Решение № 15983 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10288/2018 г.

Решение № 15983 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10288/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 323 от 10.07.2018 г., постановено по адм. д. № 341/2018 г. Административен съд – Велико Търново, втори състав, е отменил акт за установяване на задължения по декларация № 7226 – 1/24.11.2016 г. на орган по приходите при Община Велико Търново в обжалваната и потвърдена част с решение № 32 от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Велико Търново, като е осъдил последната да заплати на жалбоподателя С. Стоев разноски по делото в размер на 310 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от В. Пенев в качеството му на директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община – гр. Велико Търново, чрез процесуалния му представител юрк. Д. Петрова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Велико Търново е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да потвърди оспорения акт за установяване на задължения. Ответникът по касационната жалба С. Стоев от [населено място] чрез своя процесуален представител адв. Л. Георгиева оспорва подадената жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С решението си Административен съд – Велико Търново е отменил акт за установяване на задължения по декларация № 7226 – 1/24.11.2016 г. на орган по приходите при Община Велико Търново в обжалваната и потвърдена част с решение № 32 от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Велико Търново, с който на С. Стоев от [населено място] са определени задължения за данък недвижим имот и такса битови отпадъци общо в размер на 696, 43 лв., от които 458, 59 лв. главница и 237, 84 лв. лихви за забава, за два недвижими имота – апартамент № 1, находящ се в [населено място], [адрес], за данъчни периоди 2011, 2012 и 2013 г. и апартамент № 2, находящ се на същия адрес, за данъчни периоди 2011, 2012, 2013, 2014, 2015 и 2016 години. Прието е, че оспореният акт е правно валиден, тъй като е издаден от оправомощено лице и в предвидената от закона писмена форма. Предвид възражението на жалбоподателя за нищожност на оспорения акт съдът е изложил мотиви относно това кога един административен акт е нищожен, съответно унищожаем или незаконосъобразен. Посочено е, че в случая като доводи за нищожност са изложени наличието на съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на основание за издаване на този вид актове, както и на липса на основания за образуване на производство. Прието е, че тези доводи са неоснователни предвид съдържанието на нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК.

Първоинстанционният съд е приел обаче за основателни възраженията на задълженото лице, че оспореният акт е издаден при допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до необоснованост на фактическите констатации и изведените въз основа на тях публични задължения. В тази връзка, анализирайки съдържанието на отделните алинеи на чл. 107 ДОПК, са изградени изводи, че в производството по чл. 107 ДОПК се коригират само допуснати фактически грешки и неточности в определения размер на данъчните задължения, които могат да се извлекат само на базата на декларираните данни от задълженото лице, а установяването на нови обстоятелства и други фактически положения е допустимо само по реда на чл. 110 и сл. ДОПК след образуване на ревизионно производство. В продължение е посочено, че в пределите на своята оперативна самостоятелност приходните органи могат да решат дали да установяват задълженията по реда на Глава 14 ДОПК – "Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски" или по реда на Глава 15 ДОПК – "Данъчно-осигурителен контрол", но решат ли да правят това по реда на глава 14, то те не могат да извършват проверки, да събират нови доказателства и приемат различни фактически установявания, които действия могат да се извършат само по реда на ревизионното производство. Допълнено е, че издаването на акт за установяване на задължения по декларация при условията на чл. 107, ал. 3 ДОПК ще процесуално законосъобразен, когато са налице обективно съществуващи данни към началото на образуване на производството за съществуващо задължение. На отделен ред са изложени и мотиви кога може да се издаде акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК и когато не е подавана декларация.

Анализирайки конкретните факти и обстоятелства по делото решаващият съд е приел, че в случая не е спорно обстоятелството, че за процесните два апартамента не е била подаване декларация по чл. 14 ЗМДТ от задълженото лице, съответно не са декларирани данните по чл. 20 от същия закон, а доказателствата от тези данни са били събрани служебно от органите по приходите. По изложените по-горе мотиви служебното събиране на подобен род доказателства, и определянето въз основа на тях на задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, е квалифицирано от съда като съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на фактическите и правните констатации, основани върху така събраните доказателства. На отделен ред е прието, че по изложените аргументи при издаването на АУЗД не могат да бъдат определяни задължения за лихви за забава.

Изграден е извод, че в следствие на допуснатите съществени процесуални нарушения не е определен правилно размера на публичните задължения и такъв въобще не може да бъде определен, тъй като не са налице годни доказателства, които обосновават изобщо изводи за ликвидност на посочените задължения, което обуславя правомощието на съда да отмени акта, без да реши спора по същество или да върне преписката на административния орган при даване на задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Направен е краен извод за незаконосъобразност на оспорения АУЗД и основателност на жалбата.

Решението на Административен съд Велико Търново е не правилно като постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния и процесуалния закон.

Основните оплаквания на касатора са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Навеждат се доводи, че неправилно административният съд е приел, че за установяване на задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, за недвижим имот, за който не е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ, единственият възможен ред е този на ревизионното производство, а АУЗД, издаден по отношение на такъв имот, се явява незаконно съобразен поради допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила.

По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното:

По делото са установени следните факти:

1. По силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.09.2008 г., изразен в нотариален акт № 828, т. V, рег. № 7830, дело № 796 от 2008 г. на Д. Рачевец, нотариус с район на действие Районен съд – гр. Велико Търново /л. 22 от делото/ С. Стоев е придобил 1/2 ид. част от следните недвижими имоти: апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], в комплекс от жилищни сгради с магазини и гаражи [адрес], с площ от 109, 58 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 16 с площ от 10, 61 кв. м. и съответни идеални части от общите части на сградата и правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата и апартамент № 2, находящ се в същата сграда, със застроена площ от 95, 87 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 17 с площ от 10, 51 кв. м. съответни идеални части от общите части на сградата и правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата.

2. С. Стоев е бил собственик на посочените идеални части от имотите както следва: на апартамент № 1 до 20.04.2013 г., а на апартамент № 2 до 24.11.2016 г.

3. За придобитите недвижими имоти С. Стоев не е подавал декларация по чл. 14 ЗМДТ, съгласно който за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти.

4. По делото не е установено за същите имоти да е подаване декларация и от другия съсобственик Е. Стоева.

5. С АУЗД № № 7226 – 1/24.11.2016 г. на орган по приходите при Община Велико Търново са определени задължения на С. Стоев за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за двата апартамента в общ размер на 1 122, 42 лв., от които 840, 60 лв. главница и 281, 82 лв. лихви за забава, като задължението за апартамент № 1 обхваща данъчни периоди 2011 г., 2012 г. и 2013 г., а това за апартамент № 2 обхваща данъчни периоди 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г.

6. С решение № 32 от 30.03.2018 г. по реда на административното оспорване директорът на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Велико Търново е изменил издадения АУЗД, като е намалил размера на задълженията общо на 696, 43 лв., от които 458, 59 лв. главница и 237, 84 лв. лихви за забава, като е съобразил, че по изпълнителното дело по продажбата на един от апартаментите е извършено заплащане на част от дължимия данък.

Спорът се свежда до това допустимо ли е установяването на задълженията за данъка и таксата за битови отпадъци и съответните лихви чрез издаването на акт за установяване на задължения по декларация по реда на чл. 107 ДОПК, или това следва да бъде извършено по реда на чл. 108 и сл. ДОПК – чрез издаване на ревизионен акт.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че установяването на задължения по реда на чл. 107 ДОПК е неприложимо, а това следва да се извърши единствено и само по реда на чл. 108 и сл. ДОПК чрез извършване на ревизия. Настоящата съдебна инстанция не споделя този извод на административния съд и го намира за неправилен и изграден при неправилно тълкуване на закона.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица за плащане на данък върху недвижим имот са собствениците и ползвателите на облагаеми с този данък недвижими имоти (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗМДТ). Установяването по данни с декларация е уредено в чл. 107 ДОПК. Според чл. 107, ал. 3, изречение трето ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ акт може да се издаде и служебно, когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. При тази хипотеза на правната норма няма законова пречка за определяне на размера на задълженията приходния орган да събира данни и от трети лица или организации, съответно да ползва за това собствени данни. Да се приеме друго означава, че не подалият декларация в законово установения срок собственик се възползва от собственото си противоправно поведение, което влиза в противоречие с основни принципи на правото.

Няма пречка в това производство да бъдат определени и задължения за лихви, тъй като чл. 175, ал. 1 ДОПК определя, че за незаплатените в законовоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон.

В хода на делото е установено, че задълженото лице е придобило собствеността върху процесните два недвижими имота на територията на Община Велико Търново, за които в законово определения срок не е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ.

От събраните в хода на административната преписка доказателства са установени данните по чл. 20 ЗМДТ, въз основа на които се определя задължението за данъка върху недвижимите имоти. По административната преписка са събрани и доказателства, установяващи, че Община – Велико Търново услугите по чл. 62 ЗМДТ - Таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места, както и относно дължимия размер на същите.

Направеното възражение от задълженото лице за изтекла давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК е неоснователно, доколкото давността за задълженията за 2011 г. започва да тече от 01.01.2012 г., оспореният АУЗД е издаден на 24.11.2016 г. и при условията на чл. 172, ал. 2 ДОПК е прекъснал теченето на давността.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че с оспорения акт за установяване на задължения по декларация № 7226 – 1/24.11.2016 г., в потвърдената му обжалвана част с решение № 32 от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Велико Търново, органът по приходите при Община Велико Търново законосъобразно е определил задължения на С. Стоев за данък недвижим имот и такса смет за процесните данъчни периоди притежаваните от него недвижими имоти на територията на Община Велико Търново, за които той не е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ, в размер общо на 458, 59 лв. ведно със съответните лихви забава в размер на 237, 84 лв.

Като е стигнал до други правни изводи и е отменил оспорения акт като незаконосъобразен, Административен съд – Велико Търново е постановил едно неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на С. Стоев бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на процеса ответника по касация следва да бъде осъден да заплати на Община - Велико Търново разноски по делото /юрисконсулско възнаграждение/ в размер на 300 лв.

С оглед изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,