Решение № 490 от 15.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4870/2013 г.

Решение № 490 от 15.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4870/2013 г., III о., докладчик съдията Петър Стоянов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/, във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/. Образувано е по касационната жалба на Марин Василев Маринов от гр. Русе, ул. "Руй планина" № 2, бл."Потсдам" 1, вх. А, ет. 3, ап. 9, чрез процесуалния представител адв. Златан Златанов, против решение № 1 от 8.02.2013 г., постановено по адм. дело № 64/2012 г. на Административен съд гр. Русе. В касационната жалба са развити съображения по съществото на спора. Твърди се, че оспореното съдебно решение е неправилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се съдебното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове в техния пълен размер. В съдебно заседание касаторът не се представлява. Ответникът-Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"/ГДИН/ при Министерство на правосъдието, гр. София, бул. "Ген. Н. Столетов" № 21, чрез процесуалния представител юристконсулт Юлиян Шемширов, оспорва касационната жалба като неоснователна. В отговор на касационната жалба, писмени бележки и в съдебно заседание се навеждат доводи, че претендираните вреди не са в пряка причинно-следствена връзка от незаконни действия или бездействия, при или по повод изпълнение на административна дейност от страна та ГДИН. Претендира се юристконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура в мотивирано заключение сочи неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, намери касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК и срещу подлежащо на оспорване съдебно решение. Разгледана по същество същата е неоснователна. С оспореното решение, постановено по реда на чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ основният съд е отхвърлил иска на касатора против ГДИН за сумата от 25000 лв. - обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени по време на престоя му в затвора-Белене, ведно със законната лихва от момента на причиняване на вредите до завеждане на иска, предявен като частичен в размер на 2500 лв., както и след тази дата до окончателното и изплащане. Осъдил го е да заплати юристконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът е приел, че в исковото производство, ищецът не е успял да докаже наличието на предпоставките за основателност на иска. Приел е, че не е доказан елемента от фактическия състав-незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност. Поради липса на този елемент от фактическия състав, първоинстанционният съд е приел и липсата на предпоставката-причинно-следствена връзка. При спазване принципа на служебното начало и от проверката на съдебното решение, съобразно разпоредбата на чл. 218 от АПК, настоящия касационен състав установи, че същото е валидно, допустимо и е постановено в съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, като основателността на иска предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общината по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. В конкретната хипотеза се претендира обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията в затвора-Белене-отказ за стоматологична помощ. В случая ищеца не се е справил с възложената му от чл. 203 от АПК доказателствена тежест. Не е доказано от ищеца твърдяното незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица при затвора-Белене и по-конкретно на медицинския персонал в кабинета по дентална медицина към затвора. Правилен е извода на решаващия съд, че в процесния случай не се касае за административни действия или бездействия на административен орган, тъй като разглежданата дейност не е административна, респективно провеждането или непровеждането на лечение на зъбите при проявено желание на пациента не съставлява фактическо действие по смисъла на закона. Неоснователни и недоказани са твърденията на ищеца, че не му е осигурен достъп до дентална помощ. Установено е също, че ищецът преди влизане в затвора не е провеждал необходимото му дентално лечение и е бил с 90% заболеваемост на зъбите, видно от заключението на съдебно-медицинската експертиза, приета и обсъдена от съда. От данните по делото не може да се установи, че вредата, изразяваща се във влошаване на зъбния статус и съпровождащите неимуществени вреди са пряк и непосредствен резултат от незаконосъобразни действия, бездействия, актове на орган или длъжностно лице на държавата, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност в затвора Белене. Първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че не са налице кумулативните предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за уважаване претенциите на ищеца. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че не са налице касационни основания за отмяна на първоинстанционното решение и същото следва да бъде оставено в сила. При очерталия се изход на делото и на основание чл. 143, ал. 4, във връзка с чл. 236 от АПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ГДИН сумата от 150 лв. -юристконсултско възнаграждение, определено съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,