Решение № 2959 от 25.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8973/2019 г.

Решение № 2959 от 25.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8973/2019 г., VIII о., докладчик председателят Бисерка Цанева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. Райчев с ЕТ "Райчев – АБВ – К. Райчев" /заличен търговец по § 5 от ЗТР/ срещу решение № 4203/20.06.2018 г., постановено по адм. дело № 8169/2017 г. на Административния съд – С. град, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на публично държавно вземане № ПТР – 12 – 21 – 86 от 28.12.2015 г. на директора на Областно пътно управление - С.. Касаторът твърди, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи, че оспореният акт е нищожен, тъй като адресатът на акта не съществува – ЕТ е заличен по смисъла на § 5 от ЗТР, считано от 01.01.2012 г., т. е. липсва правен субект, който да бъде обект на административното производство. На следващо място излага, че незаконосъобразно са определени задължения по Разрешение за специално ползване № 693/15.06.2005 г., което не е валидно, поради обстоятелството, че няма издадено разрешение за ползване на обекта по смисъла на чл. 177 от ЗУТ, а това разрешение е задължително условие за валидност на разрешението, както и за начисляване на таксата по чл. 18, ал. 2 от Закона за пътищата/чл. 11, ал. 3 от Наредба за специално ползване на пътищата в редакцията му от 13.07.2001 г. /. В случая не са налице данни, че са правени каквито и да било опити от страна на издателя на акта да уведоми неговия адресат за образуваното производство, поради което е налице съществено нарушение на административно-производствените правила. Навежда доводи, че в хода на съдебното производство е установено, че дължимата такса е начислена от 01.01.2007 г., вместо от 01.01.2008 г., както е посочено в процесния АУПДВ. С факта на незаплащане на таксата разрешението се отнема, което се случва по право по силата на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба за специално ползване на пътищата (НСПП), във връзка с чл. 57, ал. 4, т. 3 от Закона за пътищата. По тази причина от 01.01.2007 г. не е дължима таксата, а с издадения АУПДВ се установяват задължения, чието събиране е изтекло по давност, съгласно чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, поради изтичане на 5-годишния давностен срок преди издаване на акта за установяване на публичното държавно вземане или 10-годишния абсолютен давностен срок (за задълженията за 2007 г.). Иска се отмяна на решението и прогласяване на нищожността на АУПДВ или отмяната му като незаконосъобразен административен акт с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - Директор на областно пътно управление - С. при Агенция "Пътна инфраструктура", редовно призован, не изпраща представител. Постъпило е становище, към което няма направени доказателствени искания и няма приложени доказателства. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд – осмо отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, тя е частично основателна. С обжалваното решение Административен съд – С. град е отхвърлил жалбата на К. Райчев с ЕТ "Райчев – АБВ – К. Райчев" /заличен търговец по § 5 от ЗТР/, срещу АУПДВ № ПТР – 12 – 21 – 86 от 28.12.2015 г. на директора на Областно пътно управление – С., с който е констатирано, че ЕТ не изплаща дължимата такса за експлоатация на преместваемия обект, определена на основание чл. 18, ал. 2 от Закона за пътищата и чл. 17, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, считано от 01.01.2008 г. и е установено публично държавно вземане в размер на 23 263, 58 лева. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че оспореният АУПДВ е издаден в изисканата от закона форма и в съответствие с материалния закон, издаден е от компетентен орган. Установил е, че жалбоподателят има издадено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение № 693 от 15.06.2005 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Пътища", с което е разрешено да експлоатира преместваем обект в обхвата на път АМ "Хемус ", км. 29+400-дясно с площ над 40 кв. м. търговска площ. Таксата е дължима на основание чл. 18, ал. 2 от Закона за пътищата във вр. чл. 12, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата (в относимата редакция) и чл. 22, ал. 1, т. 10 от Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура". При това положение, дължимата такса е в размер на 1800 лв., тъй като преместваемият обект е с площ над 10 кв. м. и се намира в обхвата на автомагистрала. Видно от приложената (стр. 46) справка към издадения акт, е определена пълна годишна такса за 2009 г. – 2014 г. - 1800 лв., за 2008 г. - 3600 лв. и за периода м. 01 – 08. 2015 г. – 1198, 37 лв. или общо главницата е в размер на 15598, 37 лв. и лихва за забава в размер на 7665, 21 лв. общо. Този размер на задълженията е потвърден от приетата ССЕ. Със заповед № РД – 22 - 667 от 31.08.2015 г. (стр. 31) е отнето издаденото разрешение, именно поради неплащане на дължимите такси, поради което правилно до тази дата е начислена дължимата сума. Решението е частично неправилно. Неоснователно е възражението на касатора, че оспореният АУПДВ е нищожен с аргумент, че адресатът на акта - ЕТ е заличен по смисъла на § 5 от ЗТР, считано от 01.01.2012 г. Действително към датата на издаване на оспорения акт ЕТ "Райчев – АБВ – К. Райчев" е заличен от търговския регистър считано от 01.01.2012 г. на основание § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗТР и след тази дата няма право да осъществява търговска дейност. Правата и задълженията, възникнали за ЕТ във връзка с осъществяваната от него търговска дейност до заличаването му обаче преминават върху физическото лице след датата на заличаването в качеството му на негов правоприемник. Именно с оглед на това, в § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗТР е предвидено само по отношение на търговските дружества и кооперациите, за които не е направено искане за пререгистрация в срока по § 4, ал. 1 или имат влязъл в сила отказ за пререгистрация, че нямат право да предявяват искове. В тази връзка § 5 в от ПЗР на ЗТР задължава съда или съдебния изпълнител да прекрати висящите производства, по които страна е търговец по § 5, ал. 2 /търговско дружество или кооперация/, но не и по § 5, ал. 1 - едноличен търговец. Неоснователно е и оплакването в жалбата, че оспореният АУПДВ е издаден от некомпетентен орган. От съдържанието на обжалвания АУПДВ се установява, че същият е издаден на основание чл. 166, ал. 2 от ДОПК, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от ЗП във връзка с чл. 11, ал. 1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция "Пътна инфраструктура" и съгласно пълномощно № П-397 от 07.12.2015 г. на Председателя на УС на АПИ. При действието на чл. 166, ал. 1 и ал. 2 ДОПК установяването на публичните вземания, каквото е и това за дължимата такса във връзка със специалното ползване на пътищата – чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, издаван по реда за издаване на административни актове по АПК. Ако съответният закон не определя органа за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, респ. от ръководителя на администрацията. В Закона за пътищата и съответните приложими подзаконови нормативни актове, не е определен нито редът, нито компетентният да установи публичното вземане от рода на процесното административен орган, поради което и приложимо е именно правилото на чл. 166, ал. 2 от ДОПК. Съгласно чл. 21 а, ал. 1 от ЗП, агенцията /АПИ/ се ръководи от управителен съвет, който според ал. 2 се състои от председател и двама членове и съответно, се представлява от председателя съгласно ал. 3 на чл. 21 а от ЗП. В чл. 21 в, ал. 1 от ЗП са изброени конкретните правомощия на управителния съвет на Агенцията, като съгласно ал. 2, УС може да взема и други решения, свързани с оперативното ръководство и дейността на агенцията. От друга страна, съгласно чл. 21 г, т. 1 от ЗП, председателят на УС на Агенцията организира дейността на агенцията, а съгласно чл. 21 г, т. 6 - организира и привежда в изпълнение решенията на управителния съвет. В процесния случай съгласно пълномощно № П-397 от 07.12.2015 г. на Председателя на У. С. на АПИ на Директора на Областно пътно управление С. е делегирано правомощието да съставя актове за установяване на публични държавни вземания за задължения към държавата, респ. Агенция "Пътна инфраструктура", произтичащи от чл. 10 или чл. 18 от ЗП във връзка с чл. 22 от Тарифа за таксите, които се събират от АПИ, в изпълнение на Решение на Управителния съвет на АПИ, обективирано в протокол № 4345/12 от заседание, проведено на 07.08.2012 г. и Протокол № 5291/12 от заседание, проведено на 13.12.2013 г. и в протокол № 5933/13 от заседание, проведено на 08.04.2013 г. С оглед изложеното, обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че актът е издаден при редовно възложени правомощия за това за Директора на ОПУ – С. на АПИ, което обосновава и компетентността му. По отношение на твърденията за материална незаконосъобразност на акта съдът съобрази следното: Съгласно чл. 18, ал. 1 от Закона за пътищата - специалното ползване на пътищата се осъществява с разрешение на собственика или на администрацията, управляваща пътя, във връзка с което според ал. 2 физическите и юридическите лица заплащат такси, освен когато в международен договор, по който Р. Б. е страна, е предвидено друго. Размерът на таксите по ал. 2 се определя от Министерския съвет - за републиканските пътища. Този размер в случая е изчислен на база действащата до 9.09.2008 г. Тарифа № 12 за таксите, които се събират в системата на МФ по ЗДТ, а след това съгласно Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура" - ДВ, бр. 79/9.09.2008 г., в сила от същата дата. И по двете Тарифи годишният размер на таксата зависи от площта на експлоатирания търговски обект. В случая процесният преместваем обект е с площ над 40 кв. м. и годишната такса е в размер на 1800 лв. Нормата на чл. 35, ал. 1 от Тарифа № 12 за таксите, които се събират в системата на МФ по ЗДТ, както и чл. 23, ал. 1 от Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура" предвиждат, че таксите се изплащат на равни тримесечни вноски до 10-о число на текущото тримесечие. Не е спорно по делото, че на ЕТ "Райчев – АБВ – К. Райчев" е издадено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение № 693 от 15.06.2005 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Пътища", с което е разрешено да експлоатира преместваем обект в обхвата на път АМ "Хемус", км. 29+400-дясно с площ над 40 кв. м. търговска площ. Според приетото по делото заключение на ССЕ задълженията на касатора към 10.11.2015 г. са формирани от начислени и неплатени такси за периода – 01.01.2007 г. – 30.08.2015 г. и са в размер на 15 598, 37 лв. и лихви – 7665, 21 лв. Видно от приложената на л. 46 Справка на ОПУ от 10.11.2015 г., въз основа на която е издаден и оспореният АУПДВ, задълженията за такса за 2008 г. са в размер на 3600 лв. и лихва – 3206, 57 лв., като според в. л. в този размер е включено и задължението за такса и лихви и за 2007 г. /годишната такса е 1800 лв. /. По силата на чл. 162, ал. 2, т. 3 и т. 9 ДОПК вземанията на държавата за държавни такси, установени със закон и лихви върху тези вземания са публични. Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая за най-старото задължение за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2008 г. /съгласно АУПДВ/ погасителната давност започва да тече от 01.01.2009 г. и изтича на 31.12.2013 г., а за задължението за периода от 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. погасителната давност тече от 01.01.2010 г. и изтича на 31.12.2014 г., актът в случая е издаден на 28.12.2015 г., поради което задълженията за 2008 г. и 2009 г. се явяват погасени по давност, поради което актът в тази част е незаконосъобразен. По отношение на задълженията за периода от 01.01.2010 г. до 30.08.2015 г. оспореният акт е издаден в съответствие с материалния закон. Неоснователно е възражението в жалбата за недължимост на таксата с аргумент, че след като същата не е платена, приложима е т. 6 от разрешението и същото се отнема, поради което и такси за процесните периоди не се дължат. Следва да се отбележи, че предпоставките за отнемане на разрешителното - неплащане на таксата, обосновават право на органа да го отнеме, но това става с изричен акт, до постановяването на който, разрешението е действащо и създава както права, така и задължения за адресата си. Отнемането на разрешителното поради неплащане на такса, не освобождава адресата на разрешителното да заплати таксите за периода от издаване на разрешението, до отнемането му. В тази връзка неоснователно е и оплакването в жалбата за недължимост на таксата с аргумент, поради липса на разрешение за ползване на обекта по смисъла на чл. 177 от ЗУТ. По изложените съображения касационната жалба се явява частично основателна. Решението следва да се отмени в частта, в която е отхвърлена жалбата на касатора относно установените задължения за такса за 2008 г. и 2009 г. - главница в общ размер на 5400 лв. и лихви в общ размер на 4413, 65 лева., които са погасени по давност, като вместо него следва да се постанови друго, с което да бъде отменен АУПДВ в посочените части, както и в частта относно присъдените в полза на ответника разноски за сумата над 57, 82 лева. Относно задълженията за заплащане на такса за периода от 01.01.2010 г. – до 30.08.2015 г., решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Съобразно уважената част от жалбата на касатора следва да се присъдят разноски за двете инстанции в общ размер на 101, 71 лева. На ответника разноски за настоящото производство не се дължат, тъй като такива не са претендирани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд – осмо отделение,