Решение № 8012 от 18.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6697/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Областния управител на област София, против решение 5635 от 19.05.2024 г., постановено по адм.д. 8842/2023 г. по описа на Административен съд София - град /АССГ/, с което е обявена за нищожна негова Заповед ДС-21-1 от 01.09.2023 г. и е върната преписката за ново произнасяне по заявление рег. РД-97-00-2569 от 25.05.1998 г., при съобразяване с дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилни изводите на съда, че административния орган не е спазил дадените му с Решение 5594 от 10.08.2016 г., постановено по адм.д. 10585/2015 г. по описа на АССГ указания и че не е положил усилия за установяване реда, по който е извършено отчуждаването на процесния имот. Посочва, че в изпълнение на съдебното решение органът е предприел необходимите действия за установяване по категоричен начин идентичността в имената на лицето, от което е отчужден имота и законът/редът, по който е извършено отчуждаването. Посочва, че с предприетите действия не е установено безспорно, че Л. А. И./П. и Л. А. И. са имена на едно и също лице; че за установяване реда, по който е извършено отчуждаването на процесния имот информация и доказателства са искани от общинските администрации многократно през годините; че по категоричен начин не е било установено по кой закон е извършено отчуждаването доказателствата са противоречиви - по категоричен начин не може да се установи дали имотът е отчужден по реда на ЗОЕГПНС, а повечето доказателства сочат, че отчуждаването е извършено на основание ЗПИНМ, за което е приложим друг реституционен закон Закон за възстановяване собствеността върху някой отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Обосновава извода, че в случая нормата на чл. 2, ал. 3 от ЗОСОИ е неприложима, че искането за обезщетяване по чл. 2, ал. 7 от ЗОСОИ е преклудирано и че след като имотът е станал публична държавна собственост преди 1992 г. разпоредбата на чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ не може да се приложи. Иска да се отмени оспореното решение и се постанови ново, с което се отхвърли подадената от М. Л. А. и С. Л. А. жалба срещу Заповед ДС-21-1 от 01.09.2023 г. на областния управител на област София. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответниците М. Л. А. и С. Л. А., чрез процесуален представител адв.В.Симеонова, в писмен отговор и писмена защита оспорват касационната жалба и споделят изводите на първоинстанционния съд. Искат да се остави в сила обжалваното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че административния орган не е спазил дадените му с Решение 5594 от 10.08.2016 г., постановено по адм.д. 10585/2015 г. по описа на АССГ указания и твърди, че обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на обжалваното решение на наведените в касационната жалба основания и извърши вменената му от разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и правилност на съдебния акт, с оглед съответствието му с материалния закон, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед ДС-21-1/01.09.2023 г. на областния управител на област София, с която е отказано да се уважи искането на М. Л. А. и С. Л. А. и двамата от гр.София, в качеството им на наследници на Л. А. И./П. : 1.за възстановяване право на собственост върху недвижим имот, представляващ: 1/2 идеална част от място с площ от 830 кв.м., находящо се в гр.София, м. Красно село-плавателен канал , кв. 119, парцел III и 2. за обезщетяване по чл.2, ал.7 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ) за същия недвижим имот. Съдът е установил, че производството пред административния орган е започнало по заявление рег. РД-97-00-2569/25.05.1998г., подадено от Л. А. И., за обезщетяване по реда на ЗОСОИ (обн. ДВ, бр. 107/18.11.1997г.) за недвижим имот - празно дворно място, представляващо парцел IV-780, кв. 149, м. Манастирски ливади , одържавен от заявителя на основание Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС, обн. ДВ, бр. 87/15.04.1948г., отм. 02.07.1962 г.), като в заявлението за предпочитан начин на обезщетяване е посочен реално връщане на земята . С последваща молба рег. 97/33 от 06.10.2004 г. М. Л. А. и С. Л. А. - наследници на Л. А. И., са поискали да бъде разгледано заявлението на техния наследодател, като собствеността върху имота да им бъде възстановена на основание чл.2, ал.5 от ЗОСОИ, а в случай че административният орган установи, че са налице предпоставките на чл.2, ал.7 от ЗОСОИ, да бъдат предприети съответните мерки за обезщетяването им. В молбата изрично е посочено, че понастоящем имотът попада в терен общинска собственост, отреден за 73-то СОУ. Със заповед РЗ-22-003/07.06.2005 г. на заместник областния управител на София е постановен отказ за удовлетворяване на искането с мотив, че представените доказателства за одържавяването на имота са противоречиви и от тях не можело да се установи по безспорен начин, че същото е извършено по нормативните актове, изброени в чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ. С влязло в сила решение 242/04.07.2008 г., постановено по адм. дело 1871/2005 г. по описа на Софийски градски съд заповедта е прогласена за нищожна. Със заповед РД-22-010/05.10.2015 г., областният управител на област София е отказал да уважи искането за възстановяване право на собственост върху недвижим имот, представляващ: 1/2 ид. ч. от място с площ от 830 кв.м., находящо се в гр.София, м. Красно село-плавателен канал , кв.119, парцел III, както и за обезщетяване по чл.2, ал.7 от ЗОСОИ за същия недвижим имот, по съображенията че няма градоустройствена възможност за възстановяване на собствеността върху одържавения имот и че не дължи произнасяне по алтернативно заявения начин за обезщетяване, съгласно чл.2, ал.7 от ЗОСОИ, тъй като същият е предявен след изтичане на преклузивния срок по чл.6, ал.1 от ЗОСОИ. Заповедта е обжалвана пред Административен съд София град, който с решение 5594/10.08.2016 г., постановено по адм. дело 10585/2015 г. е отменил същата със съображения за допуснати при издаването й съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до материалната й незаконосъобразност. Съдът е приел, че оспорената пред него заповед е постановена при неизяснена фактическа обстановка, в нарушение на принципа на служебното начало; че събраните по делото доказателства са противоречиви и необосноваващи категоричния извод, че имотът е одържавен именно по реда на ЗОЕГПНС. Съдът е върнал преписката на областния управител на София за ново произнасяне, с указания да бъдат събрани относимите доказателства, че е изпълнена първата предпоставка от фактическия състав на чл. 2, ал. 1 от ЗОСОИ, а именно, че имотът, за който се претендира обезщетение, е одържавен по реда на ЗОЕГПНС и след установяването на това обстоятелство по категоричен начин, административният орган да се произнесе по конкретния начин на обезщетяване. Съдът не се е съгласил, че областния управител дължи произнасяне единствено по посочения в заявлението от 1998 г. начин на обезщетяване, тъй като разпоредбата на чл.2 от ЗОСОИ определяла начините на обезщетяване на собственици на одържавени имоти, които обаче следвало да се преценяват с оглед фактическите обстоятелства по административноправния спор. Приел е и че административният орган избирателно се е позовал единствено на АДС 2052/1949г. без да го обсъди заедно с останалите доказателства по делото, като последните не водели и до еднозначния и категоричен извод, че Л. А. И. и Л. П. са едно и също лице. Не се установявало и дали имотът, предмет на АДС от 1949 г. е отчужден от Л. А. И. или от Б. П., или от двамата братя. Дадени били указания и за изясняване на идентичността на лицата Л. А. И. и Л. П.. В изпълнение на дадените от съда указания, след събиране на доказателства във връзка с посочените от съда обстоятелства, областният управител на София издал оспорената заповед. За да постанови отказа да се уважи искането на М. Л. А. и С. Л. А. - наследници на Л. А. И., областният управител е посочил, че представеното удостоверение за идентичност на имената, издадено от община Кюстендил, удостоверява че Л. А. И., Л. А. И. и Л. А. И. /П./, са имена на едно и също лице; че в разписните листа към стария кадастрален план на гр.София, книга 10-3-04 на м. Манастирски ливади (машината) от 1955 г. за собствениците на имот пл. 12, полигон 1, са вписани лицата Б. А. П. и Л. А. И. с вписан документ за собственост НА 81, том XХII, дело 4173/1933 г.; че съгласно скица от 13.06.1966 г., издадена от Благоевградски народен съвет, имот пл. 12 (800 кв.м.) се отчуждава от собственици: Б. А. П. и Л. А. И. за Г.П. Кинефикация (лятно кино), като впоследствие отреждането е променено за мероприятие топлоцентрала; че след като при извършената обстойна проверка в архива на отдел УОСЖФ не е бил открит АДС 2052/28.10.1949 г., не са открити данни за лицето Л. А. И. и не са открити отчуждителни преписки, като горното е индикация, че имотът е отчужден по благоустройствените закони, от една страна, а от друга страна, това, че не е запазена отчуждителната преписка, не било достатъчно да се приеме, че са налице предпоставките по ЗОСОИ. Органът, позовавайки се на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОСОИ, е посочил, че ЗПИНМ не попада сред изчерпателно посочените в чл. 2 от ЗВСОНИ нормативни актове и съответно не влизал в приложното поле на ЗОСОИ; че съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗВСОНИ, собствеността върху имотите по чл. 1 и 2 се възстановява, ако собствениците не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот, какъвто, видно от доказателствата по преписката настоящият случай не бил, както и че не е спазен преклузивният срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, във връзка с искането за обезщетяване по чл.2, ал.7 от ЗОСОИ за отчуждения недвижим имот. По изложените съображения областния управител на област София не уважил искането и издал оспорената в производството заповед. При така установената фактическа обстановка съдът е счел, че издадената заповед е нищожна на основание чл.177, ал.2 от АПК, поради несъобразяване със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, дадените с влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че административният орган не е проявил процесуална активност да потърси и събере доказателства, посредством които да изясни въпросът дали Л. А. И. (което име фигурира в НА за продажба на недвижим имот 81, том XХII,, рег. 4490, дело 4173/1933 г.) и Л. А. И. са едно и също лице; че не е положил усилия да установи реда, по който е извършено отчуждаването на процесния имот, с което да изясни спорния въпрос дали отчуждаването е извършено по реда на ЗОЕГПНС, за да може да се приложат разпоредбите на ЗОСОИ; че не е съобразил и указанията на съда относно приложението на чл.2, ал.4 във вр. с чл.3, ал.1 от ЗОСОИ, като в разрез с тях отново е приел, че искането за обезщетение е преклудирано, като подадено извън срока по чл.6, ал.1 от ЗОСОИ. По изложените съображения съдът отменил обжалваната заповед и дал подборни указания какво следва да установи административния орган при новото разглеждане на преписката. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Производството по ЗОСОИ, което има за цел да обезщети тези правоимащи на имоти, одържавени по законите и начините, посочени в чл.1 и чл.2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, но които не могат да бъдат върнати реално, по причини посочени в закона, протича в две фази. В първата фаза, в каквато се намира и процесното обезщетително производство, правоимащите лица предявяват правото си на обезщетение по реда на ЗОСОИ пред компетентния административен орган. В рамките на това производство се извършва доказването на правото на обезщетение и се индивидуализира неговия предмет. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ, отказите на областните управители и ръководителите на ведомства да удовлетворят искането за обезщетение или начина за обезщетяване подлежат на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването им по реда АПК пред съответния административен съд. Мълчаливите откази могат да се обжалват до 31 март 2000 г. При уважаване отхвърленото искане съдът назначава експертиза от лицата по чл. 4 и решава окончателно претенцията. Нормата на чл. 6, ал.6, изр. последно от ЗОСОИ е процесуална и е специална по отношение на разпоредбите на чл. 172, ал.2, чл. 173 и чл.177, ал.2 от АПК. Тази разпоредба задължава съда да реши окончателно претенцията, когато е сезиран с жалба против отказ на компетентния административен орган да удовлетвори искането за обезщетение, както е в случая. Следователно, възможността на правоимащите по ЗОСОИ да получат своето обезщетение, съгласно разпоредбите на чл. 6, ал.6 от с.з. може да бъде реализирана единствено, ако те са адресати на влязъл в сила административен или съдебен акт, който им признава правото на обезщетение. В случая оспорването е насочено против отказа на областния управител на област София, обективиран в Заповед ДС-21-1 от 01.09.2023 г., да уважи искането за признаване право на обезщетяване по заявление рег. РД-97-00-2569 от 25.05.1998 г. В нарушение на посочената по-горе разпоредба на ЗОСОИ съдът не се е произнесъл по същество по заявената претенция, а е прогласил нищожността на оспорената заповед на областния управител и е върнал за пореден път преписката за ново произнасяне от административния орган. С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съдържащи се в чл. 6, ал. 6, изр. последно от ЗОСОИ, поради което оспореното решение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, като при новото разглеждане на делото, съдът следва да се произнесе по същество и реши окончателно претенцията. На основание чл.226, ал.3 от АПК, първоинстанционния съд следва да се произнесе и по разноските за касационното производство. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 , т. 1 от АПК Върховен административен съд, Трето отделение