Решение № 6295 от 22.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4027/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Н. от гр. София, приподписана от процесуалния му представител адв. Митков, срещу решение 1075 от 19.02.2024г., постановено по адм. дело 11620/2023г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед САГ23 РА 30 - 587 от 17.10.2023г. на главния архитект на Столична община /СО/, с която на основание чл. 225 ал. 2 т. 3 /неправилно посочено като т. 2/ и чл. 225а ал. 1 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж Съществено отклонение от одобрен на 15.04.2010г. проект за Преустройство на съществуващо таванско ателие и обединяване с две съседни тавански помещения, като изпълни всички строително монтажни работи /СМР/ и приведе строежа в съответствие с одобрения на 15.04.2010г. проект към разрешение за строеж 43 от 15.04.2010г., издадено от главния архитект на СО район Оборище. С решението жалбоподателят е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба жалбоподателяетвърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е неправилен извода на съда, че при издаването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Напротив твърди допуснато такова на чл. 59 ал. 1 т. 4 АПК, а именно липсата на изложени мотиви в оспорената заповед досежно наведените с възражението от него в административното производство съображения. Посочва, че съдът правилно е приел, че това възражение е обсъдено бланкетно, но в противоречие със закона е достигнал до извод, че това нарушение не е съществено. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспорената заповед. Претендира разноски. Ответникът Главният архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Василева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно, а касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК, от надлежна страна адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган съгласно чл. 225а ал. 1 от ЗУТ в рамките на предоставените му правомощия с представена по делото заповед на кмета на СО, в съответствие с изискванията за форма по чл. 59 ал. 1 и ал. 2 АПК, като при издаването й не са допуснати нарушения на административно производствените правила, от категорията на съществените. Приел е, че макар и в заповедта бланкетно да е отхвърлено подаденото възражение, то това нарушение не е съществено, тъй като от констативния акт, въз основа на която е издадена заповедта става ясно какви са фактическите установява, а именно, че е налице отклонение при изпълнението на строежа от одобрения инвестиционен проект, което е съществено. Приел е и че оспорената заповед е материално законосъобразна, тъй като от събраните в хода на производството, включително приетата по делото неоспорена съдебно техническа експертиза, е установено, че е налице разминаване между одобрения проект по част архитектура, в който е предвидено разполагането на капандура на отстояние от 1,00 м. от калканната стена към съседния имот за музикален театър, която на място е изпълнена долепена до калканната стена. Обосновал е извод, че установеното отклонение от одобрения инвестиционен проект е съществено, тъй като е приложима разпоредбата на чл. 154 ал. 2 т. 4 ЗУТ във връзка с чл. 92 ал. 2 от Наредба 7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Приел е, че допуснатото съществено отклонение квалифицира строежа като незаконен по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 3 ЗУТ /неправилно посочено в заповедта като т. 2/, което обосновава пораждане на упражненото правомощие от административния орган да нареди на жалбоподателя премахването му, съобразно точно посоченото в диспозитива на заповедта. Приел е и че строежът не е търпим по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ и § 127 ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ, с оглед на установеното време на извършването му, а именно след 07.04.2017г. Поради това е приел, че заповедта е законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решение е правилно. Не е налице спор по фактите относно това, че жалбоподателят е извършил описаните в заповедта СМР, с които е извършен строеж в отклонение на одобрения архитектурен проект и издадено разрешение за строеж. В хипотезата на чл. 225 ал. 2 т. 3 ЗУТ за незаконен и подлежащ на премахване се счита строеж, които е изпълнен при съществени отклонения от одобрения инвестиционен проект по чл. 154, ал. 2, т. 1, 2, 3 и 4 ЗУТ. Предвид събраните в хода на производството доказателства е обоснован извода на съда, че в случая нареденият за премахване строеж е именно от тази категория като изпълнен в съществено отклонение по смисъла на чл. 154 ал. 2 т. 4 ЗУТ, от одобрения архитектурен проект. Правилно съдът е достигнал до извод, че с допуснатото отклонение са нарушени строителните правила и нормативи по чл. 92 ал. 2 от Наредба 7 от 22.12.2003г., изискващ При свързано застрояване издатините по ал. 1 се допускат на разстояние не по-малко от 1 м. от страничната регулационна линия, тъй като в случая такъв елемент капандура е разположен долепен до калканната стена. Правилен е извода на съда, че при издаване на заповедта не са допуснати нарушения във формата, както и не са допуснати нарушения на административно производствените правила от категорията на съществените, а именно такива, които биха могли да се отразят на правото на защита на адресата на заповедта. От съдържанието на административния акт безспорно се установява защо строежът е приет за незаконен, съответно същият е правилно индивидуализиран като такъв. Неоснователно е възражението на касатора за допуснато съществено нарушение в административното производство, тъй като не е било подробно обсъдено наведеното от него възражение в оспорения акт. Правилен в тази връзка е извода на съда, че това нарушение не е от категорията на съществените. Това е така, тъй като с приключване на административното производство не се преклудира възможността на адресата на акта да наведе всички свои възражения във връзка с развилото се производство, като той може да направи това в пълна степен и в съдебното такова, което настоящия касатор е и сторил. Правилен и съответен на събраните доказателства е и извода в оспореното решение, че нареденият за премахване строеж не е търпим, нито по § 16 ПР на ЗУТ, нито по § 127 ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ, тъй като е извършен много след времевия период, обхванат от посочените разпоредби. По изложените съображения оспореното решение на АССГ като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде уважено в размер на 100 лв., на основание чл. 143 ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,