Решение № 848 от 7.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2008 г.

Решение № 848 от 7.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./. С решение от 9.11.2007 год. по гр. дело № 1192/06 год. на Софийския градски съд в сила е оставено решението от 25.01.2006 год. по гр. дело № 8139/04 год. на Софийския районен съд, с което е уважен предявен от Р. В. В., С., М. и С. Б. П. иск за собственост на недвижими имоти, съставляващи УПИ VI-442 и УПИ XIV-442, двата от кв. 15 по плана на вилна зона "Б", както и на построените в тях сгради, и е отхвърлен предявеният от Л. Г. П., Т. Л. Б., Н. С. П., Ц. Б. Ч. и С. Б. П. насрещен иск за ревандикация на поземлен имот пл. № 807 от кв. 15 съгласно заповед от 31.07.2003 г. на кмета на район "В" за одобрение на поправка в кадастралния план на вилната зона, идентичен с части от урегулираните поземлени имоти, предмет на първоначалния иск. Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) е подадена касационна жалба от ответниците по положителния установителен иск за собственост и насрещни ищци, в която са изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт, чиято отмяна искат. Касаторите поддържат, че съдът незаконосъобразно е игнорирал разпоредбата на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.) и не е зачел задължителната сила на влязлото в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, както и че е допуснал нарушение при преценката на договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № */67 г. Ответниците по касация считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Фактическата обстановка по делото е безспорно установена. Ответниците по първоначалния иск и ищци по насрещния иск са наследници на Л. Г. П., собственик на една нива с площ от 4.092 дка землището на с. Б., м. "А", представляваща поземлен имот № 4* кад. лист 612 по кадастралния план от 1958 г., попадащ в строителните граници на кв. Бояна, вилна зона "Б", за който са отредени няколко парцела. С н. а. № * от 1967 год. наследодателят на първоначалните ищци В. В. закупил от ТКЗС "Г" - Г. баня незастроен парцел **** VI-442 от кв. 15, образуван от част от внесения в стопанството имот, собственост на Л. Г. П. Впоследствие с регулационния план от 1971 год. от закупения парцел ****а образувани парцели XIV-442 и VI-442, извършени са разпоредителни сделки и най-късно към 1990 год. всеки един от новообразуваните обекти е бил застроен с двуетажна вилна сграда съобразно одобрен архитектурен проект и строителни книжа. С влязло в сила решение по гр. дело № 7583/01 год. на Софийския районен съд, постановено в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, е отменен отказ на поземлената комисия и е възстановено правото на собственост в стари реални граници на наследниците на Л. Г. П. върху незастроени части от имот пл. № 442 по плана от 1958 г. С изменение на кадастралния план от 2003 г. за възстановената част от 682 кв. м е образуван имот № 807 от кв. 15. С помощта на техническа експертиза е установено, че останалата след възстановяването част от парцел VI-442 няма необходимата съгласно чл. 19 ЗУТ минимална площ за образуване на урегулиран поземлен имот, а частта, останала от парцел XIV-442, не притежава законоустановения минимум за лице. Въззивният съд приел, че сделката от 1967 год. е сключена при изпълнение изискванията на действащото тогава законодателство - Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижим имоти /ЗРПВПВННИ/. От друга страна с оглед разпоредбите на § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ във връзка с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, след изтичането на едногодишния срок по § 35 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ на сделката е придадено вещно действие, тъй като самият закон я валидизира. Затова приел за неоснователно позоваването от ищците по положителния установителен иск за собственост на другото въведено придобивно основание - придобивна давност. Като съобразил, че решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, макар и влязло в сила, не разпростира силата си на пресъдено нещо по отношение на неучаствалите в производството наследници на купувача по договора от 1967 г., предвид липсата на обективно и субективно тъждество между двете дела, въззивният съд извършил проверка на валидността и законосъобразността на акта за реституция по ЗСПЗЗ. Позовавайки се на нормите на чл. 10, ал. 7 и чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, и съобразно указанията по приложението на закона, дадени в ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС на РБ, т. 2, приел, че незастроените части от двата урегулирани поземлени имота са възстановени на ищците по иска за ревандикация в пълно противоречие с действащото законодателство, от което заключил, че те нямат законосъобразно възникнали права върху имот пл. № 807 от кв. 15. Обжалваното въззивно решение е правилно. Неоснователен е касационният довод за нарушение нормата на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), според която влязлото в сила решение е задължително за страните и техните наследници и правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други съдилища и учреждения в Републиката. Основен принцип в Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/ е, че собствеността се възстановява от специално създадения за това орган - поземлената комисия, сега общинската служба по земеделие и гори. Производството през този орган, респективно пред съда по жалба срещу негов отказ по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, е административно по своя характер и едностранно. То се развива само между лицата, подали искане за възстановяване на правото на собственост, и органа по поземлената реформа. Други лица в това производство не участват. Когато актът на поземлената комисия, съответно на общинската служба по земеделие и гори, който по същността си представлява административен акт, се обжалва пред съда, последният действа по реда на обжалването на административните актове и като орган на административното, а не на гражданското правораздаване. Решението, с което собствеността се възстановява, не може да учреди право на собственост, ако не са налице в полза на титуляра му всички елементи от фактическия състав на правото на възстановяване на собствеността, или ако са налице пречки за реституция и те не бъдат съобразени от решаващия орган. Ето защо при спор за собственост върху възстановена по ЗСПЗЗ земеделска земя гражданският съд в исковото производство следва да упражни косвен контрол за законосъобразност на решението на административния орган, съответно на съда, като постановено в производство, в което едната страна по иска за собственост - или установителен, не е взела участие и затова може да заяви възражения за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността. По този начин не се дерогира действието на нормата на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), а се осигурява правото на защита на неучаствалата в административното производство страна, която по тази причина и не е обвързана от силата на пресъдено нещо на реституционното решение. Затова, като е проверил законосъобразността на съдебното решение за възстановяване на собствеността, на което касаторите се позовават, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствени правила. Неоснователен е и следващият касационен довод за допуснато нарушение при преценката на договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № */67 г. Хипотезата, пред която страните са изправени, е уредена с нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, според която се възстановява собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците им преди образуването на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените случаи по този закон. Както е разяснено с т. 2 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК, идеята на текста е възстановяване на всички земеделски земи /бивши или настоящи/ независимо от обстоятелството, че актът на разпореждане е бил правомерен и преобретателите по него са били добросъвестни. Посочено е също, че текстът визира незастроените земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, тъй като тези, които са застроени със законни сгради или законно разрешеният строеж върху тях е започнал към 1.03.1991 год., не подлежат на реституция съгласно чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Касаторите считат, че доколкото продажбата на спорния имот е извършена от ТКЗС, а не от действителния собственик - техния наследодател, и на лице, което не е било член-кооператор, то становището на въззивния съд за неприложимост на чл. 7 ЗРПВПВННИ и на П. устав на ТКЗС по съображения, че се касае за имот във вилна зона, е неправилно. Така изложените твърдения за извършване на продажбата в нарушение на закона, за да бъдат съобразени от съда, е следвало да се релевират с иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ в предвидените за това срокове, каквито съображения е изложил и въззивният съд. Това е така, защото с разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е отнет вещнопрехвърлителният ефект на извършените разпореждания по отношение на тези земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, които след придобиването им са останали незастроени. След като според чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ правата на преобретателите се запазват когато са построили сграда при спазване на всички нормативни изисквания, както е в разглеждания случай, то за да се легитимират за собственици на земеделска земя, претендиращите правото на възстановяване е следвало най-напред да установят недействителността на придобивната сделка на ответниците - сключването й в нарушение на закона, а впоследствие да претендират предаване на владението. Прогласяването чрез иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ на недействителността на договора не би било необходимо само в случай, че имотът след закупуването му е останал незастроен, защото тогава по изричното разпореждане на закона сделката не може да доведе до прехвърляне на правото на собственост. Затова, като е уважил установителния иск за собственост, произтичаща от закупуване от ТКЗС на земеделска земя и последващото й застрояване съобразно изискванията на закона, и е отхвърлил иска за ревандикация на възстановена земеделска земя, въззивният съд не е нарушил материалния закон. В обобщение, като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания за касиране, обжалваното решение следва съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Р. Вл. В. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 650 лева. Останалите ответници не са представили доказателства договореното възнаграждение за един адвокат да е било заплатено. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.