Решение № 439 от 28.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 2243/2011 г.

Решение № 439 от 28.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 2243/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъдената З. В. Д. е отправила до ВКС по реда за възобновяване на наказателните дела (глава тридесет и трета от НПК) искане за проверка на осъждането й от районния съд-Първомай като първа инстанция, и от окръжния съд в Пловдив като втора инстанция. Първоинстанционната присъда - № 20 от 11 ноември 2010 г. по нохд № 102/1999 г., е за измамата по чл. 209, ал. 1 НК, извършена спрямо Я. Д. чрез причинената му на 3 януари 2008 г. вреда в размер на 800 лева. Подсъдимата тогава е наказана с 1 г. лишаване от свобода условно за 3 години с полагане и на възпитателни грижи в този период. Присъдата е оправдателна за продължавана измама срещу същия пострадал, включваща още едно, следващо, деяние, което го е увредило в размер на 2 000 лева. Второинстанционното (въззивно) решение - № 203 от 23 юни 2011 г. по внохд № 565/2011 г., е за потвърждаване на присъдата в осъдителната й част, тъй като е била обжалвана само от подсъдимата. В искането по реда на възобновяването се съдържат доводи, които засягат доказателствените изводи в основата на осъждането и затова са отнесени към неговата процесуална законосъобразност. Оспорена обаче е и законосъобразността при оформянето на въззивния съдебен акт. Независимо, че при такова оспорване е поначало необходимо ново разглеждане на делото, искателката смята за възможно да бъде оправдана още във ВКС. Искането е поддържано и в съдебното заседание на ВКС, а според прокурора в тази съдебна инстанция не трябва да бъде уважено. Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила оспореното осъждане. То не е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, както предвижда претендираното основание за възобновяване на делото. Макар и обяснимо пристрастна, осъдената е неубедителна срещу доказателствените изводи, които са позволили тя да бъде видяна като причинител на заблуждението у пострадалия. Последният е в известен смисъл нетипично проявил се като жертва на измама - бил е дотолкова успешно заблуден относно първото от деянията според обвинението, че при второто е имал убеждението за липсващ принос на Д. в тази насока - особеност на делото, която прави дори съмнително правилна оправдателната присъда (дали е съществено за липсата на измама, че при второто самоувреждащо го разпореждане с 2 000 лева Д. не е бил непосредствено повлиян от Д. ?). Впрочем тъкмо на съмнителната със своята оправдателна част присъда се е позовала в своя полза пред въззивния съд и Р. Д. в изложението си по жалбата пред него, и това може би, а не процесуален пропуск в нарушение на изискванията за формата на съдебния акт-е причината при липсата на въззивен протест окръжният съд да не се занимава изрично с въпроса. Въобще изложението в подкрепа на въззивната жалба, което осъдената смята за пренебрегнато при обсъждане на защитната й теза, както и соченото сега, не е нищо повече от пореден неуспешен опит отношенията между нея и Я. Д. да бъдат представени като регулирани само от гражданското право. Опитът е неуспешен, защото дори обсъждането на доказателствата да не е точно във формата, която Д. смята за необходима, изходът на делото пак би бил същият. Друго не следва и от позоваването на решение № 116 от 6 март 2009 г. на ВКС-I н. о., за което има място само дотолкова, доколкото осъдената иска също да бъде оправдана - с това се изчерпва общото между двата случая. Ръководен от всичко изложеното и съобразно останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение