: № ****, под обекта № ****, над обекта № ***, ведно с избено помещение № 4, с полезна площ 3. 42 кв. м., при съседи: мазе № 3 на ап. № 3, мазе № 5 на ап. № 5 и коридор, ведно с 7. 35% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и при извършената проверка намира следното: За да се произнесе по иска въззивният съд е обсъдил събраните доказателства поотделно и в съвкупност, ведно с доводите на страните и наведените във въззивната жалба пороци и след установяване на същата фактическа обстановка е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Изложил е и собствени мотиви по отношение на релевираните възражения от страните, като е приел, че за да е изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК е необходимо длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество, с намерение да увреди публичния взискател. По спорният въпрос за наличие на намерение у длъжника Л. Л. Б. за увреждане на държавата, е приел, че намерението за увреждане на длъжника подлежи на установяване в производството. Посочил е, че договорът за дарение на недвижим имот с дата 24.03.2015 г., обективиран в нотариален акт № 97, том № І, рег. № 829, дело № 85 от 2015 г., с който Л. Л. Б. е дарил на децата си - Л. и Г. Б., действащи чрез своята майка и законен представител, свой собствен недвижим имот е сключен след като на длъжника е бил връчен ревизионният акт на дата 19.10.2011 г., както и ревизионният акт за поправка на ревизионен акт № 1162911/04.11.2011 г., връчен на 23.11.2011 г. Приел е, че към датата на сключване на безвъзмездната сделка Л. Л. Б. е знаел, че има публични задължения в особено големи размери, които не са били погасени към държавата, към 08.02.2018 г. Освен това, с извършването на безвъзмездно разпореждане със свой имот, длъжникът обективно е намалил имуществото си и по този начин е затруднил удовлетворяването на кредиторите си, поради което е приел, че е налице намерение у длъжника Л. Б. за увреждане на държавата по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Позовавайки се на постоянната съдебна практика е посочил, че намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия. Посочил е, че дори и да се приеме, че не е налице намерение у длъжника Б. за увреждане на държавата, то сделката, обективно е извършена във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице, по смисъла на § 1, т. 3, буква "а" от ДР на ДОПК. Освен това са налице и предпоставките за обявяване на процесната сделка за недействителна по отношение на страните и на основание чл. 216, ал. 1, т. 1 от ДОПК, тъй като дарението е безвъзмездна сделка. Приел е, че направеното за първи път в писмената защита с вх. № 1788/26.02.2020 г., искане за спиране на производството по настоящето дело с довода, че публичните задължения на длъжника са погасени по давност е несвоевременно, позовавайки се на т. 11 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС и практика на състави на ВКС, като е посочил, че разпоредбата на чл. 149, ал. 3 от ГПК дава възможност на страните да доразвият подробно в писмени защити само доводите и исканията си, които вече са изложили до приключване на устните състезания, но не и да навеждат нови такива. Тук за адм. дело дали и в зала/ В депозираната писменна защита, в срока по чл. 149, ал. 3 ГПК, от пълномощника на Л. Л. Б. и Г. Л. Б. – действащи чрез своята майка и законен представител – Й. В. Н. е направено искане за спиране на въззивното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради наличие на висящо производство пред Административен съд – София област, решението по което ще има значение за правилното решаване на настоящия спор. Предмет на административното производство е решение № ПИ-386/1.10.2019 г. на директора на ТД на НАП, с което е оставена без уважение жалбата на Л. Б. за отписване на посочените публични задължения поради погасяването им по давност. По това искане съдът не се е произнесъл с нарочно определение, а в решението си е приел, че същото е несвоевременно направено, позовавайки се на т. 11 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС. Следва да бъде посочено, че решението по административното дело е процесуална предпоставка за разглеждане на настоящия спор, тъй като то не би имало обратно действие по отношение преценката на процесната сделка. По повдигнатия процесуалноправен въпрос: С т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В този смисъл е и разяснението в т. 8 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което се прилага в тази част и при действието на ГПК от 2008 г. поради аналогичност на правната уредба, а именно: съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по обусловеното дело, за която съдът следи служебно. С оглед дадения отговор на правния въпрос въззивното решение, което е постановено въпреки наличието на основание по чл. 229, ал. 4 ГПК за спирането му, е недопустимо. На основание чл. 293, ал. 4 ГПК следва да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да започне съдопроизводствените си действия с установяване, дали спорът между страните по адм. д. № 1374/2019 г. на Административен съд – София област е приключил с влязло в сила решение /като съобрази, че за допустимостта следи служебно/. В случай, че установи, че не е приключило – да спре на основание чл. 229, ал. 4 ГПК настоящото производство до приключването му с влязло в сила решение, а в случай, че установи, че е приключил с влязло в сила решение, да се снабди със заверен препис от него и да съобрази извода си с това влязло в сила съдебно решение. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за воденето на делото във Върховния касационен съд. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.