Решение № 611 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2026 г.

Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 597/15.04.2026г. е допуснато касационно обжалване на решение № 24/04.02.2026г. по в.гр.д.№ 542/2025г. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на Й. В. К. на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 40 000 лева, по въпроса за причинната връзка между заявените за репарация неимуществени вреди и незаконното обвинение в престъпление Касаторът Прокуратура на Р България изтъква, че въззивният съд неправилно е приел за търпени вреди, които ищецът не е доказал да са по причина на незаконното обвинение. Възразява и срещу размера на обезщетението, който счита несправедливо завишен, вкл. несъответстващ на разрешения на съдебната практика в сходни случаи. Иска се касационната инстанция да отмени въззивното решение в обжалваната уважителна част и намали присъденото обезщетение. Насрещната страна по жалбата – ищецът К., не взема становище по съществото на спора. Въпросът за причинната връзка между заявените за репарация неимуществени вреди и незаконното обвинение в престъпление се разрешава константно в практиката на ВС и ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о.; решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.; решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о.;решение № 139/ 09.10.2020 по гр.д.№ 873/2020, ВКС, ІV г.о.; решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016, ВКС, ІV г.о и др. - в следния смисъл: Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността, смущения в социалното общуване. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят заявените вреди извън обичайните т.е. "специфичните" такива, като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични смущения в личната сфера на обвинения ( напр. разрив във семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда ( напр. загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и др.) и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. По същество на касационната жалба: Установено е от доказателствата по делото, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е по обвинение за тежко престъпление - по чл.277а, ал.3, вр.ал.2, вр.чл.20, ал.2 НК; продължило е 7 години, 2 месеца и 24 дни ( 2016-2024г.); ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“ за период от година и половина; наказателното производство е било усложнено – делото е връщано от съда на прокуратурата, първоначално ищецът е бил признат за виновен като му е наложено наказание лишаване от свобода, чието изтърпяване е било отложено, а след отмяна на решението на апелативната инстанция от ВКС присъдата на ищеца е била отменена и същият е бил оправдан; в досъдебното производство ищецът е разпитван три пъти; явил се е лично на 16 съдебни заседания. Правилно въззивният съд е определил по – висок интензитет на търпените от ищеца обичайни вреди от незаконното обвинение, като е съобразил, от една страна, чистото съдебно минало на ищеца и обстоятелството, че първите две инстанции са намерили ищеца виновен по повдигнатото му обвинение, а, от друга страна, е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели В. и К., които в частта им относно провокираните от наказателното преследване у ищеца стрес, притеснение, напрежение, негативни изживявания, чувство за онеправданост и смущения в социалното общуване почиват на собствени възприятия на свидетелите и са в съответствие с установеното от вещите лица по изслушаните комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи за начина, по който обвинението се е отразило на ищеца в емоционален план. В отклонение от разрешенията по въпроса, по който е допуснат касационния контрол, въззивният съд е приел да е доказано, че по причина на незаконното обвинение ищецът е останал без работа и доходи в трудоспособна възраст; без перспектива за трудова реализация в населеното място, където живее; бил е възпрепятстван в намерението си за трудово развитие с оглед желанието си да търси и започне работа като международен шофьор след придобитата правоспособност да шофира съответните видове МПС и е прекратил връзката с приятелката си. Изброените са нетипични, специфични вреди от незаконното обвинение, които не се предполагат, а следва да бъдат доказани пълно от ищеца. Подобно доказване не е проведено по делото. Ищецът е с основно образование и към момента на обвинението е безработен. Няма данни да е имал друга трудова заетост преди и към 2016г. извън осъществяваната в помощ на неговия дядо за отглеждане на селскостопански животни. Необосновано е приетото, че ищецът е останал без работа и доходи в трудоспособна възраст по причина на незаконното обвинение. Показанията на разпитаните свидетели са негодни да установят подобна връзка. Според св. В. ищецът е престанал да се занима с животни, защото дядо му ги е подарил на свой роднина. Самият ищец в интервюто пред вещите лица заявява, че е дал на свой братовчед да гледа животните, а той не му е платил. Престъплението, в което е обвинен ищецът, наложената му мярка за неотклонение /парична гаранция/, както и личното му участие в наказателното производство, не са от естество да прекъснат възможността му да се грижи за селскостопанските животни на дядо му. Що се касае до опитите му да започне друга работа след обвинението, дори да се приеме, че такива са осъществени, остава недоказано да са осуетени именно по причина на незаконното обвинение. Свидетелските показания в тази връзка са неубедителни, защото почиват на собствените предположения на разпитаните или на споделеното им от ищеца, а не на преки техни впечатления. Видно от приложеното към исковата молба свидетелство за управление на МПС, ищецът е придобил категория С+Е на 14.06.2016г. – няколко месеца преди привличането му като обвиняем. Няма твърдения, нито доказателства по делото да са съществували конкретни възможности ищецът да започне работа като международен шофьор за периода след 14.06.2016г. Показанията на св. В. – „искаше да стане международен шофьор, но взеха да говорят най – различни работи и не можа да отиде“ - свидетелстват за желанието на ищеца да стане международен шофьор, но са лишени от каквато и да е конкретика за реална перспектива то да се реализира и причината, поради която не се е. Св. К. също свидетелства само за принципната мечта на ищеца да стане международен шофьор, а по отношение на причините тя да не бъде осъществена изразява собствената си преценка, че за такава работа човек трябва да е спокоен, а ищецът не е бил, защото е бил ангажиран с наказателното производство. Цитираните показания са негодни да докажат причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и професионалната реализация на ищеца като международен шофьор, а обстоятелството, че спрямо него не е вземана мярка за неотклонение, ограничаваща свободата на придвижване, принципно я изключва. Разривът в личните отношения на ищеца – раздяла с приятелката му, за която е щял да се жени ( както свидетелства единствено св. В.) - не се сочи от ищеца в исковата молба като подлежаща на репариране вреда. В тази връзка тя е извън предмета на делото и не е подлежала на доказване, защото не е била заявена, а обсъждането и от въззивния съд е недопустимо. Правилно въззивният съд е приел да е доказано болестно увреждане на психиката на ищеца във връзка с наказателното производство. Установява се от заключенията на двете комплексни съдебно-психиатрични и психологични експертизи, че ищецът е преживял остра стресова реакция при началото на наказателния процес и посттравматично стресово разстройство повече от 6 месеца след първичния психиатричен преглед, от което към 2024г. вече не страда. Развил е обаче рецидивиращо депресивно разстройство, което към момента на освидетелстване при втората експертиза – 2026г., е водещо. Клиничната картина се характеризира с трайна тревожно-депресивна симптоматика, нарушения на съня и концентрацията, натрапливо мисловно ангажиране със случилото се и съществено нарушение на социалното и трудовото функциониране. Състоянието не е необратимо и не е приемано за такова от въззивния съд, противно на оплакването на касатора, но развитието му не може да се прогнозира във времето, тъй като зависи от множество фактори. Основателно е оплакването на касатора за завишен размер на обезщетението от 40 000 лева. Правилното приложение на принципа на чл. 52 ЗЗД изисква преценка на следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвинението срещу ищеца е за едно тежко умишлено престъпление; наказателното производство е било съдопроизводствено усложнено, а процесуалното участие на ищеца – значително; ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“; наказателното преследване е продължило над 7 години; не е получило медийно отразяване и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личността на ищеца, като тук следва да се съобрази възрастта на ищеца – 39г.; чистото съдебно минало; характера на търпените неимуществени вреди – обичайните, но с висок интензитет /вкл. предвид местоживеенето на ищеца в малко населено място, където повечето хора се познават и социалният натиск е по – голям/ и доказаните специфични - болестно разстройство на психичното здраве в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Съпоставката на очертаните две групи обстоятелства предпоставя извода на настоящия състав, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 22 000 лева или 11 248,42 евро. Този размер е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и със съдебната практика в сходни хипотези. Така мотивиран, настоящият състав следва да отмени въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над 22 000 лева до 40 000 лева или за 9203,26 евро и го отхвърли в отменената част, а в останалата част – с която, след потвърждаване на първоинстанционното решение и частичната му отмяна, е присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размер от 22 000 лева или за 11 248, 42 евро, въззивното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на спора следващото се на адвокатския пълномощник на ищеца на основание чл. 38, ал.2 ЗА възнаграждение за въззивната инстанция следва да бъде редуцирано, съразмерно на уважената част от иска и настоящият състав го определя на 660 евро. За настоящата инстанция възнаграждение не се следва, тъй като не е поискано присъждането му. Дължимите от ответника на основание чл. 78, ал.6 ГПК разноски за депозити за вещи лица, изслушани по делото, съразмерно на уважената част от иска са в общ размер на 464, 46 лева или 237, 47 евро. Воден от горното, на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение