Решение № 234 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 675/2012 г.

Решение № 234 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 675/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъдената Е. Н. е предявила по реда на глава тридесет и трета от НПК искане да бъде възобновено делото, по което е била осъдена от Дупнишкия районен съд - като първоинстанционен, и от Кюстендилския окръжен съд - като второинстанционен. Присъдата в първата инстанция - № 20 от 23 февруари 2011 г. по нохд № 1447/2008 г., е по обвинението в набедяване по чл. 286, ал. 1 НК спрямо Л. В.: в жалба от 28 август 2006 г. до прокуратурата в Дупница му приписала извършването на престъпление по чл. 293а НК (че въпреки възможността да изпълни парично задължение от 1 434 лева към нея, не го е изпълнил от 15 юли 2005 г. до 15 юли 2006 г., в едногодишния срок от влизането в сила на съдебния акт, установяващ това задължение). За набедяването на В. Н. е наказана 1 г. лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за 3 години и обществено порицание. Второинстанционното (въззивно) решение - № 145 от 21 ноември 2011 г. по внохд № 242/2011 г., е за потвърждаване на присъдата след обжалването и от името на Н. В искането по реда на възобновяването са изложени подробни доводи в подкрепа на неправилността на осъждането и въпреки че са отнесени не само към нарушението на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, а и към нарушаването на процесуалния (по т. 2 от цитираната разпоредба), се смята, че ВКС би могъл да оправдае осъдената още в тази инстанция, и само като алтернатива - да върне делото за ново разглеждане в предходна инстанция. В съдебното заседание на ВКС присъствено участие е взел само повереник на пострадалия от набедяването, който е за отхвърляне на искането; за уважаването му с оправдаване на осъдената е прокурорът в тази инстанция. I. ВКС намери, че предявеното по реда на възобновяването искане е частично основателно. Съдията И. Д., разгледала делото в първата инстанция, е разгледала и друго дело, по което Е. Н. е била осъдена по чл. 286 НК за предишно набедяване на Л. В. също в престъпление по чл. 293а НК - нохд № 208/2010 г. Последното е за подадена до прокуратурата в Дупница жалба от 14 април 2006 г. и се отнася до парично задължение от 10 000 лева на В. към нея, неизпълнено въпреки възможността за това в едногодишния срок от 23 декември 2004 г. до 23 декември 2005 г., от влизането в сила на съдебния акт, установяващ задължението. Предишното дело не е приложено към сегашното, но сама като негов докладчик съдията Д. е посочила в мотивите към присъдата направения и от подсъдимата отвод във връзка с него, както и отхвърлянето му като неоснователен. Според ВКС обаче неоснователно е било отхвърлянето на отвода. За предишното дело може да се съди и от приложеното към сегашното р. № 563 от 5 март 2012 г. на друг състав от I н. о. по нд № 2760/2011 г. (до което решение ВКС има, разбира се, и служебен достъп). От приложението става ясно още, че при неговото решаване са използвани голяма част от доказателствата, които ДРС е използвал и по сегашното дело (например за възлагането по реда на ГПК на подсъдимата на 1/2 от апартамент, разпоредителните сделки на В. с други негови недвижими имоти, собствеността му върху няколко мпс и др. подобни). Става ясно също така, че общото между двете дела е всъщност неслучайно: при съответната съгласуваност между органите на съдебната власт двете дела е трябвало да бъдат разгледани като едно, преди всичко защото са налице всички изисквания инкриминираното поведение на Н. да бъде разглеждано също като едно, продължавано престъпление (двете деяния са разделени само от няколко месеца, извършени са все по един и същи повод - упоритото нежелание на В. да изпълни задълженията си от непозволеното увреждане на Н., в основата на което нежелание стоят и едни и същи действия с имоти и т. н.). При това положение неблагоприятни за изхода на сегашното дело биха били както съвпадащите по необходимост фактически и правни изводи, така и противоречащите се: в първия случай - поради предубеденост (за каквато със сигурност става дума сега), във втория - поради грешка (каквато сега може само да се предполага, като се има предвид, че с посоченото по-горе решение ВКС е оправдал Н. за едното от деянията й). Впрочем това вероятно е и причината възможността за разкъсване на продължаваното престъпление да бъде уредена в закона само като изключение в ал. 6 на чл. 26 НК и като резултат от един компромис (срв. първоначалното разбиране в т. 2 от р. VIII на т. р. 3/1971-ОСНК - че единството на продължаваното престъпление изисква приложението на принципа нон бис ин идем, и последвалото го разбиране при промяната в чл. 26 НК, с което се е съобразил и Конституционният съд в р. 1/05). II. Неоснователно отхвърленият отвод от участие в разглеждането на делото е довел в крайна сметка до незаконността по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК на целия съдебен състав. Нещо повече - инициативата за отвода е трябвало в конкретния случай да бъде от самия председател на състава и докладчик по делото, и той да бъде уважен независимо от становището на страните. Без значение е била и своевременността на оттеглянето от участие в разглеждането на делото - това е трябвало да стане в първия възможен момент, в който е установена предубедеността, а пропускането му не санира допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Такова нарушение е и неотстраняването му във въззивната инстанция по реда на чл. 335, ал. 2 НПК (също: р. 245/96-I, Сб., с. 114). III. Незаконността на съдебния състав в първата инстанция е и конкретното основание за възобновяване на цялото дело в съдебната му фаза (арг. от препращането към чл. 348 в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК). Тази особеност на делото обяснява още защо е необходимо отменяването и на решението, и на присъдата, които са постановени по него, а също така защо сега би било преждевременно ВКС да взима отношение по спорните въпроси между страните във връзка с приложението на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание (все пак избягването в бъдеще на някои безспорни грешки в тази насока изисква ВКС да препоръча при новото разглеждане на делото съобразяване както с решението на предишния състав на I н. о. по нд № 2760/2011 г., така и с ясното общо езиково и правно значение на думата "корист", което въобще не може да бъде свързано с получаването на нещо - включително материално, на което някой има право). Ръководен от всичко казано и с оглед на чл. 425, ал. 1, т. 2 и останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение