Решение № 10559 от 2.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 1156/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Военновъздушни сили на Република България, чрез процесуален представител срещу решение 1807 от 20.10.2022 г., постановено по адм. дело 1057/2022 г. на Административен съд Пловдив, с което касатора е осъден да заплати на Д. Динчев сумата от 1355.88 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от отменен по съдебен ред незаконосъобразен отказ за разрешаване на ползване на полагащият му се отпуск по чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, респективно иска същото да бъде отменено. Не претендира разноски. Ответникът по касационна жалба - Д. Динчев, в писмен отговор, чрез процесуален представител адв. Пантов, оспорва същата, като я счита за неоснователна. Иска обжалваното решение, като правилно да се остави в сила. Претендира присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество e основателна. За да постанови обжалваното решение, АС - Пловдив, е взел предвид, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за сумата 1355,88 лева, предявен от Д. Динчев срещу ВВС на РБ. Изхождайки от визираните в разпоредбата кумулативни предпоставки за възникване на претендираното от ищеца обезщетение, административният съд е анализирал по отделно наличието на всяка една от тях и e стигнал до извод, че спрямо ищеца тези предпоставки са изпълнени. Установил е, че с влязло в сила решение 1793 ог 11.10.2021г. по адм. дело 2123/2021г. по описа на АС - Пловдив, оставено в сила с решение 2463 от 16.03.2022г. по адм. дело 12350/2021г. на ВАС е отменен като незаконосъобразен отказ да бъде разрешен на ищеца отпуск по чл.203, ал.3 от ЗОВСРБ, поради което е счел, че е налице първият от елементите на фактическия състав на отговорността по чл.1 от ЗОДОВ - отменен по съответния ред административен акт. Съдът е счел, че е налице и следващата предпоставка за реализиране на отговорността на ответника, аа именно вредата да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като в тази връзка е приел, че в резултат на незаконосъобразният отказ за разрешаване на отпуск, се е наложило ищецът Динчев за времето от 03.08.2021 г. до 18.03.2022 г. 4 пъти да ползва платен отпуск и да пътува до Брюксел и обратно, за да се грижи своята дъщеря, за които пътувания е направил разходи в размер на предявената искова претенция. В заключение, АС Пловдив е стигнал до краен извод, че са изпълнени всички елементи от фактическия състав на отговорността, визирани в чл. 1 ЗОДОВ, като е приел исковата претенция за основателна и доказана, респективно е осъдил касатора да заплати посоченото обезщетение, като и отхвърлил всички възражения на ответника за неоснователност на иска. Решението е неправилно. Фактите по спора са изяснени, но въз основа на тях са формирани необосновани и несъответстващи на материалния закон изводи. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая, макар да е налице незаконосъобразен акт и невъзможност за ищеца да ползва отпуск по чл.203, ал.3 от ЗОВСРБ в посочения в исковата молба период, липсва причинна връзка между отменения акт и претендираните вреди. В тази връзка, очевидно неправилен е изводът, че в резултат на незаконосъобразния отказ се е наложило ищецът да ползва платен годишен отпуск и четири пъти да пътува до Брюксел, за да се грижи за дъщеря си и обратно, за да му бъде разрешен допълнителен платен годишен отпуск и невъзможността да полза отпуск сама по себе си обуславя и наличието на причинна връзка между незаконосъобразния акт и твърдените вреди. Тази невъзможност има отношение към възникването на вредата, а не към причинната връзка. Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретния акт, действие или бездействие на деликвента. Същата подлежи на отделна преценка във всяко исково производство за реализиране отговорността на държавата и не се презумира при наличие на отменен акт. Деянието е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. Нужно е вредата обективно, необходимо и закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на незаконосъобразното поведение. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. При изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не е установена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. Предвид тези основни положения, настоящият съдебен състав намира, че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между отменения акт и вредата, тъй като отмяната на административния акт и връщането на преписката за ново разглеждане на административния орган за произнасяне по искането на Динчев за издаване на разрешение за ползване на отпуск по чл.203, ал.3 от ЗОВСРБ не означават признаване или възникване на спорното материално право, във връзка с което се търси обезщетение като заместваща това право престация. А за да възникне правото на такава заместваща престация, каквото е обезщетението, тя очевидно следва да има какво да замести, т.е. трябва да е налице нарушеното материално право, претендирано в основното административно производство. Причинна връзка принципно не може да възникне, когато със съдебното решение преписката се връща на административния орган за разрешаване на спора. В хипотезата на отказ за издаване на облагоприятстващ административен акт, който отказ е отменен и въпросът относно възникващите от този акт права е окончателно решен от съда, съществуването на претендираното в административното производство право се установява със самото съдебното решение. Актът за отмяната влиза в сила и от този момент правните последици на административния акт отпадат с обратно действие и се заменят с правните последици на съдебното решение, с което съответното право се признава или предоставя. Затова и в зависимост от това кога е възникнало или е следвало да възникне съответното право или благо, се преценява налице ли са липси или пропуснати ползи за съответния адресат на акта и за какъв период. Когато преписката се връща на административния орган, за да бъде решен въпросът относно претендираните в административното производство права, тези права не възникват от съдебното решение. Тези права или блага не се считат и за признати, независимо от мотивите на отменителния съдебен акт, защото мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на присъдено нещо, нито имат задължителния характер, присъщ на един влязъл в сила административен акт. Дали съответните права или блага ще възникнат или ще бъдат признати, зависи от административния акт, който ще бъде издаден след връщане на преписката и от неговото влизане в сила. Когато като основание на иска се сочи отменен акт и преписката е върната на административния орган (ищецът се позовава на влязлото в сила решение 1793 от 11.10.2021г. по адм. дело 2123/2021г. по описа на АС - Пловдив, с което е отменен отказ за разрешаване на отпуск по чл.203, ал.3 ЗОВСРБ и преписката е върната на командира на в. ф. 54270 - Пловдив за ново произнасяне), съдът в исковото производство не може да замести волеизявлението на органа и по този начин да презумира наличието на материално право, като заместител на което се претендира обезщетението. Не на последно място, ако се допусне на страните в административни производства, които не са приключили, да се присъждат обезщетения по чл.1 ЗОДОВ, заместващи претендираните в административното производство права, това би обезсмислило самото съществуване на административното производство и правото на преценка на административния орган, във връзка с което именно право на преценка преписката е върната за ново произнасяне. В случая безспорно е налице отменен като незаконосъобразен, с влязло в сила съдебно решение, административен акт, но не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между отменения акт и твърдените вреди, поради което не следва да бъде ангажирана отговорността на държавата. В мотивите на тълкувателно решение 1/15.03.2017 г. по тълк. дело 2/2016 г. на Върховен административен съд е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането им. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. Претендирани имуществени вреди (разходи за самолетни билети и задължителни PSR тестове), не са в пряка и непосредствена причинна връзка с отмененият отказ и върната преписка на органа за ново произнасяне, поради което безвиновната отговорност на Държавата не следва да бъде ангажирана. Мотивите на решаващия съд в тази част са неправилни, поради противоречието им с разпоредбите на материалния закон и установената по делото фактическа обстановка по спора. Липсата на пряка причинна връзка между отмененият отказ и твърденията за настъпил вредоносен резултат води до неоснователност на предявения иск, поради което същият следва да бъде отхвърлен. При така изложените мотиви касационната жалба е основателна, а обжалваното решение неправилно, поради което ще следва да бъде отменено. При този изход на спора, на ответника по касация не се дължат разноски, а касатора не претендира такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,