Решение № 8968 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8948/2019 г.

Решение № 8968 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8948/2019 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Й. К., от [населено място], срещу Решение № 933/21.05.2019 г., постановено по адм. дело № 2882/2018 г. по описа на Административен съд – Бургас. Със същото е изменен Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № АУ000615-1/03.07.2018 г. издаден от гл. специалист в Дирекция "Местни данъци и такси" /МДТ/ при община Сливен, потвърден с Решение № НОМ 115/05.09.2018 г. на директора на Дирекция "МДТ" при община Сливен, в частта, в която на жалбоподателя са установени задължения за такса битови отпадъци /ТБО за 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г. в общ размер на 192, 73 лв. главница и лихва – 51, 80, като са определени задължения за ТБО за същите години в общ размер на 138, 65 лв. главница и 46, 72 лв. лихви. В останалата част жалбата е отхвърлена като са присъдени разноски и на двете страни по компенсация. Касаторът твърди, че оспореното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита че, неправилно в оспорения АУЗД задълженията за данък за недвижим имот /ДНИ/ и ТБО са определени върху 1/2 ид. част от данъчната оценка на имота, тъй като през процесния период е бил съсобственик с декларирана 1/4 ид. част от имота. Твърди, че от представените от административния орган доказателства не може безспорно да се установи, че на територията на общината е функционирало депо за обезвреждане на битови отпадъци, с оглед на което счита, че тази компонента от ТБО е незаконосъобразно начислена в оспорения АУЗД. По подробно изложени в жалбата доводи, иска решението да бъде изменено. Ответникът по касационната жалба – директора на Дирекция "МДТ" в Община Сливен, чрез процесуален представител мл. експерт. А. О., моли обжалваното решение да бъде оставено в сила по съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решението Административен съд – Бургас е изменил АУЗД № АУ000615-1/03.07.2018 г. издаден от гл. специалист в Дирекция "МДТ" при община Сливен, потвърден с Решение № НОМ 115/05.09.2018 г. на директора на Дирекция "МДТ" при община Сливен, в частта, в която са установени задължения за такса битови отпадъци за 2013, 2014, 2015, 2016 и. и 2017 г. в общ размер на 192, 73 лв. главница и лихва – 51, 80 лв., като са определени задължения за ТБО за същите години в общ размер на 138, 65 лв. главница и 46, 72 лв. лихви. За да достигне до този резултат, административния съд е приел, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при правилно приложение на административнопроизводствените правила. При проверка на материалната законосъобразност на акта, съдът е счел, че същият е постановен в противоречие с материалноправните разпоредби, в частта, в която са установени задължения за ТБО за услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Изложени са мотиви, че в близост до процесния имот не се установява да са налице територии за обществено ползване – улични платна, площади и др., което предпоставя извод, че тази компонента от ТБО не е била реално предоставяна. С оглед на тези изводи, и на основание чл. 71 от ЗМДТ, първоинстанционният съд е счел, че таксата за тази услуга е незаконосъобразно начислена и е изменил процесният АУЗД. В останалата част, оспорения административен акт е потвърден. Решение е валидно, допустимо и правилно. Атакуваният съдебен акт е постановен след обсъждане на събраните по делото доказателства съобразно доказателствената им сила и при правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, в резултат на което са формирани обосновани и логически издържани фактически и правни изводи. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че ДНИ е незаконосъобразно определен върху 1/2 идеални части при данъчна оценка в размер на 69 322, 50 лв. Както правилно е приел първоинстанционният съд, определения от административния орган размер на ДНИ е съобразен с наследственото правоприемство. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от Закона за наследството, наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. В тази връзка АС- Бургас е направил обоснован извод, че административния орган е съобразил обстоятелството, че след смъртта на майката на жалбоподателя през 2017 г., същият в качеството на наследник е станал носител на съществуващите към момента на настъпване на смъртта й задължения върху 1/4 идеални части и носител на задължения за собствените си 1/4 идеална част от имота или общо задължения върху 1/2 идеални части. Тези изводи са подкрепени и от заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза, където в отговора на въпрос № 1 е посочено, че в оспорения АУЗД № АУ000615-1/03.07.2018 г. е присъединена и 1/4 идеална част от съсобствеността на Р. К. на основание подадена коригираща декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 5404/02.11.2017 г. След съвкупен анализ на събраните в административното и съдебно производство доказателства, първостепенният съд е достигнал до обосновани изводи, че с извършеното плащане в размер на 1 497, 09 лв. по изп. д. № 697/2016 на ДСИ Сливен са погасени задълженията за ДНИ и ТБО на майка му – Р. К., установени с АУЗД № РА000376/08.05.2014 г. издаден от гл. експерт в Дирекция "МДТ" при Община Сливен. Правилно е прието, че с представените платежни нареждания за извършени плащания за периода 2015 г. – 2017 г. са били погасени задълженията му установени с АУЗД № РА000375/08.05.2014 г. издаден от гл. експерт в Дирекция "МДТ" при Община Сливен в съответствие с разпоредбата на чл. 169, ал. 3а от ДОПК, съгласно която до заявяването им за принудително събиране задълженията за съответния вид, установявани от общините, се погасяват по реда на възникването им, а когато се отнасят за една и съща година, лицето има право да заяви кое от тях погасява. Несподелима е тезата на кастора за недължимост на компонентата от ТБО – обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо. Първоинстанционният съд правилно е анализирал представените доказателства, като е достигнал до обоснован извод, че по делото е доказано наличието на депо за битови отпадъци, на територията на Община Сливен. По аргумент от чл. 71, т. 3 ЗМДТ таксата за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци се дължи от лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, когато общината използва съоръжения за обезвреждане. В заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ изрично е посочено, че депонирането на битови отпадъци, строителните и неопасните промишлени отпадъци от територията на Община Сливен се извършва на депо за неопасни отпадъци до с. Сотиря. От приложените по делото Акт за публична общинска собственост № 17/20.09.2005 г. както и договор от 01.08.2014 г. между кмета на Община Сливен и "Про груп партнерс" ДЗЗД се установява безспорно, че Община Сливен ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци находящо се в с. Сотиря. Тази услуга е необходима както по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, така и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, така и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци на нейната територия произтичащо от Закона за управление на отпадъците. Именно поради последното законодателят не е обвързал дължимостта на таксата от ползването на другите две услуги, а изрично е посочил, че таксата за обезвреждане е недължима само, когато общината не ползва съоръжение за обезвреждане. Във връзка с възраженията изложени в касационната жалба, че за периода от 01.01.2013 г. до 01.08.2014 г. не са представени доказателства за функциониране на депо за обезвреждане на отпадъци, пред касационната инстанция е представен договор от 30.12.2011 г. между Община Сливен и "Про груп партнерс" ДЗЗД, със същият предмет, с оглед на което следва да се приеме, че депото в с. Сотиря е функционирало в процесния период 2013 г. – 2017 г. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че обжалваното решение не страда от наведените в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 212 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение