Решение № 2020 от 27.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8077/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Р., гражданка на Република Турция, чрез адв. Грошкова, против решение 7364 от 04.06.2024 г. по адм. дело 503/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлено оспорването на жалбоподателката срещу отказ от 21.12.2023 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"), издаден от Генералното консулство при Посолството на Република България в Бурса, Република Турция. С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт поради засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Счита, че условията и целта на пътуването са недвусмислено доказани. Иска се отмяна на съдебния акт. Не се претендират разноски. Ответникът Завеждащ консулската служба в Посолството на Република България в гр. Бурса, Република Турция, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура, в съдебно заседание, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение, намира подадената касационна жалба за процесуално допустима като подадена от лице, за което обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че на 30.10.2023 г. М. Р. е подала заявление рег. 23013189 за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") до Генералното консулство на Република България в Бурса, Република Турция, на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ - са членове на семейството на български гражданин и произхождащите от чужбина документи, които удостоверяват семейните връзки и правото на издръжка, са признати и регистрирани или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство. С обжалвания административен акт е постановен отказ за издаване на виза. Като правно основание на постановения отказ за издаване на виза е посочено, че визата е отказана на основание чл. 10, ал. 1, т.17 от ЗЧРБ. Като фактически основания за отказа е посочено недоказване на целта и условията на заявеното пребиваване. Посочено е, че жалбоподателката е омъжена за български гражданин от 1985 г. като от брака имат три деца. Съпругът е с настоящ адрес в Република Турция и няма данни да се е установявал да живее в България. През последните шест години е съпрузите са посещавали страната няколко пъти, за по ден-два. Специализираният държавен орган е приел, че М. Р. и съпругът и не живеят в общо домакинство на територията на страната. Приобщена е и писмо, изготвено от Началник на група Миграция, Областна дирекция на МВР-Кърджали, с което е изразено становище, че не са налице предпоставките на закона за издаване на виза за дългосрочно пребиваване на чужденката. Въз основа на събрания доказателствен материал, съдът е изложил приетите за установени факти и е направил правните си изводи. Счел е, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган и е мотивиран от фактическа и правна страна. Направил е заключение, че оспореният отказ не страда от липса на мотиви, съдържа изискуемите реквизити, отбелязани са и правните основания за отказа чл. 10, ал.1, т.17 от ЗЧРБ. Така постановеното решение е правилно. С постановения акт, решаващият съд правилно и точно е изложил фактическата обстановка, като подробно е анализирал и обсъдил всички твърдения и възражения на страните и представени по делото доказателства. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани след анализ на възприетите факти като настоящата инстанция напълно ги споделя, поради което не следва да ги преповтаря. Правното основание за искането за издаване на виза е чл. 15, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ, а именно заявителят да е член на семейството на български гражданин като следва да представи документи, които удостоверяват семейните връзки и правото на издръжка, които да са признати и регистрирани или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство. В случая жалбоподателката е сключила граждански брак с лице, притежаваща българско гражданство, а проверката на органите на ОДВМР Кърджали е установила, че съпрузите не живеят в едно домакинство на територията на България и посещават инцидентно страната. Правилно съдът е приел, че самият заявител е посочил, че желае издаване на дългосрочна виза с цел туризъм, а не с оглед трайно установяване на семейството. Всичко това е все в подкрепа на описаното от съда за понятието семейство съгласно ЕКПЧОС и факта, че от представените доказателства по делото, съпрузите не отговарят на конкретните изисквания, поради което правилно е отказано издаването на виза на чужденката. При този изход на спора и поради липсата на искане за присъждане на разноски по делото и от двете страни, съдът не следва да се произнася. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, тричленен състав на Трето отделение,